събота, 7 април 2012 г.

Ремъкът

                                                    Колаж: Elfi Elfida/линк към блога й/
Наелектризираше я. Мразеше го, но и беше приятно. Той минаваше за смотльо и имаше сплъстен перчем, очите му жабурняк, а устните на жабчо. Нещо го правеше сладък, не знаеше какво. Сигурно способността му да я наелектризира. И другите я изяждаха с поглед, но той правеше така, че козината и да се наостри и да заискри в микроскопични волтови дъгички.
Желаеше я, а тя усещаше желанието му.

Кокетничеше, правеше го на парцал, бършеше с него насъбралата се утайка по душата й, насъбралата се слуз, от погълнатия гняв, чувстваше, че го боли, надсмиваше се над слабостта му, над безгръбначността му, на липсата на достатъчно сила, да я зашлеви, да я блъсне в някакви храсти и да й разкъса полата. Щеше да го одере, да закрещи, да накара да го набият, но и се струваше по-естествено, отколкото да го цеди.

Усмихваше му се, мъркаше му сладко, той омекваше, летеше в ефимерни галактики и не стъпваше на земята, докато тя не го улови и започне да се забавлява с него, както си знаеше. Едва сдържаше сълзите си, а тя не издържа веднъж и го пожела. Не, не беше съжаление, просто някакъв каприз. Странна проява, все пак той я наелектризираше, а и беше сладък. По-сладък от много други.

 Поиска го. Заведе го в старата къща, останала от баба й. Не беше първият кавалер, който водеше там, но този път щеше да е запомнящо се. Мислеше, че ще е за пръв и последен път с него, а на него може да му е за пръв и последен път, изобщо. Свали ремъкът от разкапалата се шевна машина и завърза ръцете му зад гърба. Хилеше се като глупак, а панталонът му бе издут до пръсване. Взе нож от кухнята, прокара го по врата му, а после с рязък замах, отряза ръкава му и с парцала стегна очите му. Захвърли ножа настрани. Седна в скута му, целуна го. Шепнеше му да почака.

Искаше да види най-невероятната, най-желаната жена, тази след която няма да има сили повече да погледне друга. Струваше й се преди малко възможно, но изведнъж и се стори непосилно. Красива е, секси е, даже е невероятно секси за нейните седемнадесет, но ще види все пак жена като тези, които ще вижда и по-късно. Ще го накара да почака. Очакването му ще я направи по-желана. Отвори вратата. Нарочно искаше да изскърца, за да го разтревожи.

Пред оградата видя приятелка от началното училище. Заговориха се. Решиха да отидат да се поосвежат на язовира, беше горещ юнски ден. Там се запозна с едни симпатяги и пи доста бира. Опомни се на другия ден, с едното от момчетата, да маха на стоп, още не й беше в ред главата и не разбра накъде я води кавалерът й, той пък си мислеше, че тя го води на някъде. Накрая заседнаха в някакъв град, който едва ли го и отбелязваха на картите, но си беше град, не голямо село. При това крайпътен. Тя си намери работа в една бензиностанция, а той в пивоварната. Не се виждаха трезви и на втората година, както зареди един мотоциклет, се качи и хвана мотоциклетиста през кръста, без да му казва нищо.

И той препусна. Имаше жена, но това не му попречи да намери една дупка и за любовницата си. Хубава уютна мансарда. Срещаха се, за да изпушат по трева, той да се оплаче, тя да го утеши, да правят секс, а понякога и любов, но един ден й стана жал за него. Преди да я срещне личеше,, че не е бил такъв сополанко. Нямал е утехата. Беше неспокойна натура, истински мъж и гонеше вятъра, не му отиваше да си бърше сополите в бикините й, а тя да играе на добрата фея. Затова го  заряза, но той й помогна за кандидатстването. Тъй се хвърли в изучаването на старите философи, че забрави наученото за себе си. Миналото си напълно. Следваше задочно. В часовете, в които трябваше да спи, работеше в шивашка кооперация, а в останалото време, за да избие мислите си за самоубийство, четеше до самонараняване.

След седем години и половина беше вече аспирантка. Започна да пие повече и й стана много тъжно като разбра, че не може да има деца. Съпруг не искаше, но много желаеше дете. Заживя с една лесбийка, ей тъй, за инат на природата. И за да я одумват. Когато момичето се разболя, разбра, че не е трябвало да постъпва така с нея. Малко след като почина, откри любовните й стихове, за които не подозираше. Болката в тях я покърти. Седна уж да ги редактира, но забрави за тях и пишеше нещо друго. Страници застилаха земята, не ги четеше, пишеше следващи и следващи. Университетът се превърна в това, което по-преди беше шивашкият цех, а писането и листовете, които засипваха пода в това, което някога беше университета. След години реши да събере листовете. Загуби няколко месеца да ги подреди. Не беше ги номерирала, често не пишеше в онази академична последователност, на която беше свикнала, а емоционално и близко до характера си. Повтаряше се често. Разсъждения и преживявания се въртяха в омагьосан кръг. Не беше ясно и какво иска да напише. Приличаше на дневник, без дати, на сладникав роман, на сантиментална история без сюжетна последователност и на писмо към себе си. Реши да го изчисти от академична тежест, от полепнала прах по стари учебници. Разруши напълно смисъла, загуби нишката. Накъса сума страници и започна да ги пише отново. Историята ставаше съвсем различна, страховита и неясна. Тежеше й и не я удовлетворяваше. Пишеше един ред, два задраскваше и това продължи години. Дълги години – лекокрили, изчезнали в мрака пеперуди, докато стигне до последния лист. Не последният, който й оставаше да напише, а който не бе задраскала. Започна да драска редовете, докато остана една единствена дума:

“Ремъкът” “Ремъкът се, скъса, въртеше се, шиех ефимерната си дреха…”-засмя се тя, преди да раздере с върха на химикалката и последната дума. Тогава си спомни за онзи млад мухльо, който беше завързала някога с ремъка за стола. Домиля й. Искаше й се да го види. Как ли беше преживял той тези години. Спомни си, че някога я наелектрезирваше и дълго и горчиво се смя. Купи си вино и реши да полее завършването на книгата си. На другия ден, още пияна, хвана влака за градчето. Не се надяваше да го намери, но го намери. Беше все още в старата къща. Всичко се беше разпаднало. Стелажите, леглата, раклата, шкафовете, мазилката. Не и стола, на който още стоеше вързан. Нямаше ни дрехи, ни кожа. Завързан за стола, стоеше гол скелет с превръзка. Махна я. Под нея очите си бяха още на мястото. Погледнаха я. Стори й се, че й се усмихнаха, после текна една сълза и челюстта му висна. Май се опита да й каже:

-Дочаках те.



еротична фантастика


магически реализъм

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email