Страст

Колаж: Стефан Кръстев

                                       

Не издържа. Зацелува го още в асансьора. Отхапа долната му устна, почувства вкусът на кръв и й премаля от глад. Зави и се свят, стори й се, че асансьора пада, но й се искаше да умре. Този сладур, тази бучка захар и хероин, цианид и шоколад и ром, този смачкан лекомислен тип щеше да я унищожи, да я погуби. Да разруши семейството й, да подпали дома й, да вземе душата й, да я изцеди

между пръстите си. Проклет сексуален вампир, зло създание на природата което приличаше на всеки друг мъж, а не беше всеки друг. Съученик, при това от безличните, от тези които се интересуват от авиомоделизъм и шахмат, от кътните зъби на праисторически зверове и африканските буболечки, а не забелязват момичето. Тогава даже беше прегърбен и пелтечеше. В университета се беше променил. Не особено, но една нощ след един купон се събудиха заедно. Нищо особено. После изчезна. Нещо стана в семейството му. Така и не разбра какво. Все й беше едно. Но сега като го видя. Случи се преди дни. Не можа да го познае веднага, а с нищо не беше се променил. Като се приближи, без никакви логически обяснения, съвсем неочаквано, чак удивително го пожела. Така го пожела, че й се стори, че се превръща в пързалка. Прогизнал планински участък по който се свлича. Свлича се памет, дрехи, приличие. Задъха се. Представи си куп непристойни неща. Загуби воля. Разтреперя се. Какъв беше този изненадващ каприз. В него нямаше нищо особено. Поздрави го кротко и побърза да продължи по пътя си. Той се обърна. Почувства погледа му по гръбнака си. Стори й се, че ще припадне.

„Какво ми става! Не съм на себе си…”

Три дена спа лошо. Избухваше по най-малък повод. Разсърди се на мъжа си. Откри, че чорапите му вонят, космите на носа му са отвратителни, освен това е един гаден тип набъркан в политически афери и долни сделки. Искаше й се секс до смърт, но този плужек нямаше да докосне. Не й сега. Изведнъж й стана ясен. Виснал търбух, бледа кожа, отвратителни косми, а на всичкото отгоре мек където трябва да е твърд и избиващ си комплекса отнасяйки се тиранично с нея. Без съмнение щеше да убие евентуален неин любовник. Знаеше, че е убивал. Преди това я възбуждаше, а сега й се струваше отвратително. Осъзна, че не беше пожелавала друг само защото се боеше от изрода си. Хрумна й, да го убие. Разбра, че не може да отнема живот. Плака дълго. Мислеше си пак за своят бивш съученик. Не беше пушила сто и пет дена, но пропуши. Отиде в провинцията до гроба на майка си. После си взе час при гледачка, но в последният момент се отказа да влезе. Мислеше да плати на жиголо, но усети, че няма да й е приятно. Само с един щеше да й е добре, само с един. Само той можеше да я освободи. Никой друг. После можеше и да има сили да го забрави. Изглежда й беше кармичен дълг да го има. Трябваше да го изпълни и да се върне към живота си. До срещата им го харесваше. Все пак съпругът й беше добър в семейството си. Децата им бяха прекрасни. Учеха добре, имаха амбиции. Растяха задоволени, но не й апатични или самодоволни. Синът й се разкъсваше между рисуването и китарата, но младите са винаги така. После ще забрави и едното и другото. Ще избере трето. Където пътеките му ще са прави, а живота ясен. Малката също си пада по хеви метъла и китарите, но тя е само на дванадесет. Не може да ги провали заради едно свое влечение. Така си мислеше, а в главата й се избистряше мисълта за срещата. Нае стая в хотел което не беше съвсем лишено от риск, но й се стори най-малко рисковано. Стори й се ненормално да рискува живота му. Почувства се виновна и порочна. Почти се беше отказала, но пак се срещнаха. Какво търсеше на онази улица, защо минаваше по нея, след като беше далеч от обичайните маршрути, не можеше да си обясни. Срещата приличаше на случайна, на съдбовна. Той работеше наблизо. Работеше отскоро в редакцията на някаква смешна многотиражка. Призна си, че се издържа от авторите които сами си плащат публикациите. Беше много сладък като се засрами.

След като си изпиха кафето поръчаха по чашка ром и тогава тя му заговори. Прямо и дръзко. Каза му, че го иска, че си рискува задника, че тя рискува всичко, че хотелската стая ги чака. Усмихваше й се отнесено до като започна да го целува в асансьора. После я сграбчи така както тя желаеше. Не разбра кога са влезли в стаята. Кога я хвърли на леглото. Част от дрехите им бяха скъсани. Тоалетното шкафче обърнато. Стори й се, че въздуха в стаята не стига. Отвориха широко прозорците. Опомни се за минута, че го правят на прозореца, не са спуснали завесите и отдолу ги гледат. После забрави и това. Продължиха във ваната. Едва не се удави. Трябваше отдавна да е минало желанието, но само се беше изострило. Минали бяха часове. Стъмни се, после се зазори. Не бяха спали, не бяха яли, не бяха уморени, нито задоволени. Забеляза, че е станало пладне. После пак се свечери. На седмият ден яростните удари по вратата. Знаеше, че е мъжът й и мутрите му. Не се уплаши.

„Прекалих!”-помисли си, но нищо не се случи.

Когато мъжът й и верните му момчета разбиха вратата видяха, че стаята е празна. Вдигна телефона и нареди на още хора да я търсят, макар още преди дни беше обявена за общонационално издирване.

Тя си беше в стаята, но заедно със своят любовник в тяхното лично измерение където никой не можеше да ги открие.

След седмица се появи торнадото. Стотици сгради бяха разрушени. Язовирна стена пръсна шевове и заля няколко села и крайните квартали. Месец по-късно започна епидемията и уличните сблъсъци. Полицейският час и барикадите. Отделните сблъсъци преминаха в масирани яростни битки. Ескалираха. Пламваха цели квартали. Хотелът беше ударен с няколко снаряда и рухна, но двамата продължаваха да се любят в стаята.

На нощното небе се появи огромно яйце. Нито един астроном през краткото време което оставаше не определи произхода му. То се материализира от нищото. Висеше и обърка приливите и отливите. Активира земетресения. Накрая се пръсна и земята беше залята от метални скакалци. Помитаха всичко по пътя си. Ядяха и жива и нежива материя. Растяха, а когато ставаха големи колкото камион експлодираха. Земното население беше твърде изтощено от войните между себе си, за да се противопостави на пришълеца. Накрая всичко беше унищожено.

Двамата тъй и не разбраха. Една слънчева сутрин се почувстваха уморени и гладни и едва тогава се опомниха сред руините.

Нямаше и остатък от живо същество. Скакалците бяха изяли даже и бактериите.

Зееха пропасти. Остатъци от метални конструкции напомняха скелети на динозаври.

Слънчевите лъчи ги галеха, а вятъра във всеобщата тишина звучеше силно. Приличаше на жив.

-Ние сме сами - рече плахо тя -Наистина. Не мога да повярвам. Защо са ни тези дрехи?

Съблякоха се и продължиха.

-Какво е станало?-попита той.

-Унищожихме света. Така силно желаехме да сме заедно, а не биваше…

Очите й се насълзиха.

-Не биваше да го правим. Искаш ли, искаш ли, да върнем всичко…

Вдигна безразлично рамене. Не знаеше да го мрази ли или пак да го пожелае. Такъв глупчо беше.

-Не можем да правим така. Не бива. Хайде да върнем живота.

И го върнаха. Когато напуснаха хотелската стая всичко беше като в онази вечер. Повече не се срещнаха.

еротична фантастика

диаболо и приказна фантастика