събота, 26 май 2012 г.

Тъй нареченото тяло


В мен има изследователски дух. И го реализирам. Живея в едно безкрайно пътешествие, откривам особеностите на един непознат свят. Често се сблъсквам с огромни страховити зверове, с които не мога да се сражавам и надхитрям. Нарекох с имената на децата си, двата най-големи върха покорени от мен, а с името на внуците си най-внушителните каньони. С имената на неприятните мен хора
наричам най-душните и зловонни места. Огромното леговище на сивото ми чудовище нарекох на името на жена си. Сама не разбра, защо станах мил и обичлив с нея. Ако знаеше само как ми е жал, че така съм и се надсмял зад гърба й, сигурно щеше да ме размаже. Минавам за скромен човек. Дори сух и необщителен, затворен в канцеларията си. С големи диоптри и висок глас. Имам и дузина прякори. Някога ме нараняваха, но вече гледам на тях като на добър камуфлаж. Ролята на тесногръдия чиновник за мен е прикритие. Кой ще заподозре, че под един безобиден педант се крие авантюриста който е намерил проход между световете. Всички живеят с илюзията, че обичам работата си, че тя ми е светая светих и не съществува за мен нищо друго освен нея. Но щом се заключа в кабинета си…
Започва другото. Около пет години нижех цифрите и имената. Все още бях млад и това разбира се ме отегчаваше. Вбесяваше ме, идеше ми да сложа край на живота си. Роден съм обаче с воля. Трябваше да докажа себе си, а пред себе си нея. Не закъснях и с минута. Не си тръгвах и минута по-рано. Не оставих незавършен протокол за следващ ден или за след ваканцията. Когато приключвах по-бързо помагах на останалите да си поправят грешките, но скоро станах точен като часовник. За секунда успявах да настроя скоростта си така, че за времето с което разполагам да свърша работата която ми предстои без да се забавя и със секунда, нито пък да избързам със секунда. Всичко това беше съобразено с времето за тоалетна, за пиенето на лекарствата в месеците на простудите, за въвеждане на работното място в ред когато се налагаше, за почистване и проветряване. Толкова бях точен, че предвиждах дори непредвидимите обстоятелства. Случваше се да ме викнат неочаквано при началството, телефонните разговори да бъдат повече, токът да е спрял, прозорецът да е счупен от гамени и да се налага да се поставя, колега да си е изкълчил ходилото и да ми прехвърлят задълженията му, колежка да се опитва да ме покани да излезем заедно и да досажда четиридесет и шест минути, да митингуват наблизо защитници на истинският чай, срещу увеличеното потребление на лайка, да свири отвратителен уличен кларнетист, а веднъж гръмна и взривен механизъм, поставен в контейнерите за боклук. В никой от горепосочените случаи това не се отрази на работата ми. Не закъснях, нито свърших по-бързо. Удивяваха се на точността ми, после спряха да я забелязват което ми беше добре дошло, защото вече бях започнал дългите си пътешествия. Преди това се уверих, че тялото е един изключително чувствителен, но точен механизъм. Точността не беше моя, а негова. Аз само му задавах програмата. Останалото то знаеше. Бе научено, бе изпълнявало хиляди пъти под надзора командите и моето присъствие в него само го натоварваше и му пречеше. Например много отдавна в онези години се усъмних в бащинството на дъщеря си. Приех и тежко изневерите на жена си, мислех дори за развод. Преминаваха ми стотици глупости през главата като тази, че трябва да я печеля отново, да се разбера с любовника й, да й направя скандал и да й кажа, че знам. На рогата й да отвърна с рога или да я накарам да разбере, че без мен е за никъде. Минаваше ми през ум и да я напусна и не просто да я напусна, а да ида другаде. Отваряха ми се и възможности. Щях да имам най-добрите препоръки които някога е получавал човек. Много, много не бях обичан, но никой не можеше да си изкриви душата, че върша работата си добре. Щяха да се кръстят с две ръце и да пишат препоръките, стига да пожелаех да напусна. На всичкото отгоре бях млад, живота беше пред мен. Пътища много, възможности също. Размишлявах върху тях и се лутах и се губех, а тялото ми работеше само. Не ми обръщаше внимание. Изчисляваше сложни казуси, намираше алгоритми и решения. Придържаше към строго зададената схема и моето вътрешно състояние изобщо не му пречеше. Възхищавах му се, малко завиждах на сигурността му, на неговата прецизност и ако може да се нарече стоицизъм. Движенията му бяха съвършени, мисленето му опростено и правилно, действията му необходими. Неудобно ми беше в него. Не исках да му преча и да го притеснявам и се научих да се изплъзвам от него. Набереше ли скорост, а това ставаше след двадесетата минута на работният ден, то, забравяше за мен и аз се освобождавах от него.
Тогава открих моят свят. Сумрачен и някак тържествен. Със съвсем различен релеф от познатият. Изглеждаше напълно див, но имаше дъха на всичко познато. Опипах земята под краката си, опитах се да разровя настилката под краката си, но не се получаваше. Трябваха ми близо две седмици докато установя, че това е пода в канцеларията ми и когато се изплъзна от тялото си съм малък колкото насекомо. Това в началото ме ужаси, после удиви и се почувствах различно от всякога. Откривах един нов свят. Малкият ми кабинет беше изпълнен с разнообразие. И най-малката гънка беше пропаст, бюрото в сравнение с ръста ми далеч по-високо от Еверест в сравнение с нормалният човешки ръст, а имах и таван. Прозорци които приличаха на спокойна океанска повърхност по която можех да вървя като окрилен от вярата си. Имаше и безбройни дупки и издатини по стените. Процеп под вратата през който можех да излизам навън към следващият свят, но като добър пътешественик трябваше да опозная първо този и да дам подходящо име на всяка географска особеност. Най-страшният звяр беше една мишка, после нейните деца, после техните деца. Щом се приберях в тялото си можех спокойно да унищожа опасността, но това не ми се стори честно, а мишките все пак бяха предизвикателство. Те превръщаха авантюрата в действителна и изостряха чувството за риск. Минаха години докато открия дупката им която реших да я нарека на името на жена си. Чак тогава реших, че моят свят е победил злото и щом се прибрах в тялото си сложих капан и унищожих звяра. Иначе с осите се разбирам. Не закачам гнездата им и те се правят, че не ме забелязват. Мравките са по-враждебни, но изглежда знаят, че имам връзка с онова което им пуска трохите и макар да им е трудно пазят добросъседски отношения. Четиридесет и две години траяха изследванията ми. Изучих подробностите едва на една трета в кабинета си.
Тежко ми е, че утре ме пенсионират. Нима човешкият живот е толкова кратък, че в него и една канцелария не може да се опознае. Нима познанието в тъй нареченото тяло е напълно невъзможно. Не знам, ако познанието е не възможно не бих и могъл да зная, а ако е възможно, то не го постигнах. Мислех, че имам достатъчно време. Винаги съм имал чувство колко време е необходимо за съответна дейност и съм оползотворявал дните си, но когато излязох от тялото си, това чувство изглежда загуби всякакви ориентири. Малкият свят се превърна в безкрайно голям и голямото ми познание се оказа безкрайно малко. Една трета, само толкова успях да позная. Как има наивници които си мислят, че могат да познаят цял свят и дори имат куража да го щурмуват, когато дори една канцелария се оказва не лъжица за устата на човешките дни.
Провалих се. За пръв и последен път се провалих. Гърдите ми се свиваха. Чувствах, че ще се разрева като малко дете, а после изведнъж ми стана смешно. Само, като си представих как всички наред съм лъгал, че работя. Не издържах и прихнах да се смея. Дълго, дълго се кикотих, а после реших да се разходя за последен път. Без претенции да науча повече отколкото вече знам, а просто да се насладя на това което е било достъпно единствено за моето познание.
Тялото ми заработи и аз се изплъзнах от него.
Вдъхнах въздух и умрях.
Малко след това влезе чистачката и каза на тялото:
-Предупредиха, че не е зле да се отваря прозореца. Нали знаете, напръскахме всичко с отрова за хлебарки.
-Хлебарката умря.-усмихна се студено, тялото.







магически реализъм

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email