Трябваше да съм
актьор. За това съм роден. Лицевите ми мускули са послушна жива глина, нервните
ми окончания стотици малки творчески пръсти. Умели скулптори, разуми сами за
себе си, подчинени на моя. Служещи му вярно. Обичащи да си играят и да работят,
да преправят лицето ми доколкото могат. Така, че то да заприлича на това или
онова. С гласът ми е същото. Великолепен имитатор съм.
Маниакален дори. Не знам
дали изобщо имам свой глас. Загубил съм представа. Предпочитам гласовете на
другите. Събирам ги в огромен склад в себе си. Бездънен е и колкото повече го
пълня, толкова по-празен ми изглежда. Това не са просто гласове, говорни
дефекти и особености, стилистики и мелодии. Характери са. Използвам ги, комбинирам
ги един с друг. Губя моя между тях, творя своя чрез тях. Не мога да се
определя, съществувам. Творя се попивайки околните. А преди години, се случи за
пръв път да направя нещо което в последствие ми хареса. Гробищата са спокойно
място. Библиотека без книги. Църква без олтар. Един огромен сантиментален албум
от мрамор декориран с цветя. Обществено заведение в което тишината е оркестър,
а бръмбарите и останалите буболечки обслужващ персонал. Градът свършва. Стресът
също. Суетата се е отпуснала и дреме. Даже не сънува. Опитва се да се скрие,
защото й се струва, че е неприлично облечена. Дори децата мълчат. Само
най-шумните се проявяват, но все пак тук не свършва живота. Тук се помни
смъртта. Приятно е, макар и доста философско. Тук битовото и частното не размишляват.
Размишлява обобщеното, размазаното и разводненото, то не казва много и не
внушава нищо. Обсебва със себе си. Боли и утешава. Губиш личност. Забравяш
накъде си тръгнал и че не отиваш никъде. Че нямаш никого, сутринта си мислил за
самоубийство. Уважаваш самотата си, но в един миг си се опомнил сам като
Франкенщайн. Далече си, не можеш да се върнеш защото си ги надробил едни
страшни. Последните ти средства са привършили още вчера, но това е най-малкият
проблем. Тук дреболия като един единствен живот се губи сред хилядите мъртви.
Вървях като призрак. Исках да се спра на някой от гробовете. Да играя на
опечален. Тогава видях онзи млад човек на снимката. Имаше бегла прилика между
нас. Топли вълни изпълниха гърдите ми. Заусукваха водовъртежи. Пуснаха пипала
из ръцете и пръстите ми. Усетих, че го творя в себе си. Ставах него. Лицето ми
се изменяше. Нямах нужда от огледало. Толкова съм рутиниран, че е една малка
игра да стана някого с когото имам прилика. Колкото повече лицето ми
заприличваше на неговото, толкова повече разбирах за нрава му. Сякаш изживявах
последните му години. Бил е тих характер. Твърде тих, дори прекалено за да е
угоден и на Господ. Нямал е някакъв тежък стрес. Не е бил малтретиран като
дете, нито пък е видял изнасилване или е претърпял катастрофа. Не е живял в
една стая с още двадесет по-малки и по-големи. Не е имал и нещастна любов. Не,
че е имал и щастлива. Боледувал е. Не е било смъртоносна болест, нито си я е
навлякъл сам с купчина алкохол и цигари. Вехнел е. Не е имал силата да живее.
Изтичал е от себе си. Нямал е представа колко страда. Тази болка не се чувства
като останалите. Тя трябва да се разбере, а за това е необходим богат житейски
опит или поне запас от думи с които да разсъдиш и с каквито той не е
разполагал. Ако беше жив щях да му разкажа много неща, щях да го провокирам да
направи нещо диво, немислимо за него, вън от рамките на тясното ежедневие в
което е живеел без да съзнава следователно и без да се примирява. Неусетно
започнах да чета мислите на мъртвеца. Имало е жена. Навярно е живяла някъде на
близо около дома му. Не е съзнавал, че е влюбен в нея. Очаквал е скоро да
заживее с друга, но е обичал кучката. Възможно е да му е пращала сигнали.
Крайче от усмивка, няколко светулки поглед, ерогенен аромат, случайно
докосване, електрически заряди, мръснишки думички. Всичко, всичко е възможно,
но нея я е имало, а той не си е и помислял, че мисли за нея. Очаквал е другата.
С нея всичко е ставало просто и естествено. Той е нямал приятели, но нейните
приятели са му били добри познати. Срещнали са ги. Плановете й за живота, не са
включвали да остава сама. В почти прав текст му я е изяснила, че той също
трябва да има някакви планове. Обещала му е да бъде добра жена. Имал е две или
три любовни връзки преди това. Не повече. В университета с някоя невзрачна, но
разкошна душевно колежка която го е разбрала, а той не е бил способен нито да
оцени, нито да задържи. Другите са били случайни. Може би млада хазяйка или
съвсем не е била млада. Повече не мога да разбера за интимният му живот. Угасвал
е в него. Въпреки младостта. Предложението на бъдещата му съпруга е изглеждало
прилично. Нямало е да изкара дълго с нея, защото е боледувал. От нещо странно и
неясно. Нито слушалките, нито рентгена могат да го открият. Катастрофата е
изпреварила леталният край от болестта. Скапан интересен живот. С никого не го
е споделил тъй добре като с мен. Опитах се да надникна по-дълбоко в ежедневието
и интересите му. В стаята му и да прочета още негови мисли, но се наложи да се
отдалеча от плочата. Познах от далече родителите му. Нямаше прилика, но сега
бях той и почувствах тръпката при приближаването на близък човек. Не изглеждаха
и те здрави. Не бяха много възрастни, но липсата на жизненост изглежда беше
семейна черта. Болката от трагедията изглеждаше отминала. Тлееше съвсем слабо,
забелязах че очите на бащата се насълзиха, но можеше и да е от слънцето. Все
пак бяха минали три години. Нямаха друго дете и в началото болката е била
силна, много силна, отчайваща. Твърде силна за да се задържи по-дълго. Щеше да
е убийствено. Внимателно наблюдавах трепетите им, движенията им. Пръстите на
дясната ръка на майката бяха лишени от подвижност. Показалеца почти
парализиран, кожата й беше напукана. Вероятно бащата имаше проблеми с
храносмилането, гастрит или язва и се лекуваше с чашка мастика вечер.
Напоследък пиеше повече. Не стигаше до пиянски изстъпления и не предполагаше,
че прекалява с чашките. Заспиваше, но после се събуждаше и полубодърстването
му, полусъня продължаваха до сутринта. Военен пенсионер. Работил е известно време
като пазач, но наскоро му е писнало. Оправдал се е пред себе си със
здравословните проблеми, но просто е нямал мотив. Жената играе усилено на
телевизионните игри. Хазартната страст е изписана под брадичката й. В двора им
има един петел…Това вече е игра на въображението. Не можех да знам за такива
подробности. Сам предизвиках интереса си. Ако съм познал и това ще трябва да се
позамисля над способностите си. Трябва да проверя. И без друго нямам какво да
върша. Започвам да се замислям за мен. Това си е живо самоубийство. За всичко
друго, дори най-глупавото трябва да мисля, само не и за себе си. Жените за това
гледат сапунени опери, а някои от мъжете се съсипват да дискутират за
корупцията в любимият си футболен отбор. Понякога не трябва да мислим за себе си.
Не и когато няма какво да се измисли, а да се изчака ситуацията. Дали познах за
петела на двора? Или е възможно вън зад оградата да преминава пънкар. Тръгнах
зад тях. Станах невидим. И това е една от способностите ми. Петел нямаше,
нямаше дори и двор. Подминах къщата и престанах да мисля за младежа. Той обаче
не ме напущаше. Не виждах със своите очи, а с неговите. Стана ми тъжно, че е
мъртъв, че всичко това което улавям сега е било предназначено за него. Сам е
причинил катастрофата. Никога не е шофирал бързо, никога не е шофирал и
нетрезв, а гумите са му били съвсем нови за да поднесат. И все пак когато
дървото се е стоварило върху него не е разбрал, че го е направил сам. Чувал е
това което чувам и аз. Ударите на сърцето си и тези токчета. Обърнах се да я видя.
Вървеше забързано. Прибираше се към дома си. Тънки глезени. Пушеше в движение.
Шлиферът й стигаше малко над коленете. Роклята под него беше по-къса. Впита е,
тя има хубави крака. Това е била жената с която се размина завинаги. Някакъв
детски порив беше. Инфантилен, игрив. Тръгнах в посоката й. От входът й я
деляха около шестдесет метра. Ускорих походката. Когато се разминахме видя как
трепна. Кимнах ми, отвърна ми с объркана усмивка. Позна ме, всъщност позна го.
Ще има да разказва на приятелките си, как видяла един мъртвец. Разбира се, не
става въпрос за никакъв призрак, а за някой който напомня, ама толкова напомня,
че й се преобърнало сърцето. Стана ми смешно и без никаква мисъл продължих към
дома му. Влязох в стаята без да тропам. Двамата вечеряха пред телевизора.
Влязох в стаята така както той хиляди пъти го е правил и реакцията им дойде със
закъснение. Ръката на бащата, задържа лъжицата пред устните му. Супата се
разпръска по яката му.
-Гладен ли
си?-попита майката след кратко мълчание.
-Сипвай, сипвай,
апетитно мирише.-весело рекох.
-Как си? – попита
ме, докато ми сервираше. Погали главата ми. Увери се, че съм истински.
-Добре. Няма за
какво да се тревожите. Трябваше да умра за да живея.
Изгледа ме
объркано, но бащата се досети:
-От програмата за
защита на свидетелите си, нали?
-Нещо подобно.
-Не е ли опасно
да се появяваш?-това си беше чиста проба любопитство.
-Да кажем, мога
да остана за коледните празници.
Майката сияеше.
Той вече щеше да се разплаче. Никога не беше го стискал здраво в прегръдките
си, а сега искаше. Не го стори, защото не беше го правил. Въпреки това много,
много го обичаше.
-Иска ми се да те
питам много неща.-рече предпазливо.
-Недей.-отвърнах
му с властта която имах.
И повече не ме
попитаха нищо. Празниците бяха топли, кротки и мили. Засипаха ме с подаръци. Аз
съжалих искрено, че нямам възможност да им дам, но подарък все пак имаха. Мен
самият. Прекарах десетина дни. После ми прехвърлиха всички пари които бяха
пестели и без друго за него. Казах им, че повече няма да се видим.
Измамих ги. Това
е истинската дума.
Сега, някой
лигльо на мое място щеше да се утешава, че те са направили това което са
искали, че не съм им дал малко. Напротив, дал съм много повече отколкото съм
получил и така нататък. Само, че аз съм наясно, че съм безскрупулен човек.
Понякога проявявам чувствителност, но тя не е моята чувствителност, а е на
хората които попивам в себе си и под чийто кожи се вселявам.
Номерът с
гробищата ми хареса. Предпазлив съм и знам кой е способен да повярва в
призраци, кой няма да повярва, но ще ми е благодарен цял живот, че съм се
появил в живота му с лицето на скъпият мъртвец. За четири години, направих
седем такива удара. Последният беше най-приятният. Прекарах цели четири месеца
с една бивша мафиотска държанка. Изключително момиче. Разбрала е още през
нощта, но се направи, че не е усетила. Оказа се по-артистична и от мен и ме
заблуди. Преди да си тръгна ми призна, че е знаела. Предложи ми да остана. Не
обичала и него, а го разбрала едва сега когато останала с мен. Нарече чувствата
си, наркотична зависимост. Била готова скъпо да заплати удоволствието си.
Убитият наркобарон също бил много щедър с нея. Обеща ми, че ще бъде добра жена.
И младият човек
който разби колата си в дървото, не е трябвало да вярва на тези думи. Целунах
хубавицата и повече не се завърнах в този град.
Отидох пак до
онези гробища. Приближих се пак до онзи гроб.
Не вярвах на
очите си.
Снимката на
плочата беше друга. Това не беше снимка на някой който прилича на мен.
Това беше моята
снимка.
Няма коментари:
Публикуване на коментар