Живот на пръсти

Откакто се помня съм тренирал походката си, откакто се помня. Не знам кое ме е вдъхновило какво съм си мислил, че ще постигна, защо съм решил, че това е добре. Навярно съм завидял на котка или някой е стъпвал грубо и шумно. И до днес мразя шляпащите стъпала, влаченето на подметки, тежкото стъпване за създаване на респект,
скърцането на самочувствието или скуката която не намира друго занимание освен да праща съобщения от краката до ушите си. 
Кълна се, че по звукът на стъпките мога да познавам заболяванията на тялото, тежкият дроб издава болезнен звук с левият крак, при болното сърце има нещо заешко, нещо подскокливо и плахо, при морално болните няма баланс между стъпките, за морално болни смятам паразитиращите, мъртвосъществуващи, повечето от тях са тези които стъпват тежко само и само за да докажат воля каквато никога не са имали. Волята им е една биологична инерция, воля за репрудуктивност на изначален материал, понякога носят смокинги и имат златна игла на вратовръзката, понякога нямат даже брадавица на носа, не си приличат външно, нито във възхода и падението им има нещо общо, но нещо в погледа, нещо в ръкомахането, а и стъпките им са идентични. 
Познавате някой от представителите им. Лошото храносмилате прави петите да звучат като удари с тъпи пирони по бетон. Неврастeниците завлачват ъглите на краката като, че ли драскат с нокти по стена. 
Разбира се, обичам високите токчета, но и те звучат различно. Някои са като там-там, създава се атмосфера за пламнали огньове, за разюздани танци, дяволски растения и дяволски очи, под забулени в мрак и дива растителност зверски присъствия. Други издават нескопосаност в мислене, имитиращо прагматичност и вулгарно отношение към себе си, хубавите крачка. Харесват ми тези в които има известна несигурност, но и кураж, като че ли вървят по въже над бездната, знаят, че не са добре с равновесието, но въпреки това ги влече предизвикателството да изминат своя път, предизвиква ги и риска, приятели са със страха си, защото той им доставя известна част от насладата, вдига адреналина, подсилва въображението, създава чувство за неяснота, за всевъзможни съспенси, изостря любопитството. Това са стъпки с очи. Стъпки с очи на любопитно зверче, екзотично и със зъби, малко плахо, но способно да се отбранява, а понякога и без да е нападнато да нанася рани. В същото време е едно много гальовно зверче. Само си избира кое и какво да предпочете в живота и в дългите му нощи. Не може да се подкупи с кокал или плод, защото може да си ги открадне пожелае ли ги, не може да се приласкае с лицемерие, защото несигурността в краката му го е направило свръхпрозорливо, а и единственият му принцип е възгледът му за красиво, хареса ли му нещо то е правилно, не му ли хареса е грешно. Очичките са му големи и имат добро чувство за красивото. Има високи токчета като кастанети, еуфорични, ръкопляскащи, приличат на ускорен пулс. 
Други са изкривени високи токчета които още малко ще се строшат от скука. Има и такива които са фалшиви. Влюбен съм в тези които и близо и далеч от слуха звучат като цвички. Това са балерините в живота. Имитират всички останали, могат да се вселят в ролята и танца на който и да е друг тип високи токчета без да загубят себе си и своето чувство за идентичност. Стъпката им е възвисено изкуство. Обичам тези жени. 
Много години ми трябваха за достигна тишината на котешката стъпка. Неудобството беше, че в това време стъпалата ми изучаваха тихото ходене, но ставаха по-големи и теглото ми се увеличаваше. Въпреки това не се отказвах. Нямах представа защо ми е, но си имах хиляди упражнения, стъпване по накъсана хартия, по целофан, понякога съзнателно разхвърлях под хартията кабъри, изучавах видеозаписи на стъпките на нестинарки, на балетмайстори, на различните видове котки, наблюдавах краката на всеки и внимателно анализирах кое е причината за шума. 
Разхвърлях сухи листа, вейки, тънки стъкла. Слагах обувки със звънчета, но това си беше истинско изтезание. Проглушаваше ми ушите макар при отворена врата в другата стая да не се чуваха. Започнах да чувам звуците от стъпките на котките, моите вече станаха по-тихи. 
Няколко месеца гладувах, храних се колкото да не падна, но пак получавах хипоглекемии. Не го правех за да стъпвам по тихо, а за да не ме научат отново да стъпвам шумно. 
Предстоеше ми казарма, трябваше по някакъв начин да я избегна. Паднах под петдесет килограма което при моя ръст е риск за живота, но успях да отложа за година задължителната военна служба. Успях окончателно да се справя с препятствието, промъкнах се преди следващата комисия през отворената врата. Дори и въздуха не раздвижвах и ми трябваха секунди да намеря документа и да надраскам достатъчно добра имитация върху решителният документ. 
От този ден нататък стъпките ми ставаха все по-тихи, а увереността им по-голяма. Вече знаеха, че не са самоцелни и могат да постигнат това което пожелаят. Чувах вече как стъпват и гризачите, значи стъпвах по-тихо от тях. Оказа се, че сравнението “стъпва като мравка” не е най-сполучливото. Мравките са далеч по-шумни да речем от мухите, имам предвид от краката на мухите. Напук на очакванията и вицовете, стоножките стъпват много безшумно, разполагат тежестта си по равно между гората от крака, а и който си го може, може си го… Развих тихата си стъпка като философия, начин на живот и характер. Тихо умеех да се домогвам не само до някого, а и до душата му. Както стъпвах тъй се научих и да говоря, вървях напред към целта си и което пожелаех, но не се усещаше приближаването ми, защитните стени не бяха вдигнати. Можех да имам всяка жена, имах много, причини ми страдания, защото причиних страдания. 
Усетих, че мога да притежавам без да съм заслужил, че всичко е твърде лесно, че бях го направил твърде достъпно. Усамотих се и заживях в изучаване и развитие на таланта ми. Няма ли някой да чуе тишината ми, да ме достигне, а не да бъде достигнат от мен. Не, когато причиниш тишината си, никой не може да ти я отнеме. Да, сложа звънчета ли? Не съм клоун, да започна да ходя тежко като онези които мразя. Не, няма да стане, а и преди седмица довърших един. Започна се преди два месеца. Оприличих стъпките на една възрастна жена с бълха. Не се открояваха тежки заболявания, просто се беше съсухрила и измъчила. Външно приличаше на обикновен типаж от ежедневието ни, но самотната жена приемаше по-различно живота, той не я огорчаваше, а я учеше и не намираше метода му за строг, учеше я да бъде бълха. Човек, но бълха. Както аз да стъпвам леко, така тя се учеше да бъде безобидна и лесна жертва. Щеше да я сполети. От известно време беше подложена на психологически натиск за несигурна сделка свързана с неголемият й, но все пак струващ известна сума, дом. 
Онзи беше от тежките стъпки. От тези които ненавиждах. Плешивец, тежеше над сто и тридесет килограма, познат беше в артистичните среди със странни псевдоними, минаваше за скулптор и голям мазник. Стъпваше като стадо бизони. Реших да наблюдавам историята. 
Знаете ли, част от учението на тихата стъпка е да бъдеш безприсъствен, това е следващият етап след усамотяването. Вместо филми следя живота като риалити шоу. Приближавам се до когото пожелая, чувам разговори, нещо закача интереса ми като ченгел и следвам сюжетната линия. В моментът следя как ще протекат изпитите на една кандидат-студентка, влизам зад нея докато отвори вратата, излизам през терасата докато проветрява от цигареният дим. Движа се толкова бързо, че не ме забелязва. Следя и развода между двама учители който май няма да се случи. Започнаха уж само заради здравословността да правят секс, но си личи, че пак премина в любов. Следя и монолизите на един поет алкохолик, млад е, страх ме е, че ще умре. 
Това беше и първият случай в който се изкусих и прошепнах някои неща в ухото му, на пръсти влязох дълбоко в душата му и сега всичко е в развитие. Интересна ми е и една самотна майка със сукалче, изкушавам се и на нея да помогна по някакъв начин, но май без помощта ми се справя по-добре, не искам да омърсявам подобна воля. Силна е, правилна. Мога само да се наслаждавам на нея, без да докосвам със своята. 
И историята с тежко стъпващият мошеник и жената-бълха исках само да наблюдавам, но не издържах. Тя щеше да е прегазена. Твърде беззащитна беше и се домогнах зад гърба му. Имах нож и можех да прережа врата му, даже и го направих въображаемо, а после започнах да му шептя, но така, че да чува шепота ми като свой. Сварвах го когато е унесен. Помогна ми летният месец и това, че заради килограмите си винаги спеше с отворен прозорец. Слухът ми е изострен, толкова е натрениран в чуването на стъпки колкото са натренирани да бъдат тихи и стъпките ми. По пулса му разбирах кога е на границата между реалното и абстрактното. Зашептявах му дотогава, докато шепота ми го будеше, а аз вече бях на някое скришно кътче. Отново се унасяше, пак започвах. Ставаше да пие вода или пикаеше и се връщаше в леглото и отново започнах. Понякога не можеше да заспи, но от безсънието вече не различаваше реалните от въображаемите шумове, а аз започвах историите си. Говорих най-често безсмислици колкото да го държа буден, понякога се включваше в разговора, а нещата му се насочваха към миналото. Изповядваше се пред себе си, тавана и завесата зад която бях скрит за нещата назад, а той имаше славно и гадно минало. Продължавах да шептя ли, да шептя ли, да шептя. Насочвах безсмислиците към душата му, към плодът който е отхапан и следва да познаваме доброто и злото. Започна да познава злото, но накрая го обеси със себе си. Прекалих… Не трябваше. 
Ще трябва да науча повече от наблюденията си по стаите. И сега съм в една. Може и да е твоята.
 




любовна и еротична психо - драма