петък, 25 май 2012 г.

Пепел

                                          Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й

Не се стърпя, разказа му.

Не си представяше да е той, не си представяше, че ще е тъй.

Искаше, искаше някого. Не него, но другият който би желала го нямаше, другата която би желала я нямаше. Никой нямаше да различи тези мисли от бълнуване. Можеше да я помислят за луда. Можеше да й тръгне клюка някаква. Че е незадоволена, че е треснал хормона, че е попаднала в
секта или прекалява с вафличките, че така става с бездетните жени и тези, които на средна възраст имат стегнато дупе, че мъжът й я бие и всевъзможни други абсурди. Просто искаше да излее на някого. Случайно стана. Среща на випуска. Той пътуваше. Много пътуваше. От ученик имаше торбички под очите, а сега висяха под брадата му и чисто черни, като гримиран за филм на ужасите. За разлика от някога беше забавен. После се напи и го изнесоха. Остави й обаче бележка с постоянният си адрес. Казваше, че там е само в почивните дни, но може да му пише. Мачка, мачка хартията и накрая я пъхна в чантичката. Стана й топло. Преписа го на коняка, но не беше. Имаше нещо странно в жеста му. Кой оставя вече домашни адреси? Кой пише писма на хартия и чака пощальон. Същата вечер събра десетки имейли и номера на мобилни телефони. На никой не му хрумна, че има и домашен адрес. Никой и не се напи така, че да го изнесат.

Усмихна се когато на другият ден откри бележката и пак почувства топлината. Без коняк. Усети грапава ръка в гърлото си и парене в очите. Странни мисли лудееха и я разконцентрираха. Завладя я нещо отблъскващо. И реши да му пише. Всичко което си е мислила, а не е имала на кого да каже. Сигурна беше, че и той няма да я разбере както не го разбираше и тя. Сигурна беше, но нямаше на кого. Към никого нямаше доверие.

Пишеше му, че чувства, че паметта й е подменена, че това не е истинската и памет. Лудост наистина, но че се събужда с това чувство. Че се изгубила, живеела е другаде, а не там където живее сега, че е тръгнала да скита нощем и това тяло е прибрало в себе си, но това не е нейното тяло. На друга жена е, на умряла в съня си жена. Така се чувствала. Искала да я напусне преди мъртвилото на тялото да я завладее. Но как да напусне тялото? Не иска да го убива, няма право да го убива. Мразила траекториите му. Харесвала как то вкусва храната, как прави любов и кокетничи, харесвала и походката му и движението на мускулите му, изобщо всяко едно нещо поотделно което правило, но не и това което наричало свой живот. Разказа му, че от години се чувства така. Не е потърсила помощ при психиатър, а трябвало. Писа му, че не знае защо му пише тези неща. Добави в послеписа да унищожи писмото и да го забрави…

Още на другият ден й позвъни. Говори и дълго. Започнал да пише отговор, но не се получавало. Нямал добра писмена реч, а и как щяла да обясни писмото на мъжа й. Не й каза нищо съществено. Нищо кой знае колко изобретателно, но беше прочел писмото. Просто беше го прочел. Нищо повече, а беше толкова много…

Писа му отново. Заразказва му сънищата. За загубената вълчица в гората. За ситният дъжд и дрехите които падат една след друга, за пътеките които се лепят по краката. Усети физически как нещо в нея се откъсва с крясък. Болка, а след туй олеква. Като при вадене на зъб. Гнойта изтича на тласъци…Ръката й не пишеше, а бягаше по листата. Учудваше се, че това са нейни думи. Мислите на места я развличаха, на места плашеха, на места шокираха. Изливаше ги и се чувстваше все по-близка и по-близка до тялото и живота си…В един момент започна да се разбира. Изпита усещането, че всичко трябва да е точно така, че не е перфектно, доста е объркано даже, но е единствено действително за нея. Имаше чувството, че ще излети. Толкова просто било. Толкова просто. Имала беше нужда да разкаже на някого всичко. И го беше намерила. Цяла вечер се смя и изприказва толкова колкото не бе успяла с месеци. През нощта прави секс с желание каквото не беше чувствала от години.

На сутринта извади от чантичката си писмото и преди да го пусне добави послепис:

„Моля те, изгори писмото. Не го вземай на сериозно. Прощавай, че те използвам, но правя точно това. Трябва някой да сподели обърканите ми кошмари и да ги унищожи. Само така ги късам от себе си, разбираш ли…Няма значение даже дали разбираш. Просто направи го…”

Пак й се обади. Очакваше да е сърдит или да се сваля или да подсмърча лицемерно или да й дава съвети. Спомена й само, че го е боляло, че е унищожил писмото. Иначе говореше за последното си пътуване и едно детско лице допряно на задното стъкло над задминаваща го кола. Било тъжно. Къде ли пътувало? Къде пътуваме всичко? Защо притискаме лицата си в задното стъкло като дете откъснато при развод от единият си родител? Рязко обърна темата и заговори за алпинизъм. Още обичаше височините. Беше забравила, че някога го увличаше това. Очакваше да я покани на катерене, за да му откаже. Не го направи, измърмори, че го е боляло, че трябва да унищожи писмото.

„Грачи също като патица.”-въздъхна когато затвори телефона още й бръждеше гласът му в ушите й.-„Като деца притиснали лицето в задното стъкло…Виж го, бил даже и поет…”

За миг си представи лицето на стъклото. Сряза я в гърдите. Реши да не му пише повече, но още същата вечер се заби в най-умрялото кафе, на най-мръсната маса, в един ъгъл който миришеше на плесен. Поръча си двеста грама коняк. Във водна чаша. Изключи мобилният телефон. Преди това прати съобщение на мъжа й да не я чака, а да отива да се напива с приятели, че тя е при любовника си. После още едно, че го обича и иска да е за малко сама. Разлисти тетрадката от двадесет листа която купи преди да влезе в заведението и не стана преди да я изписала цялата като не пожали задната корица.

Някой страници съдържаха по дума или две. Вертикално изписани или по диагонал с разтегнат пиян почерк: „Цяла година, нищо.” или „Тук ме няма”. Конякът я хвана още при първите глътки и знаеше много добре, че пише глупости, но имаше нужда да го направи. Накрая не беше сигурна дали е написала адреса правилно и почти нищо не помнеше от писмото си.

„Сигурно повече няма да ми се обади. Най-малко сто и дванадесет пъти го обидих.” Хвана такси и се прибра. Нахвърли се като топла хала върху мъжа си, кискаше се и го посипваше с целувки. Беше и приятно, че е пияна, че върши глупости като това да пише щури писма на съученик, че се държи нетипично, че живота е смешен понякога, а понякога си е истинска гавра която си заслужава да понесеш, за да го спечелиш. Хрумваха й невероятни неща, струваха й се ту осъществими, ту напълно безсмислени, но се чувстваше, чувстваше се щастлива…

„Толкова малко ми е трябвало. Толкова малко…”

Помисли си за пореден път преди да заспи. Започна да му пише често. Изменяше се. Поведението й ставаше необяснимо. Разбира се последваха коментариите и подбивите, но за пръв път, те не я интересуваха. Неусетно стана откровена като в писмата си. Почти я уволниха заради интрига, а интригата й беше, че не искаше да интригантства и си го каза право в очите на колежките, откровение което навреди много повече на микроклимата в учреждението, отколкото злобните клюки зад гърба. Няколко фрази и изкара на открито много нелицеприятни истини. Надживя сръдните, започна да посещава фитнес. Отново охладня към мъжа си. Смени част от гардероба си, но се отказа да носи новите дрехи. Рядко имаше вечер да не обърне няколко чашки, но нямаше сутрин в която минавайки покрай пощенска кутия да не пусне писмо.

Той вече не се обаждаше винаги. Обяснимо беше, защото пътуваше и понякога прочиташе по няколко писма на веднъж. Тя обаче очакваше, очакваше да й се обади за да се увери, че не е забравила и е написала в края послеслова в който да напомни, че писмото трябва да бъде унищожено. Случваше се да унищожи по няколко плика за да се увери, че е добавила послеслова. Щом пуснеше писмото пак се чудеше дали не е забравила.

„Ама, че съм невротичка.”-махаше с ръка и чакаше с нетърпение да й се обади.

В последното писмо обаче съвсем съзнателно не го написа…

„Луда съм. Сигурно съм луда.”-каза го на глас.

После бавно приближи листа до устните си. Трепна нерешително. Изпълни я тръпнеща възбуда. И целуна листа.

Когато пусна писмото имаше чувството, че завърта рулетка.

Краката й отмаляха, мислите й се разпръснаха, главата й се замай и се чувстваше лишена от сили. Чакаше да й се обади за да му каже, за да му каже нещо което си науми преди да напише последните редове. Щеше да му каже:

„Както този лист, така и теб. Целият…”

Представяше си го и стоте метра от пощенската кутия до офиса и се стори, че извървя за часове. Стоеше до телефона и изпитваше най-силната сексуална възбуда в живота си.

Унесе се. Помисли си, че е добре, че няма в този ден работа, че ще запомни добре тези часове и това са най-истинските часове в живота й.

„Повече няма да се върна тук. Няма. Никога обратно…”

Телефонът иззвъня. Говореха кратко. Прекъсна го:

-Моля те, изгори това писмо…

„Защо го казах. Не желая това. Друго трябваше.”

-Сигурна ли си?

-Да. Изгори това писмо.

Изсумтя нещо. Тя чу щракането на запалката, а после изгарянето на листа по устните й.

Болката беше неописуема. Притъмня й. Изпусна слушалката. Притисна устните си. Краката й не я удържаха. Падна на пода и се загърчи. Нададе глух стон.

Виждаше как листа догаря в ръката му. Болката ставаше все по-ужасяваща. Помисли си, че това е краят й, а той не настъпваше и настъпваше, а болката се усилваше ли, усилваше.

За кратко изгуби съзнание. И го видя как разтваря прозорците и изхвърля пепелта. Вятърът я разпилява, разтваря я във всичко, а с пепелта се разтваря и болката…

Бавно се изправи. Краката й едва я държаха. Избърса сълзите си.

Болката беше изчезнала, но от този ден устните й останаха безчувствени.






любовна и еротична психо - драма

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email