събота, 26 май 2012 г.

С гълъбите


Първите месеци тя беше веселата и симпатичната. Завист будеше у новите си приятели с такава жена. Гледаха я ту с похот, ту с възхита, а той пиеше доволство от погледите им. Как правеше любов, как приказно говореше безсмислиците си, работи които е прочела, а него не го вълнуваха, но му беше приятно да чува гласа й. Но тя не го оценяваше. Не знаеше какво костваше за него да излезе от селото си, да продаде всичко, повечето на далеч по-малка цена от заслуженото. Да успее
да завърти парите, да не спи ден и нощ, за да вземе жилище за тях двамата. Тяхно собствено. Тук в столицата. Не ценеше и живота си на принцеса. Тя дори не готвеше добре, а много й се искаше. Нямаше представа как се печелят тези пари. Скъпи й бяха отвлечените й приказки. Много пъти се беше опитал да ги осмисли, да намери в тях нещо, което ще му послужи, но такова просто липсваше. Тя не обичаше и филмите му. Гледаше други. Поне имаше време. Скъпата му принцеса не ходеше на работа. Нямаше подходяща за доктората и другите и два парцала между албумите. Щом я правеха щастлива, добре, но те не й правеха живота. Той и го правеше. С двете си ръце. Напоследък мълчеше. Все мълчеше. Не беше достоен изглежда за нея. Е, какво търсеше още при него. Дано не й минава това през главата. Няма да й разреши да избяга. Точно сега не му беше до подигравки и до блъскане в съдилищата. Стигнеше ли се до там сигурно щеше да го обезкости и тогава той щеше да й скъса малката главичка. Нищо не беше заслужила да го мъкне със себе си. Може и да го разбираше, но всички жени все гледат да изсмучат. Нищо, че се прави на скромна и извънземна. И тя няма да пропусне изгодният случай. Имаше за твърде много неща да мисли, че да воюва и с нея. Нямаше да й позволи подобна стъпка. Една вечер й каза нещо в този смисъл:
„Може и много да ти се иска да се изметеш, ама няма да стане. Даже и на мен да ми се иска пак няма да стане. Помъчи се да забравиш, ако ти е хрумвало и тогава можеш и да забележиш, че не живеем зле…Знаеш ли, че има семейства които я карат на хляб и сол, даже и без ток са оставали за някой ден. Познавам, познавам такива…”
Погледът и го удари като жило. За секунда очите им се срещнаха. Имаше в нейните някаква неразбираема насмешка. Секунда още и щеше да стане и да й обърше два шамара. Не го стори. Овладя се. Сигурно искаше да я удари. Това целеше. Да се разциври и той да омекне. Или е мазохистка? Кой я знае? Тези интелектуалци мамата си тракат. Повечето са големи психари.
Изглежда обаче добре го разбра, защото нямаше в поведението и най-малък признак на желание да го напусне. Носеше се като домашен дух из къщата. Бършеше и чупеше чаши. Готвеше му отвратително. Стараеше се в леглото и не я болеше никога глава. Четеше си глупавите книги и щом й каза, че не му е приятно, се отказа и от интернета.
Нямаше кой да й размътва главицата и дори започна да изпитва нежност към нея, но тя не я разбираше. Понасяше някак мълчанието й. Всичките му приятели разказваха за семейни скандали и дори за ожесточени ръкопашни схватки, но при него не се случваше. Фино създание беше тя. Като кукличка, мила играчка. Жалко, че не го разбираше.
Откакто взеха да кацат гълъбите на терасата се занимаваше само с тях. Посипваше им трохи. Говореше им. Обръщаше им внимание което щеше да е справедливо да е към него. Закани се да подгони досадниците, но махна с ръка.
Какво пък, някакви гълъби. По-добре гълъби отколкото квачките във входа. Или пък някакви други странни птици по телефона.
Може да полудява. Кой я знае. Помисли си за дете. До този момент и двамата бяха на мнение, че не бива. Все още имаше твърде много работа. Не беше и спечелил достатъчно за да се чувства сигурен, но вече като, че ли беше назрял момента. Дано не му направи някакъв номер. Нямаше си представа защо пък тя не искаше деца. Всички жени трябва да искат, а и изглеждаше самотна. Защо приказва с гълъбите, иначе.
В края на седмицата поговори с нея. Не прояви възторг, но се съгласи. Без готовност, но се съгласи. Помоли да почакат още малко, още много малко. Само до края на това шишенце противозачатъчни. Показа го, не бяха наистина много.
След това изобщо спря да приказва с него. По цял ден говореше с гълъбите.
Побъркваше го. Дори не правеше гадните си ястия. Не му отвори и веднъж бира. Не, че беше от онези мъже които ще вдигнат скандал за нещо подобно, но вниманието…Липсата на внимание беше обидна. Все пак той си идваше уморен и не я нагрубяваше. Искаше просто да бъде съпруга като съпруга.
Веднъж и направи забележка. Вместо това тя отнесено му отговори, че остават само две хапчета. Думата му беше за гълъбите, не за хапчетата.
На другият ден мина покрай една сергия и купи десетина пиратки. Ха, сега да ги види нейните пернати приятели…
За малко му поомекна сърцето. Разколеба се. Какво толкова са му направили птичките, а какво толкова му прави тя.
Когато влезе и я видя малодушието му изчезна. Най-малко дузина сиви гадини пееха с гърла, а тя им говореше като на рожби. Дори не забеляза, че влиза. Поне не го показа.
Запали наведнъж всички пиратки и ги хвърли на терасата. Разнесе се грохот и трясък. Птиците се разхвърчаха уплашено. Една се блъсна в кабелната антена и политна надолу. Друга се обърка. Излетя, кацна за кратко на простора и го изгледа право в очите.
Замръзна на място. Стори му се, че го гледа с нейните очи. В съзнанието му проехтя гласа й:
-Не трябваше да правиш това!
Тръсна глава и птицата отлетя.
-Хайде прибирай се.-дръпна я за ръката -Те повече няма да се върнат.
-Гуууу-Гуууу.-отвърна с глас на гълъб тя.
-Какво ти става?
-Гууууу-гуууу…
В съзнанието му отново се появи птицата която гледаше с нейните очи, а нейните сега бяха изцъклени и безизразни като очи на птица.
-Говори, говори…
Но тя така и не успя да каже повече човешка дума.
Птицата беше отлетяла.





магически реализъм


Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email