вторник, 3 април 2012 г.

Те бяха трима

                                           Колаж: Elfi Elfida


Трима бяха: тя, той и тяхната обща прегръдка.
Прегръдката беше безценна миниатюра върху стара китайска ваза. Наследиха я от далечен техен сродник, богат ексцентрик, а двамата не знаеха дори, че имат връзка с него. И един за друг на знаеха, докато нотариуси не изясниха на всеки по отделно за наследената антика. 

Разбира се, всеки искаше да я запази за себе си, но юридически казуси и точка сред условията в завещанието им пречеше да я продадат и да си поделят парите, а и след като я видяха на никой от двамата не би хрумнало да се раздели с нея. И тя се влюби във вазата, и той в нарисуваните по нея, вишневи клонки които приличаха на прегърнати страстно, разтворили устни, тела. Две тела, разклонили се в десетки свои състояния, прегърнали се през десетките свои състояния, тъй екзалтирано, че да достогнат изначалното. 
Решиха да разиграят жребии. Отказаха се. И двамата почувстваха, че няма да издържат сърцата им. 
Намразиха се, но се разбраха. Готови бяха да се оберат, но се чувстваха неспособни. Готови бяха да се и пожретват, но и туй не успяха да сторят. 
Предлагаха дом и имущество за дял, но никой не искаше друго притежание на съперника, освен дяла от прегръдката.
Нямаше да отстъпи тя. Той също.
По принцип беше отстъпчив, но не и този път.
Тя не беше отстъпчива, а сега повече от всякога.
Проклинаха се на ум, мислеха си черни магии, не че вярваха, но бяха готови и душата си на дявола да продадат само да имат, да имат единствено за своя тази древна, на вид проста, вълшебна прегръдка.
Започнаха да се утешават, че съдбата ще им помогне. Стори му се болнава и реши, че неизлечима болест й тежи, ако знаеше със сигурност щеше да й отстъпи прегръдката само да радва последните й месеци, но много пъти се бе лъгал, много разочарования го бяха сполетели. Можеше само да се надява, че това е така както подозира и се мразеше за това си желание.
На нея й се струваше, че той е прежълтял, пропаднал алкохолик е и скоро това ще го свърши, независимо дали ще го блъсне самосвал, намушка озверен пиян кретен или ще се разпадне черният му дроб. Личеше, не можеше да се скрие, гнус я беше да си помисли дори, че тези ръце с тези пръсти ще пипнат приличащата на разголена бяла гърда, тъй чиста и чуплива ваза. Те държат неумитите добре чаши, все още лепящи от размазани мухи, въпреки острият вкус на долнопробната напитка все още пропити и с дъха, на онзи и онези който са пили преди него. Скоро щеше да умре. Мислеше си го сериозно и й се струваше, че така е справедливо. Боеше се, очакването да не умори нея, тези боклуци като него имат по девет живота, като котки са. 
Дни на очакване им се сториха години. Трябваше отдавна вазата да принадлежи на някого.
Премина му през главата да я убие и се разсмя на глупостта си. Много беше вазата, твърде много, повече от всичко в живота му, но не струваше живот. Не можеше да го направи.
Приятелят й, предложи да се свърже с едни хора които да го довършат. Стори й се за миг примамливо, а после разбра, че е прегръщала негодник. Та той сигурно си правеше свои сметки за вазата, а и изведнъж си помисли, че той ще я повреди. Замери го с нещо от кухненската посуда което й беше под ръка, салатиера или фруктиера, не помнеше, само помнеше, че е бясна, че крещеше за помощ, че се бе докопала до ножа, преди това бе разкъсала дрехите си и раздрала гърдите си, летеше след него по улиците с разголена кървяща гърда, размахваше ножа и крещеше. Повече не я потърси, но беше ли го направил…Няколко дни източваше ножа. Щеше да го повика, да го приласкае, да го прегръща както се прегръщаха вишневите клонки, да го накара да седне в големият фотьоил, да го стисне между бедрата си и да измъкне ножа скрит под мебелта и да го разфасова. Това смяташе да стори с негодника, па ако ще до края на дните си да е в затвора и завинаги да се лиши от порцелановата прегръдка. 
Неусетно и двамата започнаха да се замислят за художника. Малко информация имаха. Просто бе живял някога, ценен навремето си, а след смъртта си, далеч повече. Императори покрити с блясък са докосвали и имали прегръдката, докато е идвал деня в който тя се изплъзвала от ръцете им като всичко земно. Поколения вишни са съзрявали, радвали устни и душа, раздвижвали поривите и кръвта, изсъхвали и са били отсичани, а тази в порцелановата хладина пазеше разцвета си. Мислейки за художника и двамата се замислиха и за Бога, освен всичките различия и вероизповеданията им бяха различни, но вишнята и за двамата означаваше едно и също, нещо което проповедниците обясняваха, а сърцата им разбираха инак. 
Тя се отчая, мислеше си, че завинаги е изгубила прегръдката, а с това голяма част от живота си. Мразеше оня никаквец който със завещанието промени всичко. Чувстваше се болна и отпаднала, а изтеклата година и половина й се струваше десетилетия.
При него нещата също не бяха по-добре. Все повече пиеше. Чудеше се, дали прегръдката някога му е принадлежала. Да, негова беше част от нея, но никога не бе я имал. 
“Като целият ми живот.”-обобщи мрачно-“Моя е една негова част, а никога не съм я имал.”
И един ден разбраха, че не може така, че прегръдката няма да си разделят защото е на двамата, че не бива да ги разделя, а да ги събере. Решиха, че ще свикнат един с друг, в името на прегръдката.
Свикнаха, прегръщаха се почти истински, когато охладнееха, разбираха, че над техните прегръдки е, тя. Единствената прегръдка която тъй желаеха, че усмисляше всичко. 
И тъй течаха дните, докато неусетно я намразиха. 
“Вземи си прокълнатата прегръдка и си иди!”-крещеше му тя.
“Не мога да взема тази прегръдка, без с нея да взема и част от теб, а аз те желая, нищо твое. Нищо. Мъж съм, горд съм, макар никога да не си го признавала.”
“Знаеш ли, малко те обичам.”
Грешеше. Обичаше го повече от всичко. Вече повече дори и от прегръдката.
“Колко ли са имали своята прегръдка под нарисуваните вишни?”-попита се той и я целуна.
Синът им беше четири годишен когато на игра чупи вазата.
Почувстваха внезапна болка. Абстрактно кратка единица време. Дори забравиха, че ги е заболяло секунди след като видяха парчетата. 
Та какво е една порцеланова прегръдка, пред истинската родена след прегръдките. И прегърнаха уплашеният до сълзи палавник.
Месеци по-късно обаче започнаха да охладняват. Прегръщаха се вече просто защото знаеха, че трябва. Припомняха си вишневите клонки и им подражаваха. Тя си намери любовник, а той пак се върна към чашата. Не искаха да съсипват детето и се разделиха, а това се случи година и половина след като вазата се строши. 
Месеци по-късно той умря намушкан както някога преди да се съберат тя желаеше.
Години по-късно тя заболя както той в началото очакваше. Помина се с много страдания. Детето вече беше пораснало, но не толкова, че да може да се нарече мъж, а трябваше.
Споходи го спомена за счупената ваза. Налудничав, нелеп, необясним. Не беше твърде голям за да осъзнае, че не е той виновен и беше достатъчно голям за да изкупва несъществуващи грехове със смели решения. 
Продаде всичко наследено и се отдаде на рисуване. Искаше да възстанови онази ваза.
След като пропиля младостта си, разбра всичко за порцелана и дръвчетата, пропусна много прегръдки и си мислеше неведнъж, че е претърпял провал, една сутрин видя съвършеното копие на счупената някога ваза.
Беше същата прегръдка.
Така мислеше. Преценяваше я дълго. Не мигна. 
“Същата е. Същата е.”
Тела страстно извили се едно около друго, приличащи на клони на…череша. Той беше нарисувал череша. Твърде малък бе, а след белята в дома му не се говореше за счупената ваза.
Ще бъда съвсем обективен. Неговата рисунка беше много далеч от оригинала и много по-добра.
Съвършенството създадено с толкова любов, не му върна обаче, любовта създадена от далеч по-несъвършеното.
 

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email