суббота, 19 мая 2012 г.

Русалката


Само секунди траеха снимките в които тя трябваше да стои на крайбрежните камъни. С разголени гърди и с опашка вместо крака. Стори й се, че е денонощие, дори повече. Стана й студено, после самотно. Прииска й се да се гмурне, после я напуши смях. Припомни си как е достигнала до ролята. Дори не беше роля, а дублираше изпълнителката. На онази хубостта й вехнеше и не можеше да бъде русалката от „Рибарят и неговата душа”. Нямаше я невинността.
„А аз имам ли я? Този тип дето ме уреди е дърт похотлив пръч. Не знаех, че така ще ми е първият път. Заслужаваше ли си? Та аз обичам да играя. И мога да играя. И имам цел. Не съм го направила за някакви ботушки или играчки. Имам съученички които…Аз, защото обичам да играя. Обичам изкуството. И тази нощ беше роля и ще си я запазя като скъп спомен сред другите роли в които съм постигнала успех…Май се самосъжалявам. Това е жалко. Хубава роля. Мълчалива. Говори тялото ми. Гърдите ми се разлистват. И опашката. Гърдите ми са истински, но опашката – не. Защо не се родих с нея. Толкова приятно стои полепнала по мен и не открива мястото което е тъй уязвимо и тъй порочно желано. Просто опашка и един воден и неразбираем свят. Само гърдите и косите ми показват, че съм жена. Във водата даже не се и говори. Само гърди и коси и…Ще ми се иска ли и в дълбините да играя? Навярно. Ще играя на рибките и ще се обличам в медузи. От онези парливите. Акулите няма да ме закачат, защото русалките са по-страшни от акулите…Толкова е приятна тази опашка. Загръща ме плътно. Няма къде да бъда пипната без ръката да замирише на риба. Нямам и стъпала, а без стъпала няма как да стъпвам по земята. А като не стъпвам по земята, няма как да стигна до онова студио, до онзи мазник и да се оставя да бъда убедена колко много желая ролята, колко важна е тя за мен, колко невъзможно е бъдещето ми без нея, какво престъпление е да пропусна тази роля. Разбира се от мен се иска съвсем малко. Родена съм за тази роля. Тя е за мен. Оскар Уайлд ме е сънувал седнала на скалите с опашчица. Затова написал приказката, вдъхновила толкова много продукции, че и нашата. Трябвало да направя нещо съвсем дребно. Нещо дребно и особено важно. Да покажа желание за работа в екип, вярност и благодарност. Един жест подобен на ръкостискането, на таен масонски знак. Трябва да дам жената от себе си, да покажа, че мога да я пренебрегна пред актрисата, за да бъда чрез актрисата жената. Прост жест на добра воля. Не го каза точно така, но в такъв смисъл завъртя нещата, мислите ми също. Дори не разбрах как влезе в тях и ги разби като с миксер. Спомням си, че бях поласкана. Никой не е гледал тъй на сериозно на женствеността ми. Сви се нещо в мен и не искаше, не искаше и не искаше. Та аз съм непълнолетна. Обичам да чета и да гледам филми, имам си и гадже. Целувал ме е на всякъде, аз нещо също, но не съм дораснала. Така си мислих, но докато той ми говореше, като че ли растях. С всяка минута съзрявах с година. Беше толкова просто и ясно. Ролята е за мен, но аз трябва да покажа, че я искам и ценя изкуството. Жена съм, актриса съм и имам амбиции и мечти. Мамка му! Защо ми е толкова приятно с тази опашка след като всичко е наред? Защо ми се иска от кръста надолу да съм риба и да не стъпя на тази шибана и шибаща се земя? А какво ще е под водата? Като в себе си навярно. Дълбоко в себе си където мечтите не се нуждаят от сбъдване. Има си ги сами за себе си. Дали няма наистина русалки? Струва ми се, че има…
Това лепило тъй приятно хапе кожата ми. Като, че ли ме целува. Не е като опипванията. Истински приятно е. Прониква под порите ми. Така ми се иска да остана с тази опашка…
Какво ще правя? Имам нужда да разкажа на някого. На моя няма да успея. Не ми дава сърце. Ще трябва да скъсам с него. Аз не съм подходяща. Явно ще стана актриса, а актрисите не са русалки. Нямат опашка която да ги пази. И животът не е като в приказките. На майка също няма да мога да кажа, въпреки че споделям всичко с нея. Знаем и двете, че някой ден ще премълча нещо което искам да й кажа и в този ден ще бъда пораснала. Мислех си, че това се е случило преди четири месеца когато изпуших онази марихуаната. Не, тогава просто не исках да я тревожа. Сега не искам да споделя. Колко е голяма разликата. Но аз достатъчно голяма ли съм, за да съм толкова пораснала.
-Стоп…Стоп…Стоп…
Това беше. Никак не ми се искаше да се разделя с опашката.
-Хайде малката! Трябва да се махаш от там. Снимките продължават без теб. Хвърляй опашката и излизай.
-Не мога.-изкрещя уплашено.
Наистина не можеше. Опашката се беше впила в тялото като истинска негова кожа.
-Хайде, изнесете я и намерете онзи идиот – гримьора да й махне опашката.
-Махнете я!-момичето крещеше истерично - Задушава ме! Махнете това от мен!
-Успокой се, успокой се. Залепила се е. Няма да умреш. Преди малко си я харесваше. Хайде, сега ще те изнесат навън и малко ще постоиш като русалка, а после всичко ще се оправи.
Момичето хълцукаше. Вече не можеше да си поеме дъх от уплаха. Колкото до преди минути желаеше опашката да остане завинаги по нея, толкова по-скоро желаеше да я махнат сега. Стягаше я. Усещаше как кръвоносните съдове и нервните окончания променят подредбата си и от кръста надолу става едно с опашката.
-Моля ви…-хлипаше момичето - Махнете това нещо, то иска да ме отнесе в морето…То иска морето.
-Спокойно малката. Стават такива неща. Не прави комедията, трагедия…
-То ще ме отнесе в морето. На дъното ще ме отнесе. Къса ме от душата…Моля ви, не ме оставяйте сама…Моля ви…
Биха и успокоително и я скриха от слънцето в едната палатка. Снимките не можеха да прекъснат заради подобен инцидент. Всяка минута беше ценна.
-Махнете я от мен. Обещавате ми, че ще махнете опашката нали? – успокоителното й действаше, унасяше я.-Струва ми се, че вече нямам крака…
-Хайде спинкай си. Ще махнем опашката…
-Вече не ме е страх…И не ме е срам…Няма от какво…-това бяха последните й свързани думи. После започна да бълнува.-Плъзгам се и потъвам…и все едно къде и какво…И не аз, а светлината и тъмнината се разтваря…И утре няма път насам…Където са русалките…Тя излезе от вълните, гола…Откраднала лъчите от слънчевият пай…И вече не ме е срам, защото тя ме загръща и не съм жена, а там се плува…Опашката на русалката…В дълбините е като на кино, а не е…Харесва ми така, ужасно ми е така. Моля ви освободете ме от нея, оставете ме на мира…Заради тази опашка, аз се откъснах от детството и влязох в дълбините, но тя иска…истински океански дълбини. Тези които не разбирате…Тя излезе от вълните…Вече не ме е страх…Толкова желаех тази опашка, че не мога да се откъсна от нея. Където и да ме води, тя…
След час откриха гримьора. Имал разстройство и нямал никакво обяснение за случилото се. Мърмореше, свиваше се от болки и вдигаше неразбиращо рамене. Троснато обясняваше, че не е било негова работа да поставя опашки и един сценичен костюм би свършил същата работа колкото шестте му часа старание да цапа и облепя дупето и краката й с парцали и бои. Лесно обаче се сваляли. Нямало никакво лепило. Малката или ги разиграва или е полудяла или и двете едновременно, но ще й даде да се разбере.
Тъй и не успя да изпълни заканите си.
Не я откриха в палатката.
Повече никой никъде не я видя.



еротична фантастика



магически реализъм

1 комментарий:

  1. Какви вълнения! Доста многозначително.

    ОтветитьУдалить

Follow by Email