Памет

Колаж: BG Север

Намериха я без документи и без памет в парка. Жена в напреднала бременност. Загубила беше способността си да говори, нито реагираше адекватно на това което й се казваше, а аз единствена я разбирах. Можех при първа възможност, когато се срещнем да й разкажа всичко. Тя дотогава щеше да се е научила отново да разговаря. Иска ми се да я видя и да я прегърна, да я утеша и да й кажа, че

не е виновна. Двете ще се разбираме добре, тя винаги е мислила за мен с голяма нежност. Дори не е съзнавала, че толкова ме обича и че чувството което изпитва е именно към мен, а не към някого другиго. Знам, че желае да си спомни всичко. Тялото й помни приятното усещане. Настръхва и тънки струйки възбуда лъкатушат къдрейки се от ухото, по гърба и по бедрата й. Коленете й омекват. Мълния проблясва в паметта й. Вижда разкъсани кадри, пулсът й е ускорен, диша учестено, а се задъхва. Усеща, че ще си спомни, но не успява. Няма и да успее. Трябва да й разкажа аз, но дали ще издържи. Колебая се. Сама няма да мога да понеса тайната й. Тя трябва да е научи, колкото и да ми е тежко да й разкажа, колкото и да й е тежко след това да го понесе. Черното петно в съзнанието й, ще я измъчва. Ще я привлича към себе си и тя ще се съпротивява, ще се съпротивява, но някой ден ще се измори и нищото ще я погълне. Напълно ще обезумее, а аз няма да си го простя. Заради привличането между нас двете, тя направи своите фатални грешки. Не можеше да си го представи, не можеше сериозно да допусне мисълта, че чувствата и са отправени към мен. Вярваше на рационалното, а и на силата. Знаеше идиотският му нрав, но той имаше хубаво тяло. Държеше се доста арогантно, а това понякога я плашеше, но в други моменти будеше умиление факта, че този млад грубиян умееше с нея да се държи нежно. Всъщност аз я подвеждах. Той ми харесваше. Исках го. Понякога ме потискаше и не искаше да ме чуе. Проявяваше воля и колко по-добре би било и за двете ни, ако тя беше по-силната. Аз нямаше да се налага да понасям сама спомените й. Можеше изобщо никога да не загуби паметта си. Тя имаше и друг приятел. Пишеше му дори стихове, а той ги разбираше и ги харесваше. Сега си спомням, че устните му бяха плътни и красиво изписани, че под бледото на пръв поглед безизразно лице имаше един скрит характер, такъв който той щеше да си позволи да открие само при взаимност. Топлолюбив, радостен и ведър характер. Нелишен от лекомислие, но до колкото то може да му даде освобождение, не и безумие. Тя си падаше по него, а аз го презирах. Истината е, че я ревнувах от него. Знаех, че чувствата им ще се задълбочават и ще се задълбочават и задълбочават, че все повече тайни ще откриват един в друг, все по-силно ще са обсебени и аз ще бъда забравена и пренебрегната. Още щом я заговореше, се мъчих да я накарам да го намрази. Опитвах се да я накарам да почувства моята омраза и отвращение към него и понякога успявах. Дълго нямаше да задържа. Това, което се случваше беше неизбежно. И все повече разчитах на другият. Да си призная, имаше случаи когато и мен плашеше необузданият му нрав. Не можех да си представя как ще остане сама с него. Можеше да я нарани, а аз без нея съм изгубена. Без нея съм нищо. Буквално нищо.

Ще й разкажа всичко. Още щом се видим, ще й разкажа всичко.

Тогава тревата беше кадифена. И въздуха толкова чист, че едно по-дълбоко вдъхване опияняваше като глътка ром. И бяхме само тримата, на километри от всяко разумно същество. Аз я подведох за тази разходка. Цяла нощ я убеждавах, че трябва да отидем. Тя се противеше. Не желаеше и си мислеше за другият. Настървена бях, нямаше да й позволя. Не й дадох да заспи. Накрая се съгласи. Още й беше трудно да повярва, че го е направила. Осъзнаваше, че е стигнала твърде далеч и искаше да се върне, но нямаше сили. Освен това нямаше да й позволя. Леката възбуда напълно я обезсили. Той я доближи. Първо се дръпна, но тогава започнах да я разкопчавам. Молеше ме да спра, а той остана с впечатление, че говори на него, не на мен. Учуди се даже се подсмихна глуповато, но аз продължих да я разкопчавам. Съпротивяваше се колкото можеше, но това бяха секунди.

И загуби памет. Не като сега. Загуби памет в най-чувствената тръпка, а аз се наслаждавах на насладата й.

От този следобед аз и тя вече бяхме едно. Той я обичаше, доколкото можеше да обича човек като него.

Преди да го арестуват онази нощ я би дълго. Помисли си, че е мъртва. Сам не знаеше, защо се отнесе така с нея. Това което преживяваше беше силен удар от който обезумя. Приятелите му го бяха предали. Знаеше, че е въпрос на дни да бъде арестуван, а ако бягаше прекалено дълго, те сами щяха да се погрижат да не живее.

Рита я дълго. Престанала беше да чувства болка. Тогава се опомни и заплака. Ако можех щях да го удуша със собствените си ръце. Този изрод плачеше за себе си. Мислеше, че това ще му донесе още по-големи неприятности. Когато видя, че е жива я заведе при родителите си. Каза им да се грижат добре за нея и да не я пускат да излиза, преди да се е възстановила напълно. Така, че да не е останала и най-малка синина.

„После да си ходи където, ще! Разбрахте ли ме. С нея сгафих, ама яко сгафих. Ако не бях хлътнал…Забелязали са ме и са ме водили за носа…Хайде, че не мога да я гледам.”

Оставиха я в несвяст. Мислеха, че не е способна да помръдне дори. И е напълно изключено да избяга.

Но аз и помогнах. Вървеше без да може да върви и без да мисли. Държах я. Влачеше краката си и не виждаше, но й откривах пътя.

Тропахме по много врати. Всеки го беше страх да й отвори. Всички се бояха от любовника й.

После ни провървя стопа. Заживяхме три месеца при един глупав досадник. Отвращаваше ме когато се плюнчеше по нас, но поне беше мил и ни криеше. После жена му научи и трябваше отново да бягаме. Намерихме за седмица подслон в една църква. Три дни живяхме и при едни клошари.

В края на ноември загуби напълно сили.

Мъчих се да я накарам да върви, но самата аз се бях уморила.

Малко преди да я намерят на онази пейка, тя се освободи.

Забрави всичко. Все едно умря. Лицето й придоби израз на младенец.

Тогава целият й живот до най-малки подробности премина в моята памет. Знам, че някой ден ще мога да й разкажа всичко, но не съм сигурна дали ще го направя.

След седмица ще се срещнем.

Тя ще ме роди. Най-сетне ще види това което толкова дълго в нея беше решавало.

Няма да знае, че аз помня и страдам. Няма и да предположи. Безумно е. За нея аз ще съм едно мило бебе. Не онази дива тръпка в нея. Не. Аз помня. Сега аз съм тя.

Тя е забравила всичко.

Има ли смисъл да й го напомням?




любовна и еротична психо - драма