Снимките

Колаж: BG Север

И когато го пратиха в детски дом и знаеше, че трябва да го е страх и да е ужасен си мислеше за снимките. Онази която трябваше да прояви същият ден, но нямаше време да слезе в мазето и да вземе фотоапарата, а фотоапарата си беше негов и останал от баща му. Не вярваше, че ще стане толкова бързо, че ще се наложи да го отведат тъй. Къщата вече не беше тяхна, отдавна не е била, а за него вече нямаше кой да се грижи, след като и братовчедка му замина с годеника си, някъде си из

света. Не искаше да го оставя. Много плака, но той разбираше. Не беше честно заради него…Но сега си мислеше, за снимката. Снима се предишният ден по пладне. Край реката, пестя месец за да си купи лентата. Искаше преди свършека на това лято да е направил толкова снимки колкото другите деца които си имат родители. Набързо я изщрака. Снимаше дървета – магьосници и дървета – голи женски. Имаше и дървета – змии и дървета – отварачки, имаше и дървета – банкери с огромни хралупи вместо сърца. Нямаше приятели, но си имаше дървета които приличаха на приятелите които хората са си имали винаги. Имаше и фотоапарат със самоснимачка. И пълна лента. Щракаше бързо и имаше само две пози когато видя алпиниста.

„Или ще снимам него, или себе си…”

Накрая помоли баткото да се снимат заедно. Той се засмя. Сам предложи да му отстъпи екипировката си. Снимаха се и лентата свърши. Преди да запита на какъв адрес да му прати снимките алпиниста вече беше високо по скалите. Пълзеше като гущер нагоре. Чу смеха му и долови думи които не разбра:

„Ще има да се катериш, да се катериш. По живота да се катериш, вместо да го живееш. Но в един миг, ще го видиш отгоре…”

Запечатаха се думите му. Разтревожиха го. Приличаха на гневни. Баткото беше много ядосан на някой или нещо. Сигурно не искаше да го чуе дори, но не съобрази. Или се изпусна, защото е по-лесно да изпуснеш думи, отколкото да се изпуснеш от скалата. На другата сутрин го събудиха социалните. Онази беше с омъкнати вежди и приличаше на извънземна и говореше благо, мазно, ама строго. Молеше я да влезе в мазето, но тя отсече да отива към колата. Правили и тези номера. Бягали. Уверяваше я, че няма да го направи.

„Абе знам ви номерата, бе, моето момче, знам ви ги аз. Хайде без глезотии. Ще се разбираме с теб, нали.”

Предаде го на други хора. Те изглеждаха по-сговорчиви, особено психоложката, но и тя не чуваше за никакъв фотоапарат в мазето.

Знаеше, че трябва да е изплашен и ужасен, но си мислеше за снимките. Не за големите шумни изглеждащи опасни момчета, не за олющената приличаща на влажен гущер стена, нито за потискащите цветове в спалнята. Мислеше как е излязъл на снимките и се опитваше да си спомни как изглеждаше баткото – алпинист.

Мислеше си за тях и на следващият и на по-следващият ден.

Мислеше си и на следващият и на по-следващият месец.

Мислеше си и през следващите години когато трябваше да докаже, че се справя по-добре от останалите. Да направи впечатление на всички, за да отвори въпрос за неговият стар фотоапарат в който са снимките. Така и не дойде угоден случай. Разбираше, че такъв няма и да има, но забеляза, че спомена за снимките го амбицира и достатъчно е да се сети за тях, за да започне главата му да приема с лекота тежащият учебен материал.

Мислеше си за снимките и когато се забърка в кашата с онези „забранени снимки”, трябваха му пари и искаше вече никой да няма властта да го гони от там където предишната вечер е оставил нещо. Когато групата беше разбита той остана сух. Същото се повтори и при изработката на фалшивите документи. Цар беше на компютрите и естествено се нуждаеха от него. Току що беше навършил пълнолетие и нямаше да му се размине затвор, но не разбра кой ангел заключи езиците на всички изловени, които се давеха да се топят един на друг. Вече не учеше така добре както преди години, но повторното му разминаване с ударите на закона го накара да бъде по-предпазлив и нямаше какво друго да прави освен пак да започне да чете. Минаваше често покрай къщата. Кофти хора живееха там. Опита се да им обясни, че има нещо много скъпо като сантиментална стойност и иска да го вземе, а те едва не извикаха полиция. Като чуеше „полиция” все едно някой прокарваше нажежен пирон по костите му. Така се притесни, че му притъмня и когато дойде на себе си беше далеч от улицата.

Рече си да забрави снимките, но не успяваше. Все минаваше покрай онази къща. Все се надяваше да намери начин да убеди хората да го пуснат в дома си за малко. Нищо не ставаше, дори не намери сили да ги заговори отново.

Помнеше снимките и когато вече си мислеше, че ги е забравил.

И когато се премести да живее другаде.

И когато напусна страната. И когато се върна отново. Вече беше четиридесет и две годишен. Имаше две дъщери които учеха в чужбина. Печеливш бизнес и цироза. Присъни му се алпиниста. Засмя се на хрумването си, но запали още на сутринта колата и не спазвайки никакви ограничения на скоростта стигна до родният си град.

Мина покрай къщата. Някаква млада жена с бебешка количка влизаше точно в този момент.

Опита се да го среже както някога родителите й, но като видя свитите в ръката му пари стана по-сговорчива.

Фотоапаратът си беше там. В една кухина под пода която той смяташе за най-сигурното скривалище.

„Сигурно се е повредила. Няма лента с такава трайност.”

Седмици му отне за да намери необходимите за проявяването реактиви. Такива отдавна не се произвеждаха.

Накрая сам прояви лентата.

Дълго гледаше и не разбираше нищо.

На снимките виждаше всички онези дървета. И изглеждаха такива каквито ги виждаха тогава очите му.

Последните две снимки обаче го шокираха. И на двете беше сам.

И не дете, а такъв какъвто беше сега. Четиридесет и две годишен преуспял, силен и тежко болен мъж.

- Ще има да се катериш, да се катериш. По живота да се катериш, вместо да го живееш. Но в един миг, ще го видиш отгоре.-повтори несъзнателно отдавна забравените думи.

Усмихна се, стана му леко. Възторжено.

И реши повече да не пие поддържащите го лекарства.




хорър, трилър, социална драма