Любов

Колаж: Стефан Кръстев

Преди зазоряване тя го извика при себе си. Неочаквано стана. Изглеждаше затворена и уплашена, а той просто я прибра да преспи у дома му и нямаше намерение да се възползва от нелепото положение, в което беше изпаднала. Освен това, беше пил повечко. Момичето говореше с някакъв космически акцент и много от това, което му казваше, не разбра, но му стана ясно, че е закъсняла за срещата си със своя приятелка, че не е напущала онова планинско село, в което е била родена, че се

надявала на следващия ден двете да се срещнат. Беше студено, момичето приличаше на врабче и почти нямаше пари. В нейния край за подобни покани сигурно се вадят ножове и пушки, но все пак й предложи да прекара нощта в апартамента му. Говореха много. Как точно се случи, кога почувства близостта, не помнеше добре. Имаше нещо предизвикателно в усмивката й и в погледа й. Иначе думите й бяха отнесени. Приличаше не само на слязла от планината, а и дошла от предишен век.

Когато се събуди, нея я нямаше. Не беше оставила дори бележка.

Не посмя да излезе до вечерта. Все му се струваше, че не си е тръгнала. Отишла е да купи цигари или да изпие бира или да запали свещ в някоя църква. Заблудила се е. Толкова голямо населено място не е виждала, но все ще се върне. Тя обаче не се появи. Не дойде и на следващия, и на следващия ден. Присъствието й обаче изпълваше стаята. Струваше му се, че още го прегръща, че наднича зад рамото му, оглежда се в стъклата и чашите. Мести се от кресло на кресло. Преметнала крак върху крак, пуши цигара. Докато галеше и целуваше бедрата й, не забелязваше колко са фини, колко ефирна е кожата й, колко нежен допирът и откровена тръпката, с която се отдава. Разбираше със закъснение какво се е случило с него. Разбираше и не можеше да разбере, а тя беше всеприсъствена.

Очакваше я и знаеше, че няма да се появи.

Тревожеше се за себе си и за нея. Не отвори ателието. Беше бижутер и обичаше изкуството и бизнеса си. Познаваше красотата и имаше близост с много завидни жени.

Струваше му се, че е до капка изцеден, че няма никакво чувство и че нищо друго не го вълнува, освен непознатата.

Близо седмица продължи кризата и реши да я потърси в селото й. Предполагаше, че тя се е върнала. Нямаше какво да прави сама в големия град и ако не беше намерила приятелката си, не й оставаше нищо друго, освен да се прибере. Неприспособена беше, не познаваше живота тук. Изглеждаше достатъчно разумна да не се излага на опасност.

Не очакваше, че селото е толкова далече, че пътищата са толкова лоши и стигна едва след здрачаване. Улиците бяха мъртви. Нямаше улично осветление и. Освен трептящите светлини от телевизори зад няколко прозореца и лай на кучета, нямаше никакъв признак на живот.

Дълго тропа по една врата. Показа се ядосан мъж, мустакат и брадясал с някакъв чепат предмет в ръката си.

- Изчезвай! Махай се по-далеч. Изрод такъв. Ще ти смажа главата. - разкрещя се, преди да е чул и дума.

„Какво става? Той изобщо не ме познава… Сигурно си патят от крадци… Или беше пиян…”

Сърцето му още прескачаше, тъй го стресна, но все пак почука на втора врата. Някаква старица подпря лицето си на прозореца, но не отвори.

Потропа на трета и четвърта врата. Безрезултатно. Потърси и не откри кръчма. Видя някакво сграда, която напомняше, но беше затворена, с покрити с дебел пласт паяжина, напукани прозорци. На вратата имаше печати. Продължи по една кална улица и едър пес така го стресна, че щеше да загуби съзнание. Едва не скъса синджира. Светна лампа зад прозореца. После чу пиянски крясък:

- Къв си ти е?

Опита се да обясни.

- Влизай, влизай. Няма да те ухапе. Лае си, щото ей тъй, нали разбираш. Всички си лаем ей тъй, нали разбираш. Щото да нямаш зъби не значи, че трябва да не лаеш.

Все пак кучето го плашеше. И гостоприемният човек се принуди да излезе и да задържи синджира.

- Споко! Нали така говорете вие по градовете. Това си е хубаво куче. Ай влизай. Имам ракия, имам вино, имам свой живот, имам всичко… Сега казвай кво ще пиеш.

Без да е дочакал отговора, напълни една не особено чиста чаша с ракия.

- Та кво разправяш? Търсиш я… И аз я търся. Имам предвид любовта. Нея я няма в нашето село. Тук всеки мрази всеки. Пратила те е за зелен хайвер… Тук има простор, планини, имаме си прасета и овци, имаме телевизори и сателитни антени. Митницата е близо и търгуваме. Имаме си и коли, и то хубави коли, а ти си се объркал, като си помислил, че нямаме кръчма. По-надолу е. Малко навън от селото. Не кръчма, а дворец от "Хиляда и една нощ". На кой ли му пука. Почти винаги е празна. Децата ходят през лятото да се къпят в басейна й. Всичко имаме. Всичко…Само любов дето няма.

Та няма да я намериш и ти твоята. Излъгала те е. Каза, че си бижутер. Провери ли какво ти липсва… Не липсвало нищо. Не мога да повярвам. Тук, в нашето село, и крадли си имаме. И кой ги знае защо ли крадат, след като и те имат всичко. Тя не е оттук. Тази, за която ми говориш, не е оттук… Сигурно има някакво друго село със същото име… Нямало на тази територия село с подобно име? Тогава те е излъгала, че е оттук. Да, и лъжкини си имаме. И кой ги знае защо ли лъжат, след като никой не им вярва. Ама си лапнал по нея като шаран. А за това. Пий на екс, за да приемеш истината. Няма да я намериш тук… Ти какво, за селски пиянка ли ме имаш! Аз съм Заратустра. Тук живея сред орлите. Всички живеем сред орлите… За какво говорех, ама хубава си е ракийцата, ех… Всички си обичаме ракийцата, дворчетата, телевизорчетата, книжките. Аз чета много, да знаеш. Липсва ми компания. Всички обичаме компанията, а не можем да си бъдем компания. Мразим се. Това е истината която никой не признава. Утре ще се срещаме по улиците и ще си кимаме. Ще си казваме „здрасти”, ще интригантстваме, ще изглежда, че сме много близки, а даже не се познаваме. Няма да я намериш твоята, ще знаеш. Всички си обичаме ракийцата, дворчетата, телевизорчетата и кво ли не, само дето не се обичаме един с друг…

Почти до сутринта говореше по този начин. С кратки паузи и с поетичен патос. Изпи бутилка и половина, а ракията беше над петдесет градуса. Не каза ясни причини защо хората според него тук не се обичали. Заговори за разпада на вселената, за глобалното затопляне, за войните и за енергийните кризи. За всичко имаше мнение, но не и за това, защо хората тук не се понасят. Нямало причина за конфликти, нито големи родове, които да водят десетилетни войни за парцел или за пренебрегнатите чувства на някой от рода от страна на някой от другия род. Не се е стигало до объркани юридически или правни казуси. Политическите спорове не били по-остри, отколкото където и да е било в страната. Просто едно обикновено голямо и богато село, като се изключи хладното отношение, което всички имали един с друг. Така било дори в семействата. Между съпруг и съпруга, между деца и родители, между брат и брата, между брат и сестра и сестра и сестра. Имало известна търпимост, но не и обич.

Сладкодумецът накрая или отрезня, или най-сетне се напи и изгони госта си. Слънцето вече изгряваше, а денят се очертаваше да е топъл. Хората започнаха да излизат от домовете си. Улиците оживяха, а нашият герой намери отворено бистро. Очакваше пияницата малко да се е пресилил и нещата да не стоят така, както ги разказа, но всичко потвърждаваше думите му. Момичето, което му сервира кафето, изсумтя яростно само като я попита може ли още едно пакетче захар. От съседната маса го поглеждаха под вежди. Забеляза, че не си говорят и един с друг, и така се гледат изобщо всички. Изключено беше да разпита за момичето, което търси, но пък не можеше да си тръгне, без да разбере за нея. Обикаля до обед в опити да върже разговор. С една по-стара жена успя. Макар да беше на близо деветдесет, жената си примираше за сто грама концентрат, а нямаше никакви пари. С малкия подкуп успя да измъкне незначителна информация. Тя предположи кое е момичето и го упъти към къщата й, но там удари на камък. Наистина и двете дъщери в семейството напуснали наскоро селото, но родителите не казаха нещо, с което да потвърдят, че той е срещнал точно една от техните дъщери. Като ги помоли за снимка, бащата демонстративно извади мобилния си телефон и заплаши, че ако не изчезне веднага, ще извика приятелчета, които да се погрижат за него. Добре, че не извади пушка.

Преди да напусне селото, видя килнатата камбанария, накацана с гарвани. Окаяна и напукана, жалка и отдавна ненужна. Приличаше на старческа гримаса върху свежия ден.

„Безпризорен дух. Няма камбана…” - помисли си и картината дълбоко се запечата в съзнанието му.

Караше бързо. С нетърпение очакваше да се върне у дома си. Чувстваше, че нещо се е случило. Нещо приятно.

Дали не му е оставила съобщение?

Дали не го чака пред вратата?

Дали?

Тя няма защо да се връща в селото. Пияницата се оказа отвратително прав. Всичко имат, само обич нямат, а тя е родена обичаща. Тя излъчва обичта си, излива я. Как невинно го гледаше, а после отметна завивката. Толкова естествено, толкова чисто беше това, което се случи между тях. Имала е нужда от него, той от нея също.

Стъпалата го пареха и тръпнеха. Предчувствие, че го чака нещо приятно.

Натисна газта. Колата поднесе опасно на два пъти, но все пак стигна читав до дома си. Очакваше да я види пред входа. Не я видя. После пред вратата. Пак не я видя. Нахлу в апартамента си, като че ли да угаси пожар и натисна копчето на телефонния секретар.

Имаше запис…

Изненадата трябваше да е разтърсваща, радостна, но първото, което изпита, беше разочарование, че не е непознатата.

После бавно започна да разбира, че му се е случило нещо невероятно. Такъв успех не очакваше. Преди два месеца негова приятелка беше взела негов каталог с обещанието да го покаже, където трябва. Не се надяваше, че нещо ще направи. Страхотна жена, но крайно несериозна. Сама си вярваше, когато обещаваше нещо. Щураше се из света. Спеше и под мостове и в дворци. Снимаше се и в еротични филми, и издаваше детски книги, забъркваше невероятни каши и се появяваше ту отслабнала с двадесет килограма, ту напълняла с тридесет. Ту с любовник, ту с любовница. Никога с една и съща прическа, веднъж с огромен бюст, който се оказа, че струва цяло състояние, а после без него. Изглежда, имаше някакво психическо заболяване, но никога не помнеше какви ги е вършила преди. Все твърдеше, че откакто се помни, е все с тази прическа, с този мъж, с тази жена, с огромни гърди или без никакви гърди. Преди да замине последния път твърдеше, че ще участва в конференция на астролози и споменаваше името на една известна кинозвезда. Говорила била с нея за неговите бижута и предизвикала интереса й. Разбира се, даде й каталога и скри усмивката си. Изпрати със сълзи на очите своята откачена приятелка. Без такива като нея светът щеше да е по-скучен. Преди да се разделят на летището, пак му спомена името на актрисата, а той пак се направи, че й вярва. Съобщението беше свързано с холивудската тежкарка. Набра оставения му номер. Денят продължи като съновидение. Срещна се с посредници на актрисата. Обясниха му поръчката, отпуснаха му аванс, а на края на следващия ден доставиха и материалите.

За подобен хонорар не беше мислил. Щеше да се разреве със сълзи, когато чу своята дружка по телефона. За пръв път усети в гласа й упрек. Не беше сърдит и с това нараняваше далеч повече:

„Ти все не ми вярваш. Все не ми вярваш, нали? Нищо, ти си талантлив човек. Поне в себе си вярвай повече.”

Не говориха дълго. Отдаде се изцяло на работата си и до приключването й напълно беше забравил за непознатата.

Когато получи парите, се почувства по-беден от всякога.

От появата на момичето от планината странеше от приятели и приятелки. Не разказа и на никого за удара си. Прати на майка си запис, а сестра си не откри. Купи си отлежало шотландско и се оприличи на онзи пияница, който единствен от селото го покани в дома си.

„Всичко си имаме. Само любов нямаме.”

Повтори думите му, а после усети присъствието й. Сякаш не беше напуснала стаята. Спотайвала се беше, да не пречи на работата му. Долавяше я близо до себе си. Като изострен от възбудата аромат, настръхнал мъх, кожа, по която се отразява трепетът на свещите, като разложена светлина, като аромат.  Като красотата, която подчертаваше с бижутата, и принадлежеше на всички жени и на никоя. Осъзна, че през цялото време, докато беше ваял колието и гривната, си бе представял как стоят на нея.

Почувства я зад гърба си, дори се обърна. И я видя. Клоните на дървото пред прозореца хвърляха сянка на стената. Фина и чувствена, тя потрепваше от вятъра. Това бяха нейните форми.

- Ще те намеря. - рече решително.

До сутринта пи и води въображаеми диалози с нея. Спа до обяд, а после знаеше какво да прави и имаше достатъчно пари.

„Ще събера цялото село. Липсва му любов както му липсва и камбаненият звън.”

Поръча медна камбана. Предплати повече, защото се нуждаеше от камбаната спешно.

Мислеше, че ще успее. Нямаше как да не успее. Насрочи биенето на камбаната за един голям празник според православния календар.

И сърцето му, изпълнено с трепет и нетърпение, звънеше като камбана през цялото време до дългоочаквания ден. Почти не спеше. Представяше си как със своите ръце бие камбаната и събира пред храма цялото село, лишено от любов. Събира го и вижда сред всички тях символа й. Своята малка непозната.

И всички ще се обикнат.

Махаше с ръка.

- Какво ми пука в крайна сметка за тях? Аз искам нея да видя.

После пак се замисляше колко красиво ще е, ако от камбанарията види, че всички са забравили за враждата си.

Камбаната беше готова, а заедно с монтирането й отидоха повече от половината му спестени пари. Не вярваше, че ще излезе толкова скъпо, но чувстваше, че си заслужава.

Преди първия удар, камбаната вече звънеше в него. Възторжено, екзалтирано, като първата камбана, като последната… Като камбаните над всички храмове в света. Камбани за празници, камбани за тревога, камбани за погребения и за отбелязване на часа. Не беше пил, а се чувстваше пиян. Струваше му се, че пожелае ли, може да лети.

И започна да бие камбаната. Засъбираха се хора. Продължи да я бие, бие, бие…

Докато вече не можеше да чува, нито да движи уморените си ръце. Пред камбанарията се бяха насъбрали не повече от тридесет човека, а селото беше над три хиляди.

Не можеше да повярва на очите си. Това не беше истина. Не можеше да повярва на очите си. Сви устни, усети, че ехото от звука го изпълва, надигат се неподозирани сили, обсебва го нещо неземно, гневно и обичащо, и желаещо да бие камбаната. И пак започна да я бие. И я би, докато от устата му потече пяна, очите му се обърнаха, а тялото му се започна да се тресе в конвулсии.

Сънува, че всички са се събрали и той се взира в тях да види своята гостенка, но не успява. Събуди се в една от къщите. Миришеше приятно на чай от мащерка.

Поговори си с хората, които го бяха прибрали. Общи приказки, най-обикновени. Мъжът му направи забележка и го посъветва да не пие толкова, колкото не може да носи, а после от името на селото му благодариха за камбаната.

„Един дом вече е различен.” - помисли си. - „Не се оказаха усилията ми напълно безрезултатни.”

Преди да си тръгне, разпита за момичето, но хората не се досетиха за нея. Осъзна, че дори не я е описал. Той беше забравил как изглежда. И от този момент нататък започна да си припомня как изглеждаше тя и не успяваше. Непрестанно беше пред очите му, но не можеше да улови чертите й, защото тя се беше превърнала във всичко.

Припадъкът не беше единичен. Получи през годините още много, а през тях не спираше да изработва скъпи бижута, без да осъзнава напълно колко е ценен. Минаваше за ексцентрик, чието състояние трябва да е огромно, защото клиенти му бяха именити личности от цял свят. Често името му се четеше по клюкарски хроники и плющеше върху върховете на завистливи езици. Веднъж беше отвлечен за откуп, но бързо освободен. На няколко пъти обиран, на няколко пъти рекетиран. На два пъти се ожени. При първия развод бе наполовина разорен, при втория нямаше и риза на гърба. Не даде обаче на никоя да се докосне до камбаните му. През последвалите след първия припадък тридесет и пет години той се интересуваше истински само от своите камбани. Работеше с години върху тях. Върху акустиката и мелодията им, върху външния им облик и излъчване. Трябваше и да са красиви и одухотворени, да привличат погледа, но не и да изкусяват към нечисти помисли. Камбаните за него бяха едно голямо бижу, върху което посвети живота си.

Забрави откога и как започна всичко. Не си спомняше момичето, нито искаше да я намери, а само веднъж да събере цялото село заедно.

През тези години изработи четири камбани – бижута.

Първата се принуди да продаде. Не му беше дадено разрешение да я монтира на камбанарията, заради скъпия материал, от който е изработена. Наистина беше неразумно, а въпреки големите си печалби, имаше космически дългове.

Втората камбана му отне почти десет години, а когато започна да бие, с нея събра една трета от селото.

С третата камбана си мислеше, че вече ще успее и събра почти три четвърти от хората.

Както някога изгуби съзнание и не искаше да идва отново на него, но тя… същата, която беше отдавна забравил, го зовеше. Сърдеше й се и не искаше да я вижда. Дълго й се противеше, но дойде на себе си с надежда най-сетне да я види и тя отново изчезна. Дълго се възстановява след сетния припадък. Първата му съпруга се завърна. Ругаеше го и го прегръщаше, а когато започна да прави и четвъртата си камбана, учудващо за нея, но го подкрепяше. Сама не знаеше защо го прави. Как е успял и нея да зарази с лудостта си, но щом загубеше сили и заприличаше на нормален човек, започваше да му говори, че му вярва, че този път ще успее да събере с камбаната всички. И си заслужава.

С четвъртата камбана не събра и половината. И разбра, че е пропилял и последния си шанс.

Падна му камък от сърцето. Осъзна за миг всичко, което е изживял и пропилял.

Засмя се леко, промърмори си:

- Заслужаваше си…

Малко по-късно го изпълни озарението. Разбра как ще събере цялото село.

Претопи камбаната и от скъпия й материал направи чаши.

Покани на богата почерпка всички от селото, като всеки гост получаваше за подарък от празненството чашата.

И всички се събраха. Още от началото знаеше, че тя нямаше да е сред тях и не се разочарова, че не я видя. Важното е, че успя да събере всички и му се стори, че те проявяват обич един към друг.

Камбаната беше претопена в чаши, а чашите сега звъняха като камбани. Празнично. Изпълваха сърцето и празникът продължи до късни доби.

Лицата сияеха, неговото също.

Хората изглеждаха щастливи, щастлив изглеждаше и той.

Тъй го и запомниха.

На сутринта го намериха размазан.

Беше скочил от камбанарията.

любовна и еротична психо - драма