Побъркани сме.
Две стари моми – цигуларки които отдавна не могат да държат цигулка в ръцете
си. Живеем на покрива, като Карлсон. Не мога да нарека абстрактният кафез
изкован с два три удара на теслата, мансарда. Това е по-скоро за гълъби, а не
за две възрастни, ама много възрастни жени. Тя няма пари да се лекува. Аз нямам
пари да се разболея. Откакто я помня е все такава, епикризите й запълват
стандартен библиотечен рафт. От малка е такава, но си я обичам. Все се опитваше
да ми
краде гаджетата, но тя не става за нищо. Отнесено същество и много болно.
Нямаше и тридесет когато вече не можеше да държи цигулката. Пръстите й не бяха
парализирани, но тя си мислеше, че са парализирани и ръцете й дотолкова
отслабнаха, че едва можеше лъжица да държи и дума не можеше да става да допре
цигулката до рамото си. Трябваше й кран за да я вдигне. Оттогава съвсем се
побърка и стана невъзможна. Излизах да свиря вместо двете, а нея заключвах в
гардероба. Като ми се насълзяха очите от студа, се правех, че рева. Тези които
помниха дуото се вързаха на брадатата ми лъжа, че кака ми умряла. Първо не ми
беше кака, но коя жена ще си признае, че е по-възрастна от друга. Затрогваха се
сърцата на хорицата и калъфа се пълнеше не с дрънчащ златен пясък, а шептящи
нежно като любовник банкноти. Какво сравнение, а? Приискало ми се е. Изобщо не
ми беше до никой. Не разбираха от музика, повечето бяха нечистоплътни, а като
видеха сестра ми ме съжаляваха. Откак един се изпусна, че мястото й е в
санаториум, се затворих в себе си. Не, че издадох колко съм му сърдита, но му
пуснах двадесет съобщения в служебният телефонен секретар, че ще си имаме бебе.
Горкичкият беше женен. Сигурно му се е искало да напусне не само града и
държавата, а и вселената в която обитавам и аз. Много ме нарани, много. Какви
санаториуми? Дрън-дрън. Лекарствата й струваха повече от Ауди, а за останалите
процедури дори да свирехме на Бродуей трябваше година, че й повече. Ако кажа,
че никога не съм й желала смъртта, ще излъжа. Доста често се случваше някога.
Искаше ми се да отърве и себе си и мен. Само, че тя беше жива. Отървала от себе
си, цял свят не мен и себе си. Само двете нас – не. Най-тежко ми беше когато
започна да губи говорните си способности. Провлачваше малко, после повече и
повече. Мъка беше да я слушаш. Много пъти ми е идвало да я фрасна с дървеният
свещник по главата, за да млъкне.
Късаше ми се
сърцето. Имам чувството, че остарях докато се опитам да разбера последните
няколко изречения които успя да изрече. Истината е, че годините си бяха минали.
Неусетно. Би трябвало да ми се струва живота дълъг, но няма такова нещо. Минаха
бързо. Толкова бързо, че още част от мен си беше неизживяна. Добре, че отървах
наемите. Спечелих гълъбарника на бас. Сериозно ви говоря. Пак от един от
кавалерите ми. Може и да го е подарил, да ни е съжалил и за това, но мъж
излезе. Не го показа. Изглежда е предчувствал, че ще го набия. Трябва да кажа,
че с годините докато тя гаснеше, аз заяквах. Ще отнеса с един замах челюстта на
всеки който се опита да ми дръпне дамската чанта докато се разхождам в парка.
Не, че се разхождам и не че ще намери нещо в чантата, но така, де. Мога да го
сторя. И толкова. Гълъбарникът е като наш. Не ни е прехвърлен само по документ,
но така още по-добре. Не плащаме данък сгради. Ние никакъв данък не плащаме,
освен данък съществуване, но съм сигурна, че и в това не сме най-редовните
платци. Откакто спрях да свиря на цигулката, събирам шишета и стари железа.
По-ми отива. Такава трътлеста, стокилограмова как ще застана и ще свиря. Някога
бях удивително създание. Цигулката, като че ли беше част от мен…
Не ми се говорят
такива неща. Приличам на груба, но в мен още живее онова младото момиче с
тънките крачета на което й прилягаше цигулката. Сетя ли се какво е било все ми
се приплаква. А разплача ли се…Не, грозна картинка. Не ми отива. Не е красиво.
Никак даже. Дебела съм и изглеждам на седемдесет и осем. Всъщност съм само на
четиридесет и осем. Състарих се бързо. Не знам причината. Сигурно е нещо от
жлезите с вътрешна секреция. Няма да ги мисля такива. Сестра ми няма пари да се
лекува, а аз нямам пари да се разболявам. Следователно не съм болна, както тя
не е здрава. Откакто вече не приказва като че ли ме обича повече, а аз просто
не мога без нея. Някакво там поетче измежду някогашните ми обожатели се беше
изцепил, че болестта на болните е тази която здравите понасят. Свали ме с този
лаф, но сега ме е яд много, че му се вързах. Болестта на болните е често
лекарство за здравите. Ако я нямах до мен, отдавна да съм се разболяла.
Отдавна. Поглъщам я цялата като хапче. Наркотично хапче към което съм се
пристрастила което ми замъгля разума и не мога да усетя колко ме боли. Че съм
остаряла, че съм се побъркала съвсем и че не мога да свиря.
Има и нещо друго,
което изгубих. Бавно се топеше и изчезваше, а тази сутрин забелязах, че съвсем
е изчезнало. Страшно ми е тъжно. Иде ми да ревна, ама да ревна като ранен хищен
звяр. Като тиранозавър. Ще уплаша гълъбите, а децата през три пресечки ще има
да се кикотят, но на мен ще ми олекне. Така ме боли обаче, че чак не мога да
ревна. Чакам да стане седем и половина. Тогава отварят портала на завода за
заострящи и ме пускат да събера изхвърлените дреболии които се насъбират всеки
ден. Днес е сряда и ще има повече. Достатъчно за да й купя пак лекарства.
Заради бележката с намаленията ще ме мотаят най-малко половин час, но сега ми
се иска да трае още повече. Докато съм ангажирана няма да мисля за мен, самата
и ще забравя, че съм ограбена…
Всеки си има това
което ми е отнето. Дори тя не го е загубила. Дори тя си го има.
Забелязах, че
започна да чезне преди месеци. Докато ставах по-дебела и огромна, сянката ми се
смаляваше. В началото ми се струваше шега. Игра на въображението. Как може
човек да остане без сянка? Можеше. Не знам как, но сянката ми ставаше по-малка
с всеки изминал ден. Виждах я крехка като сянката която исках да мина и много
мои връстници са запазили. Ставаше ми болно, но на моменти ме забавляваше.
Струваше ми се, че в сянката съм действителната аз. Тази която е още жива и
диша под тежките пластове тлъстини и проблеми. Забравях даже коя съм и се радвах
на тази която изглеждах в тротоара. Но тя продължи да се топи. Раменете й се
свиваха, главата ставаше твърде голяма спрямо тялото. Щеше да го строши, ако
това се случваше в действителност. Приличаше на сянка на дете и продължаваше да
се топи. Докато тази сутрин се събудих и я нямаше.
Останах без
собствена сянка.
Не знам, дали ще
ме разберете. Тъжна работа.
Няма коментари:
Публикуване на коментар