Археология на подсъзнателното: Зърното на дриадата

Зърното на дриадата

Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й

Не отговори на последната й „стрела”. В последните две седмици си пращаха десетина на ден. Усмихваше се при всяко позвъняване. Усещаше я до себе си. Когато телефона заподскачаше в джоба му все едно се беше притиснала в него. Знаеше, че и с нея е така. И в един момент когато се почувства твърде щастлив, реши, че не бива повече да й отговоря. Играта вече не беше безобидна и не искаше да й причини неприятности. Все пак тя имаше семейство, а това което ставаше не беше приключение за нощ. Не беше…

Една вечер тя не желаеше да си тръгне. Час след час отлагаше. Всъщност не ставаше въпрос за същата жена. Минали бяха месеци откак престана играта със стрелите. Имаше прилика между двете. Не външна и не в характера. Някаква прилика. Освен това сега не беше семейна. Приликата го привличаше, приликата му създаваше чувство за нередност. Не искаше да я наранява. Възползваше ли се от слабостта й непременно щеше да се случи. Автобуси вече нямаше, но и повика такси. Четири месеца по-късно отново се сближи с жена носеща приликата. Опитваше се да разбере по какво си приличат всички те, макар нямат нищо общо. Реши, че приликата не е в тях, а в сетивата му. Този път не я изпусна. Отчаяно се нуждаеше от нея. Чувстваше се завършен от близостта й. Цялостен, хармоничен. Искаше да й се даде целият. Караше я да се смее и да говори налудничаво. Възбуждаше я да полуда. Караше я да бъде първична и безсрамна, нежна и гневна, да трепери като лист, гласът и да се разтапя и откакто бяха заедно ставаше по-красива и по-красива. Минаваха месеците и всичко беше добре, до един ден в който тя забрави телефона си у дома и той иззвъня и спря. Видя изписаният номер. Не повярва на очите си. Това беше неговият номер.

Как така?! Невъзможно е.

Не, не беше неговият. Просто приличаше на онзи старият с който бе пращал стрелите на неговата омъжена за друг, възлюбена.

Полазиха го създания с неприятна плът. Прогони ги. Реши, че си въобразява и си рече, че изобщо не е ревнив. Рече си, че е гузен към някого и има прекомерно натоварено чувство за вина.

Започна обаче да е наблюдава. Скришом и от себе си. Не обръщаше внимание на съвсем открити флиртове с нея, но тайнствените стрели се забиваха в него. Чуваше ги. Не попита откъде идват. Неестествено невинната й усмивка и отговора на въпрос който не й е задал, че това е обаждане от службата или приятелка, окончателно го разстроиха.

Стрелите отдавна заглъхнаха, но нещо стана с тях. Не й беше дигал нито скандал, нито бе любопитствал, но знаеше, че някак се е издал. Тази която докосваше вече не беше същата и ръцете с които я докосваше не бяха същите. И думите им вече звучаха различно. Агонията продължи няколко месеца. Нямаше скандали и сълзи, погледи през вежди и угризения. Имаше хладна целувка, даже. И добри пожелания един към друг.

Откри приликата отново, но тя отдавна пиеше твърде много. Не успя да направи нищо друго, освен да започне да пие твърде много и той. Изгуби чувство за реалност и кошмар и не помнеше ясно и кое е истина кое не, как живяха точно как се разделиха. Откри приликата отново и отново. След това забележеше ли я, си затваряше очите, затваряше се в себе си. Приликата го откриваше и там. Разтърсваше го, напукваше мозъчната му кора и от пукнатините се стелеше мъгла. Упойваща, а в нея витаеха призраци и невероятни хрумвания. Тръгваше на път, видимо без посока, а накрая достигаше нещо което не е очаквал да търси. Приликата. Или сменяше някой свой навик, вместо по една улица преминаваше през друга, след туй се отклоняваше и още веднъж отклоняваше да я срещне. Постъпваше винаги различно след това, но краят винаги беше един и същ. От страни изглеждаше печален, но той не чувстваше печал, защото го очакваше.

И тъй минаваха годините. До онзи зимен ден в който не преценил правилно въглищата, остана на студено.

Живееше много близо до планинските възвишения. Понякога се шегуваше, че двора му е най-обширната планина в страната. Над дома му започваха горите. Изобщо нямаше проблем да си намери огрев. Намери два стари чувала и тръгна по пътечките. Изпадали клони, шишарки, иглички от борове, части от стебла. Бързо ги напълни, но продължи нагоре по пътеката. Кръвта му заигра, стана му топло и никак не му се прибираше в душната самотна стая. Освен това не съзнаваше, но виждаше на всякъде приликата. Тя надникваше зад рамото му, смееше се в ухото му, щипеше го по бузите, надникваше от края на пътеката. Изля част от събраното за да върви по-леко нагоре и без друго колкото повече се отдалечаваше толкова по-хубави неща за огрев виждаше. По-дебели клони, на места и части от стебла. Щеше да ги прибере на връщане. Когато се сви колене уморен и тежко отпусна тялото си на един дънер почувства възбуда. Тя беше зад гърба му. Приликата. Невероятна, силна, обсебваща, игрива. Стана му тежко, че не е истинска. Усмихна се горчиво и прогони мислите. Реши да се прибира и никога повече да не излиза сред природата. Прекалено изкусителна беше и носеше приликата. Започна пак да пълни чувалите. Между игличките и клонките в ръката му се озова част от дърво или особен плод. Приличаше на гърда. С огромно зърно. Черно, чувствено, сякаш говореше и пареше. Ръката му затрепери. Почувства се неловко. Идеше му да захвърли странното нещо. Засмя се късо. Заоглежда го. Мислите му промениха ред. Огледа се за да се увери, че няма никого и никой не го вижда. Трепна нерешително, а после го поднесе към устните си. Целуна го кратко, после широко ги разтвори. Езикът му заигра по него. Затвори очи и я почувства. Поглъщаше го целият, целуваше я цяла. Замай му се свят. Отвори очи. Тресеше се и се чувстваше неловко. Хвърли го в чувала и го засипа с още материал за огрев.

Когато се прибра изсипа бързо всичко в печката. Драсна клечката и застана до нея. Огънят забумтя страховито. Стана топло, даже горещо. Треската го напусна. Скоро се унесе и заспа.

Учудващо, но когато се събуди на сутринта печката още бумтеше с пълна сила. Помисли си, че е ставал в просъница и я е запалил отново. Трябваше да тръгва на работа. Не можеше да я остава така да гори. Напълни една кофа вода и я изля. Разнесе се яростно съскане, дим и искри. Не угасна изцяло, но нямаше да гори още дълго. Облече се набързо и тръгна по задълженията си. Денят мина като минути. През цялото време част от съзнанието му сънуваше планинската пътека и отломъка от дърво приличащ на женска гърда. Срязаха го гърдите, че я е хвърлил в огъня. После угризенията му се сториха смешни.

„Ще трябва да се прегледам.”-рече си и се засмя на себе си.

Когато се прибра печката гореше с пълна сила. Наложи се да отвори прозорците. Толкова беше горещо. Зачуди се какво може да се е случило, но като разбра, че няма да стигне до здрава мисъл, махна с ръка и прие необяснимото като приятен факт.

„Жалко само, че няма да трая през цялата зима. Какво беше това чудо което хвърлих да гори.”

Разбира се свърза подобието на гърда с неугасващият огън. Известно време пак търсеше в паметта си нещо което можеше да обясни случилото се, но скоро заспа и сънува приликата. Гората пълзеше към града, дръвчета поникваха по улиците. Пътищата се превръщаха в пътеки и в тях се губеше и я търсеше. Търсеше приликата, а тя го следваше.

На сутринта беше още по-топло. Изсипа няколко кофи и сърцето му цял ден беше свито, че в дома му може да стане пожар. В следващите дни свикна с тази тревога. Живееше постоянно с мисълта, че когато се върне ще намери само горящи греди от дома си. Отдалечи всички мебели от горящата печка. Засипа пръст и камъни.

„Не е много красиво, но поне ще ми е топло цяла зима…”

Печката обаче продължи да бумти и пролетта.

Засипа я с пръст и камъни. За известно време спираше, после камъните и пръстта изчезваха. Сякаш нещо ги поглъщаше или се разтапяха. Опита да угаси огъня с цимент, но резултата беше същият. Помисли си, че е успял. Дежуря няколко часа край печката. Никакъв признак за живот. През нощта се чу леко пукане, все едно в стаята имаше мишка. Приличаше на кошмар в просъница. Постепенно обаче шумът стана по-силен. Като, че ли се напукваше сграда. Скочи и отвори печката. Видя как цимента се разтваря, а под него е зинала геената огнена. Все едно се разтваряше земната кора и под нея пламенееше магмата. Нещо подобно беше виждал в научно -популярните филми за вулкани. Циментът се напукваше и се поглъщаше, а пламъците сякаш мляскаха. Виеха се бели езици и сред тях видя гърдата с огромното готово да избухне от еротизма си зърно. Разнесе се грохот от рухване. Искри опръскаха лицето му и обгориха веждите му. Затвори уплашен капака и избяга на няколко метра от печката.

На другият ден изпразни няколко пожарогасителя, но спря процеса само за минути.

Веднъж опита да сподели, но още не беше стигнал до същественото и вече имаше подигравателни подмятания. И без друго минаваше за странник и фантазьор.

Лятото стана адски горещо. Не можеше да се диша. Не само стаята, а целият му дом се беше превърнал в малък ад. Къпеше се в лед. Кофи вода стояха в хладилника и се заливаше с тях, но само след минути тялото му беше сухо и започваше да се задушава. Изсъхнаха цветята в саксиите му. Напукаха се стените му. Печката приличаше на чудовище. Беше по-топло и отколкото в пещ и нямаше, нямаше да спре.

Мечтаеше отново да е зима. Чакаше я с нетърпение, а до първото застудяване оставаха месеци, а те му изглеждаха по-дълги от години.

Един следобед не издържа. Отвори капака. Между пламъците се виждаше тлеещото сладострастно зърно. Опита с ръжена, но не се получи. Зърното се изплъзваше. Тогава стисна ръжена между зъбите си и мушна в геената ръка. Светът изчезна пред очите му. Опомни се малко дете което крещи за помощ в мъртъв свят. Всички болки които беше изпитвал в живота, ожулените колене, разбитият при детска схватка нос, възпаленият апендикс, абсцесът във венците му, счупената при катастрофа челюст, болката от махмурлуците и пчелите които бяха го жилели, от зъбни граноломи и главоболия от магнитните бури, от счупеният крак при поледица и заболелият преди години черен дроб, болки запомнени и болки забравени, болки изтезавали и болки понесени неусетно. Всички се сляха в една, но изглеждаха нищожни спрямо нея. Приличаха на слуги наредени пред огромен по ръст, жесток владетел. В нея свършваха всички мисли и разбиране, в нея нямаше основа и не съществуваше волята.

Когато се опомни държеше зърното вън от печката, а то беше угаснало.

Ръката му беше овъглена.

На поне жегата щеше да престане.