четверг, 24 мая 2012 г.

Никой


Живееше с никого.
Идеше уморен, но не чак толкова, че да не може да каже нищо, но той казваше неща които говориха сами за себе си. Изречение за наранената си река. Две за аромата на супата, едно зад подправките. Няколко за това което се е случило преди седмица, а то се случваше на тях двамата и тя не го беше забравила още, и нямаше смисъл да й го напомня отново, а и без друго не се различаваше особено
от това което изживяваха сега. Само филмите по телевизията бяха различни, а понякога едни и същи. Нямаше смисъл да казва, че отива до тоалетната, че ще хвърли чорапите си в пералнята. Ни заглавието на книгата която е разтворил да изрича на глас. Най-малко пък да я разказва. Беше я чела преди него, а той нямаше кой знае колко интересно мнение. Даже беше много повърхностно. Когато млъкнеше с мълчанието си говореше скучните си неща. Знаеше наизуст всичко което можеше да каже. Любимата му марка самобръсначки и къде слиповете му претъркват бедрата, колко рядко обича да пие кафето си и от какви смески да му го приготвя. Всичко това беше за предпочитане пред захаросаните му фрази които най-често изричаше след добър секс, а той ставаше все по-голяма рядкост. Напомняше с тях на епизодичен герой от безкрайна сапунена опера. Как ги мразеше само! Усети веднъж, че тайно от себе си, си пада по тях и тогава разбра колко е паднала. Плака за себе си, не за героите. Призляваше й при мисълта, че е също никоя. Както той е никой. Най-интересното през последните петнадесет години беше грипа му. Никога не падаше на легло, веднъж дори пневмония изкара на крак, като спря антибиотиците по средата на курса и мина на самолечение в кварталната кръчма. Според медицината си беше чисто самоубийство, но остана жив. Две години по-късно обаче, един грип успя да го събори. Бълнуваше и гореше, мъгла се пръскаше около леглото му. За пръв път го чу да казва нещо различно, защото то не означаваше нищо. Говореше за някакви живачни реки и градоначалници в градината. После започна да я моли да му приготви бялата риза и пушката. Щял да направи големият удар в живота си. Хубаво му се посмя. Даже го поразпита няма ли да я вземе с него. Отвърна й, че е много опасно. Смееше му се, а и се ревеше. Разнежи я. Даже и стана сладък. Грипът за жалост, трая кратко. Или по-добре. Така запомни онези дни в които той наистина се нуждаеше от нея. Безсилен като бебе, съвсем объркан. Не на себе си. Все едно го държеше в ръцете си и го люлееше. Над бездна го люлееше, а ръцете й отмаляваха, но съзнаваше, че не иска да го пусне. После отново я целуваше набързо, като че ли правеше някакво йогиско упражнение с устните си. Втурваше се и й казваше къде, но нямаше смисъл, защото тя знаеше всяка негова стъпка. Всяка „скришна” негова крачка към кръчмата. Всеки сайт в който влиза и всяка странна птица която намираше в думите му нещо интересно. Не се нуждаеше всеки ден от него, нито той всеки ден от нея. Назначени си бяха да си досаждат. Да изпълват неуспешно празнотата си. Започна да и да се движи като никой. Стъпваше съвсем безшумно. И вратата отваряше без звук. Намрази пърженото. Уж, заради стомаха си, но просто не искаше да цвърчи с олиото. Мразеше да й вони на алкохол, но когато спря и да пие, острата миризма започна да й липсва. Трезвен още повече мълчеше. И преди не се напиваше, но без чашките си се преобрази във въплъщение на върховната космическа апатия. Понякога й подскачаше сърцето като чуеше удар в къщи, но най-често това беше вятъра. Много рядко той изпускаше нещо, а тя му вдигаше грандиозен скандал, но вътрешно и се искаше да го разцелува. Смяташе скандала като награда която заслужава, за върховните усилия които е положил за да стори нещо в което има живот. Да счупиш някоя стара чиния си е повече от това да миришеш на това което си мирисал петнадесет години и е втръснало на единственият ти близък човек.
Прекали когато започна да посивява. Все едно имитираше всички на своята възраст, а той не беше я изживял. Той изобщо не беше живял. Той живееше като витаещ из стаите никой. С прошарената си коса приличаше на зловеща пародия на зрелост. Спря да го докосва. Започна да спи на друго легло. Надяваше се да предизвика проявата му. Да излезе от себе си. Да не е той. Или по-скоро да бъде той, този който не си е позволил или не му е било позволено да бъде. Тежко му беше, изписваше го на лицето си и без да желае. Чувстваше се, неудобно, че го изписва. Прииска й се да го перне с нещо по главата. Да види как над веждата му кърви и в очите му се надига ярост. Безсмислено беше. Пак щеше да я гледа с неразбиране. Да я моли с поглед да му обясни. Хладно му беше на отделно легло, понякога чуваше скърцане. Знаеше, че му липсва жена и сега не си представя друга, а нея. Знаеше го, можеше да чете десетте страници мисли в главата му. Умиляваше я и искаше да го съжали и да му се отдаде. Малко и трябваше, съвсем малко слабост, но почувства и отвращение. Известно време той започна да съществува за нея. Усещаше, че нещо все пак се е променило. Тъй и не откри какво и чувството за нещо различно, изчезна. Вече не говореха изобщо. Нямаше и за какво. Дори случайно не се докосваха. Не се случи нито веднъж двамата да изтръскват едновременно пепелта от цигарите си и да докоснат кокалчетата на дланите си. Домът им беше неголям, но не се случи да се изчакат пред тоалетната и банята. Да се сблъскат в кухнята докато си приготвя всеки сам своята храна. Не се случи да посегнат заедно към дистанционното.
После спря и да го вижда. Понякога я възбуждаше мисълта, че той все пак я вижда. Живееше заедно с воайора си. Усещаше как пъпли по нея с поглед, изследва всяко милиметърче от тялото й, докосвал го е и още повече го желае. Има зависимост от всяка гънка. Тя е разлистен албум от приятни спомени, забравени усещания и еротични фантазии. Сигурно я обожествява. След туй и ставаше горчиво в гърлото. Знаеше, че това не се случва. Той нямаше толкова сложен емоционален свят. Той беше никой. Навярно също като нея не я виждаше, но той изобщо не си виждаше нищо. В редки моменти я умиляваше. Искаше и се сама да разруши барикадата. Но и без друго, тя винаги я беше разрушавала. Всяко нейно усилие да намери другият отвъд, се бе оказвало пълен провал.
Нищо не се промени и когато умря. Смъртта му само доказа, че не е съществувал. Спеше си сама. Тръскаше в пепелника сама. Сама си приготвяше храната и не приготвяше на никого храна. Не изчакваше някой да излезе от тоалетната и никой не я изчакваше да свърши по-бързо. Тъжно и беше, не че го е изгубила, а че никога не го е имала.
Една нощ, случи се осем години след смъртта му…
Чете до късно и се унесе над книгата. Стресна се, а тялото й беше вкочанено от студ.
Хвърли си завивка както винаги сама си беше хвърляла. Пак се зачете…
Чу се от кухнята тропане. Скочи настръхнала. В една кратка, много кратка секунда, сърцето й се преобърна от радост, а тя се подготви за лют скандал.
Осъзна, че не е счупил нищо. Било е вятъра. Него вече го няма…
И го е имало, и го е имала.
И й липсваше. Адски и болезнено й липсваше.




любовна и еротична психо - драма

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email