понедельник, 21 мая 2012 г.

Бъдни вечер


Обърнахме обратно всичките джобове. Тя се сети, че в кутийката с фибите е оставяла дребни монети. Събраха се достатъчно за да купим сто грама кафе. Бяхме щастливи. Целунах я на вратата й и казах да слага джезвето. Има и такива бъдни вечери. Ако нямахме и за кафе, сигурно щяхме да се почувстваме нещастни, но сега със свиркане и подскоци слизах по стълбите. Не закъсваме винаги
така. Все сме зле, но чак до толкова само този месец. Много млади двойки започват така. Ще се оправи всичко. Важно е, че се обичаме. И се радваше като дете като се сети за последните центове. Изписано беше на лицето й. Такова лъчезарно същество. Кафе магазинчето беше на пресечка от дома ни, но го подминах. Не знам защо. Направих го и продължих. Малко ще почака. Не е толкова студено днес. Искам да се поразходя малко. После цял ден ще сме заедно. Тя днес не е на работа, аз нямам…Трябва да си призная, измъчва се с мен. Веднъж се изпуснах и й го казах. Много я разстроих. Не ми се сърдеше. Просто потъна в себе си. Сигурно разбра, че съм прав, но не искаше да го приеме. Мълчеше цял ден. През нощта не заспа. На сутринта ми каза, да не говоря повече така. Даже и да не си го мисля…

Стигнах до кръстовището. Трябваше вече да се връщам. Много далеч отидох. Сигурно водата вече е извряла. Светна зелена светлина и пресякох.

Какво ми ставаше? Продължих по тротоара. Минах покрай мургавите жрици на любовта и продължих напред към гарата. Най-малко на четиридесет и пет минути път бях от квартирата. Погледнах големият часовник на покрива. Десет часа и двадесет и пет минути. Какво означаваше това?

Не разбрах. Полазиха ме тръпки. Почувствах леко вълнение докато минавах през подлеза. Бръкнах във вътрешното джобче на шлифера си. Само в него не проверихме какво има преди да изляза. Не го ползвам, прекалено неудобно е и ципа се отваря трудно. Намерих няколко сгънати една в друга банкноти. От кога са ми? Няма значение. Купих билет за влака който тръгваше в десет и половина. Посоката ми беше безразлична. Във влакът се стоплих. За пръв път от седмици насам.

„Колко ли й е студено сега?”-си помислих преди да заспя.

Събудих се на последната гара. Чакаха ме. Не ги познавах, но те ме познаваха. Казаха, да не се притеснявам с квартирата. Когато си стъпя на крака, ще се издължа. Часове бяха нужни докато се разберем, че те не чакат мен. Племенникът им, който трябвало да дойде с влака обаче не се появи. Не го били виждали от години. Не се разбирали с родителите му. Вражда измежду най-близки, но момчето било златно. Наскоро останало сирак. Припознали ме. Много сме си приличали. Предложиха ми да остана през нощта, а в последствие останах за по-дълго. Всеки ден се опитваха да осъществят връзка с племенника си, а в това време аз работих на неговото място в автоработилницата. Той така и не се появи. Никой нищо не чу за него. Мислиха си най-лошото, аз не. Прецених, че и моите роднини си мислят така за мен.

Година по-късно с един мой нов приятел започнахме да търгуваме с коли. Потръгна ни. След още два месеца, си избрах една от жените в обкръжението си. Хареса ми, че е глупава и мила, а иначе и останалите бяха хубави. Умрях си от смях, когато започна да се подготвя за кандидатстване. После тя ми се присмиваше. Басирах се с нея, на робство до гроб, че няма да я приемат никъде, па ако ще сто години време да има до изпитите. Беше една от първите в списъка. Покрай нея започнах малко да обичам и книжките, но повече обичах децата ни. Малко ги виждах. Имах съдружие в четиринадесет предприятия. Не разбрах кога мина времето и дойде деня в който се хванах на бас с дъщеря ми, че няма да я приемат никъде. Този път спечелих баса. Малката изглеждаше хитра, но нямаше постоянството на майка си. Правех се, че не приемам глупостите с които се занимава и няма да я подкрепям, но й финансирах изложбите и една стихосбирка. Шантаво момиче. Когато лекарят ми откри язвата, вместо да пазя диета взех да се храня още повече и увеличих цигарите от кутия на две. Не спрях и да пия, но тръгнах по проститутки. Веднъж обаче прокапах и осъзнах, че е рисковано. На всичкото отгоре заради антибиотиците се наложи цели два месеца и отгоре да не вкуся алкохол. Доста се учуди джипито, но при следващите прегледи нямах никаква язва. Знам си аз, знам. Животът лекува всичко. Когато сина ми изчезна дома ни се промени. Не чух повече някой да се смее. Уверен съм, че е жив и здрав. Някога и аз изчезнах така. Минаха пет години, а от него никаква вест. Сигурен съм, сигурен съм, че е добре. Ако се беше случило нещо лошо, все щеше да се чуе. Лошите неща имат по-звучен глас от нормалните. А прекалено добрите се случват само в книжките. Като тези които се опитва да пише жена ми. Напоследък се изживява като писателка. Пише едни любовни истории. Нищо не струват. Сигурно й липсва внимание. По-добре да си намери любовник. Всъщност съмнявам се, че има. От известно време не си говорим с нея.

Не ми тежи. Някога имаше една която ме наказа с един ден мълчание…Онова тежеше. Това не. Не зависи от мълчанието. То си е едно и също. Кой го чува е важно.

Взех си билет към града който тогава напуснах. Малка разходка. Можех да отида по-бързо с колата, но няма да е същото.

Влакът пристигна в десет и двадесет и пет.

Отново беше сутринта пред Бъдни вечер.

Минах през същата улица. Момичетата бяха все така мургави. Светофарът пак светна зелено точно когато застанах пред кръстовището. Купих двеста грама кафе. Нагорча ми преди да съм го вкусил. Сам щях да си го пия.

Задъхах се докато изкачих стълбището. Тогава го взимах за пет подскока.

Отключено се оказа. Отворих. Тя стоеше пред котлона и си беше на двадесет и пет.




-Хайде, къде се забави толкова. Водата отдавна ври…-рече сърдито и се обърна към мен - Господи, защо си толкова остарял!


магически реализъм


Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email