Една нощ с Нищото


Натъкнах се на Нищото. Стоеше в кабинета ми, на походният стол от лявата страна на бюрото и изобщо не приличаше на Нищо. Даже беше имаше миловиден вид и косата му една такава, не може да не ти се прииска да я погалиш, но имаше резедави устни. Гледаше с интерес в научните ми разработки, дъвчеше пура и дясното му око се разширяваше, ставаше толкова голямо, че заемаше половината от пухкавото му лице. Прелистваше страниците, дълбокомислено въздъхваше и не беше
по-голямо от метър и петдесет и пет. Стаята ми беше душна. За да не се изкихам, тръгнах към прозореца, но израз на ужас изпълни лицето му. С жестове ми повели да не правя това. Забелязах, че е от прах. Жълта лютива, остра прах. Тъжно и любознателно беше, а аз едва се стърпявах да не кихна. Знаех, че едно кихане ще му е достатъчно. Ще го разпръсна на прашинки, а макар да се познавах отскоро с него, вече се превързах. То не искаше да умре. Прочетох в чертите му разочарования, тъжни равносметки. Прочетох и неща които не могат да се прочетат по други черти освен по чертите на Нищото. По прах може да се пише и с пръсти. Ако имаш големи неотрязани нокти още по-лесно, но не е чак толкова необходимо. И децата, и големите пишат по прахта. Най-вече по нея пишат глупостите, защото знаят, че няма да останат дълго, а и толкова е лесно. Толкова е лесно да пишеш в прахта, че малцина издържат на изкушението. Нищото само беше написало върху своята, много неща. Признаваше, че е разочаровано, неудовлетворено от себе си, че е очаквало повече, че си е представяло различно своето присъствие сред присъстващото. Мъчило се да промени природата си, по-скоро да постигне природа в себе си, но тъй и не успявало. Призна, че не знае на колко години е, на хиляда или на две – три. Изкушаваше го мисълта, че е извън времето и пространството както му приписват, но не смяташе, че това е истина. Боляло го често като живо същество. Често се улавяло, че има реална проекция като всички съществуващи неща, че тя му принадлежала въпреки, че е незаконно нищото да притежава нещо. Полепвали сънищата му по книгите, полепвали по етажерките, по гробниците, а понякога и по стомасите на хората. Най-трагично било, че тези сънища напоследък полепвали и по мисли и по-чувства. Направи знак с пръст пред устата, да не кажа на някого това което ще ми сподели, защото всеки ще ми повярва, че съм разговарял с нищото и ще приемат в сърцата си една опасна истина. После мъдро ми рече, че мисли и чувства не били едно и също. Щях да се разсмея и да го разпръсна. С този смях разпръснах и много приятели през живота си. Сигурно приятелството ни за тях или за мен е имало характера на странното нещо, прощавайте: Нищо, в кабинета ми. Или не е бил виновен смеха. Кой знае, кой знае? Щом вече виждам нищото като нещо, трябва ли да бъда убеден в каквото и да е било? Заразказва весели истории. Всъщност то придобивало материя от непроявения потенциал, от непрочетените книги, от изтритите от съзнанието думи, от неизживените мигове, от белите петна в паметта, забравените албуми, изчезналите дневници, изхвърлените любовни писма, от непристигналите писма, от неизпратените, недописаните, незапочнатите, от неродените деца, от лицата непознали грима или изчезнали под грима, от проспаните утрини, от кошмарните нощи в които сънят не идва като утеха, от неотворената бутилка вино в която е имало истината. Тук направи широка скоба. Каза, че това не е никаква метафора и ми приглуши ушите с исторически факти за да ми обясни, че на хиляда деветстотин деветдесет и девет бутилки вино в една е сложена като бонификация истината. Хазартна игра от хилядолетия, подобна на онези по телевизията и вестниците. Метафизична томбола която пристрастила много философи и поети. Който отварял повече бутилки имал по-голям шанс да попадне на бутилираната истина, но това не означава, че непременно ще попадне. Имало и нещастници които я изгълтвали вече пияни и тя колкото и да им говорила и те й говорили и в крайна сметка нищо не разбирали от нея, защото освен всичко друго отворената истина е й твърде ефимерна. Като го попитах как изглежда се изчерви от яд. Не можех да повярвам на очите си. Нищото да се изчервява от яд. Как изглеждала Истината ли? Ами толкова ли не съм виждал истина. Казах му, че се съмнявам, а то взе да се ядосва, да я описва ту като голота, ту като еротика, като любов, като…щеше да ме удари с научната разработка по главата, но потуши агресията си и пак ме попита наистина ли не съм виждал истина…Вдигнах рамене, а то се обърка. Каза ми, че тогава ще му е трудно да ми я опише. Не приличала на него и в същото време по някои черти му напомняла. Имали и общ произход, тя му приливала кръв, дарявала му свои клетки. Изобщо тя му била единственият донор. Без нея нямало да има и него. После се замисли, обърка се, разчупи словоред, запелтечи, но в края на краищата каза, че е клонирано от нея. Нуждаела се от него за да не бъде сама. Загледа ме въпросително, струваше му се, че се шегувам с него за дето има такъв глупав вид. Не можеше да повярва, че не съм виждал истина. После махна с ръка и пак се върна на темата с бутилираната истина. Каза, че върху нея се натрупвала най-тъжната прах. След миг се разколеба. Сети се, че много е тъжна също прахта по граждански регистри в които тежат съдби. Заизброява купища други документи, нужни или ненужни в които мастилото означава повече от кръвта, а осквернената от екскременти на гризачи хартия от болката и духа. Заразказва тъжни истории. Боеше се да се разплаче, за да не се размаже, а после прекъсна…Каза, че са толкова много абсурдиците, че дори нищото не е способно да ги погълне. Мрачно поясни, че те го създават. Бавно го наслагват.
Прекъснах го с уместен въпрос. Преди малко твърдеше, че го създава истината. Отвърна ми, че нищо не разбирам и не се учудва, че не съм виждал истината до сега. Каза ми, че тя е много особена, че не може да създаде сама. Тя е жена и трябва да бъде оплодена. Нищо, че понякога се държала като травестит, истинският й пол си оставал женски. Лошото е, че винаги си избирала лоши любовници. Изглежда защото са по-поривисти и не може да им устои.
„Защо наричаш това научни разработки?”-посочи разпръсната по бюрото ми поща.
Усмихнах се горчиво. Хрумна ми от преди няколко дни. Когато се прибрах в дома си не очаквах пощата ми да е толкова пълна. Нямаше ме няколко месеца. Мислих, че всички са ме забравили, но де да бяха. Повиквателни, сметки, една призовка от съда, имаше и поздравителни картички за именният ми и за рожденият ми ден. Имаше и едно писмо на което преди година бих се зарадвал. Свързано беше с нещо което бях пратил за публикуване и се искаше само съгласието ми. Имаше и едно друго писмо, което преди да замина би ме направило щастлив. В него беше написан и телефонният й номер, но бях закъснял.
Останалите листове в пощата бяха сметки и рекламни диплянки. Хвърлих ги на бюрото.
„Това е материала ми за научната ми разработка по оцеляване…”
Подпрях се на лакти над тях и няколко дни излизах от апартамента си колкото да си купя цигари, а в останалото време размишлявах над научната си разработка и не стигах до никъде. Ако се захванех с египтология сигурно щях да имам повече шансове. При последното ми кратко излизане не бях заключил вратата и Нищото се беше възползвало. Или беше част от самите научни разработки.
„Тези научни разработки са сгрешени…”-посочи ги с пръст-„Много са сгрешени, но има нещо в тях…Знаеш ли, тъжна част от моето тяло е прахта по телефоните. Много прах се натрупва под слушалка която не е вдигана дълго. Много тъжна прах…И отвори този прозорец…”
„Но така ще умреш!”-рекох с детски патос.
„Нищото да умре. Не ставай смешен. Твърде много се заприказвахме. Ако продължим…Аз ще ставам все по-голям, а ти…Ти…Не мога да ти го обясня. Няма ги необходимите думи в речника. Разработките са сгрешени, но онзи телефон…Виждаш ли, аз не бива да подсказвам, но го правя. Набери го.”
Махнах му преди да отворя прозореца.
Свежест изпълни мислите ми.


диаболо и приказна фантастика


Няма коментари:

Публикуване на коментар

Музите

  Тя се разплака. Той й повтори, че е щастлив. Нищо, че ще забрави. След това пак се любеха. Накара я отново да му разкаже, вече без да плач...