Огледах
се и останах доволен. Днес бях привлекателен, нямаше да ми е трудно.
Вчера носа ми напомняше на сандвич, очите ми бяха жабясали, нямах коса, а
бузите ми висяха като на булдог. Плюех като говорих и гласът ми беше
отвратителен, сигурно тежах над сто и тридесет. Не можех да овладея
вчерашното си тяло, тежеше ми, постоянно беше гладно, недоволно, имаше
високо кръвно и искаше да седне. Още като се видях предишната сутрин реших, че с това няма да я докосна. Няма, имах чувството, че ще я залея с киселина и ще я обезобразя позволя ли си да я докосна с подобна гадост, не можех да си го представя както не можех да си представя, че няма да е докосна цял един ден, цяло едно съществуване. Цял един живот от изгрева до залеза си, с болното си тяло, с грозният си вид, с безформената надиплена като дебели одеала кожа, под която е желанието ми да я докосна, а няма да я докосна с това тяло, защото то утре ще бъде друго, и паметта ми в него ще е редактирана до неузнаваемост от новите си черти. Мислих си, че и без друго нямам шансове, че тя ще се отврати от този ми вид и ще ме отмине. Никога не ме е отминавала, както и да съм изглеждал, винаги е била разочарована от предишният ми вид, обичала го е, очаквала го е, очаквала е той да промени намеренията си и да я потърси, но той никога не се връщаше. Всеки път беше разочарована, гледаше с недоверие, решаваше да бъде доверчива, после приемаше, че е лека, че си е такава и така е по-добре, защото живота не е чак толкова сериозен колкото е лекомислието и далеч по-сериозен от всякакъв морален казус, при всички случаи тече и не е време да бъде оплакван, а е прекрасен ден за умиране, тоест за живеене до загуба на памет. Още й горчаха очите, горчаха и думите, все ме сравняваше вътрешно с всички, с вчерашният и онзи днешният, а виждаше колко съм различен и дълбоко в себе си се надяваше да съм толкова различен, че и нея да променя. Тя, не знаеше, че съм същият, че винаги съм бил един и същ макар с различни черти. Всеки ден се променях за да остана същият. За да бъда винаги новият който среща за пръв път, който я кара да забрави как е облечена, за къде е тръгнала, какви планове и идеали е имала, от какви грешки се е поучила и не би трябвала да ги повтаря, но я кара да ги повтаря, безкрайно да ги повтаря.
Не знам откога започнаха преображенията ми. Може би от първата ми нощ с нея. Или беше преди това, не съм съвсем сигурен. Преди това и да съм се променял не съм забелязвал, не се наблюдавам, гмуркам се в действителното, ако изобщо това е действителното. Но мисля си, че започна от онази нощ. Почувствах, че я искам повече отколкото имам възможност да получа, а тя ми го дава, излива се, а аз не мога да хвана в шепите си нежността й, като пустинник край извор който се опитва да изпие водата се чувствах, неспособен да имам всичките ръце които я желаят, неспособен да я видя с всичките очи които ще се изкусят, да я имам повече от тази нощ до утре, защото трябваше да замина. Тогава наистина трябваше да замина. Не можех да се задържа повече в този град. Просто беше опасно. Можеше да стане и опасно и за нея. Не биваше да се размеквам, ще срещна друга. Какво толкова я отличаваше. Да можех да сменя лицето си, да я имам поне още една нощ. Мечтаех си, винаги съм имал разюздано въображение, още от дете. Какво пък, част от мене винаги ще остане при нея, мило момиче, не полюбопитствува изобщо за мен, не знае, че около мен е мрак и демони, порочното състояние на съвремието. Останах до вечерта. Срещнах я пак, очаквах да е изненадана, да се зарадва, да ме пита много неща, да се напие, да се смее и да плаче или да е нацупена, че я излъгах, че не е могла да ме измами и е търсила мимолетна връзка, ей така, за една нощ, един порочен спомен, малка тайна, нещо различно което навреме навреме да не я остава да спи, да хапи лявата й гърда с угризения, а дясната със сладострастие. Очаквах да ми е малко сърдита или много сърдита, да не иска да ми проговори, да намери сили да не ми проговори или да ми прости и с благодушието си да ме накара да се самосъжаля, да ме изолира или да ми се радва като дете, но не очаквах да не ме познае. Не се направи, че не ме познава. Наистина не ме позна. Говорихме дълго. Разговорът заприлича на онзи от предишната вечер и тя разказа за мен, за другият мъж който в предишната вечер е говорил като мен и му вярвала толкова колкото сега на мен не вярва, когато се прегърнахме обаче забрави всичко. Стана толкова импулсивно, лишено от въведения, последователност, всякаква логика, че ми е трудно да го възстановя. Когато заспа, аз не успях, мислих си за това което ми се случва. Истина ли беше? Ако бях срещнал нейна еднояйчна близначка, тя нямаше да ме заведе на същият адрес, а най-малко да има същите спомени за предишната вечер. Може и да не беше с всичкия си. Изглеждаше добре, но това не значи нищо. И аз навремето си имах проблеми. Овладях ги. Чувствах се единствен. Нещо затворено в тялото ми което не иска да излиза навън, което търси убежище в мълчанието и не иска да вижда и чува, защото и звуците и формите го нараняваха, толкова крехки бяха мислите и същността му. Реших да порасна и да приеме всичко което се налага. Успях, отвратих се от себе си, но успях. А ако тя не е успяла?
Ако е позволила на душегубната прелест на нестандартната мисъл да я обсеби? Изглеждаше вероятно, но приех далеч по-невероятното, че наистина се променям, но въпроса беше откога. Разбрах го, покрай нея, но напоследък все се криех. Трябваше да съм все там където да бъда непознат. Нямаше как да разбера, ако съм се променил. Не се наблюдавах. Гмурках се в следваща и следваща реалност, ако можеше да се нарече реалност филмът на бърз каданс който преминаваше покрай очите ми.
Не разбрах, така и не разбрах откога е започнала промяната. Изплъзнах се от леглото докато тя все още спеше и се гмурнах. Почувствах се щастлив. Щях да забравя какво е да се криеш, аз бях дълбоко скрит. В следващо и следващо тяло, но не това беше основната причина за радостна възбуда. Обливаха ме сладостни тръпки при мисълта, че и тази вечер тя ще ме срещне за пръв път и ще я прелъстя както преди това. Пак ще се отдръпва, ще се усмихва погранично, ще иска едновременно да отложи и няма да вярва на себе си, че разтваря вратите си, че толкова скоро след последният мъчителен урок колената й отново омекват, волята я напуща, други воли движат ръцете й, бори се с тях и в момента в който почти е спечелила борбата сама се предава, затваря очи, затваря разум и се подава на волите да разкъсат волята й. Отблъскващата мисъл се превръща в приятно усещане и в новото тяло намира старият си любим. Знае, че и с него ще е само за нощ и се опитва да му даде себе си, до сетност, събужда се сама. Тялото й е спокойно, а душата празна и очаква несъзнателно вечерта в която в различното си въплъщение той ще изпълни празнотата.
Стана точно според очакванията ми. Срещнахме се, вече я познавах добре и знаех преки и тайни пътеки към нея. Знаех какво харесва, кое я отблъсква. Понякога не исках веднага да й се харесам, провокирах я, дразнех я, но накрая пак стигах до нея, защото знаех как.
Измененията ми имаха и редица странични ефекти. Постепенно забравях кой съм бил в началото. Помня, че бягах от нещо, но малко по малко, губех представа от какво, от закона, от престъпни кръгове, от кредитори, от справедливо отмъщение, от семейство, от някакъв морален дълг с който впоследствие съм влязъл в конфликт и съвсем съм объркал кое е по достойно, от гузната си съвест или от най-обикновена посредственост. Дали изобщо бягах или гоних. Съвсем не помних, страховитите демони зад гърба ми изчезнаха. Имаше ли ги изобщо? Те ли ме накараха да се променям, желанието ми да се скрия от тях или желанието ми да я имам всяка вечер за първи и последен път?
Не бях сигурен. Може би и двете. Хрумна ми, че е рецидив от юношеското ми психическо заболяване и промените стават само в главата ми. Ако е така, ама че прекрасна лудост! Не беше обаче правдоподобно. С различните тела придобивах и различни способности които ми влизаха в полза. Единият ден откривах най-неочаквано, че мога да свиря на китара, купувах си, засядах на някой подлез и така до вечерта се чувствах осигурен, на другият ден сменях китарата с хармоника, правех портрети, измислях си рекламни длъжности и други дребни мошеничества, хващах се като надничар на някой строеж усетих ли, че тялото ми позволява физическите натоварвания, а на другият ден нямах ни мускулна треска, ни мазоли, а пръстите ми бяха тъй фини, че не застъпвах прагчетата на китарата и не късах струни. В някои от телата си бях удивителен атлет, в други дребен като дете което се катереше като маймунка влизаше през отворени прозорци и си набавяше всичко необходимо, че и повече. Често на другият ден се упреквах, но това беше тялото ми от предишният ден, то вършеше престъпленията. Всяко тяло имаше и свои автономни освен общите ми принципи и не всички постъпки съобразяваше с дългата верига от промени. Един от принципите не наруши никое от тях. Всяко оставяше по нещо от себе си, за другото което щеше да се появи на следващият ден, китариста купи хармониката на другият музикант, той от своя страна платната за художника, той напитките за строителя, а мошениците и крадците не оставяха нищо веществено, но създаваха сума приятели, казваха на този или онзи, че на следващият ден ще се появи човек на който държат, че ще се появи на това или онова място и ще се надява на приятелско отношение. Получаваше се и знаех къде да отида и да бъда топло посрещнат и къде никога да не стъпя.
Всяко от тях я откриваше. Имало е случаи да се бунтувам срещу себе си, да ми се струва, че я опорочавам, че отдавна съм я направил порочна, но не можех да устоя. Тресях се целият, полудявах, струваше ми се, че това ще е единствената ми форма която ще и даде всичко от себе си и ще успее да получи всичко от нея, а пропусна ли тази среща съм пропуснал смисъла на всичко останало и останалите ми форми само са ме подготвяли за тази.
Снощи когато бях истински Квазимодо, отвращавах се от вида си и не исках да я докосвам, изпитах за часове болката на цял един живот низвергнатост, несподеленост на същество понесло жестока природна щета. Забравих, че на другият ден ще я имам. Онова нямаше да бъда аз, а другото което само се е подхранило с моята болка и неудовлетворение, с безсмислената ми жертва и чувството ми за самотност. Не устоях. Не устоя и тя, сторих и се даже симпатичен.
Не знам какво намираше винаги в мен, след като бях все различен.
Виждам я сега. От предишната вечер я подпитвах майсторски за плановете и през следващият ден и научавах всичко до час. Откривах я когато сметнех за най-добре и когато се чувствах най-подготвен.
Стоеше на една пейка до пясъка край детската площадка. Драскаше нещо в пясъка.
Приближих се откъм гърба й.
Известно време ми трябваше за да разтълкувам написаното:
“Не го познавам, но той е винаги един и същ. Защо поне веднъж не е по-различно.”
високо кръвно и искаше да седне. Още като се видях предишната сутрин реших, че с това няма да я докосна. Няма, имах чувството, че ще я залея с киселина и ще я обезобразя позволя ли си да я докосна с подобна гадост, не можех да си го представя както не можех да си представя, че няма да е докосна цял един ден, цяло едно съществуване. Цял един живот от изгрева до залеза си, с болното си тяло, с грозният си вид, с безформената надиплена като дебели одеала кожа, под която е желанието ми да я докосна, а няма да я докосна с това тяло, защото то утре ще бъде друго, и паметта ми в него ще е редактирана до неузнаваемост от новите си черти. Мислих си, че и без друго нямам шансове, че тя ще се отврати от този ми вид и ще ме отмине. Никога не ме е отминавала, както и да съм изглеждал, винаги е била разочарована от предишният ми вид, обичала го е, очаквала го е, очаквала е той да промени намеренията си и да я потърси, но той никога не се връщаше. Всеки път беше разочарована, гледаше с недоверие, решаваше да бъде доверчива, после приемаше, че е лека, че си е такава и така е по-добре, защото живота не е чак толкова сериозен колкото е лекомислието и далеч по-сериозен от всякакъв морален казус, при всички случаи тече и не е време да бъде оплакван, а е прекрасен ден за умиране, тоест за живеене до загуба на памет. Още й горчаха очите, горчаха и думите, все ме сравняваше вътрешно с всички, с вчерашният и онзи днешният, а виждаше колко съм различен и дълбоко в себе си се надяваше да съм толкова различен, че и нея да променя. Тя, не знаеше, че съм същият, че винаги съм бил един и същ макар с различни черти. Всеки ден се променях за да остана същият. За да бъда винаги новият който среща за пръв път, който я кара да забрави как е облечена, за къде е тръгнала, какви планове и идеали е имала, от какви грешки се е поучила и не би трябвала да ги повтаря, но я кара да ги повтаря, безкрайно да ги повтаря.
Не знам откога започнаха преображенията ми. Може би от първата ми нощ с нея. Или беше преди това, не съм съвсем сигурен. Преди това и да съм се променял не съм забелязвал, не се наблюдавам, гмуркам се в действителното, ако изобщо това е действителното. Но мисля си, че започна от онази нощ. Почувствах, че я искам повече отколкото имам възможност да получа, а тя ми го дава, излива се, а аз не мога да хвана в шепите си нежността й, като пустинник край извор който се опитва да изпие водата се чувствах, неспособен да имам всичките ръце които я желаят, неспособен да я видя с всичките очи които ще се изкусят, да я имам повече от тази нощ до утре, защото трябваше да замина. Тогава наистина трябваше да замина. Не можех да се задържа повече в този град. Просто беше опасно. Можеше да стане и опасно и за нея. Не биваше да се размеквам, ще срещна друга. Какво толкова я отличаваше. Да можех да сменя лицето си, да я имам поне още една нощ. Мечтаех си, винаги съм имал разюздано въображение, още от дете. Какво пък, част от мене винаги ще остане при нея, мило момиче, не полюбопитствува изобщо за мен, не знае, че около мен е мрак и демони, порочното състояние на съвремието. Останах до вечерта. Срещнах я пак, очаквах да е изненадана, да се зарадва, да ме пита много неща, да се напие, да се смее и да плаче или да е нацупена, че я излъгах, че не е могла да ме измами и е търсила мимолетна връзка, ей така, за една нощ, един порочен спомен, малка тайна, нещо различно което навреме навреме да не я остава да спи, да хапи лявата й гърда с угризения, а дясната със сладострастие. Очаквах да ми е малко сърдита или много сърдита, да не иска да ми проговори, да намери сили да не ми проговори или да ми прости и с благодушието си да ме накара да се самосъжаля, да ме изолира или да ми се радва като дете, но не очаквах да не ме познае. Не се направи, че не ме познава. Наистина не ме позна. Говорихме дълго. Разговорът заприлича на онзи от предишната вечер и тя разказа за мен, за другият мъж който в предишната вечер е говорил като мен и му вярвала толкова колкото сега на мен не вярва, когато се прегърнахме обаче забрави всичко. Стана толкова импулсивно, лишено от въведения, последователност, всякаква логика, че ми е трудно да го възстановя. Когато заспа, аз не успях, мислих си за това което ми се случва. Истина ли беше? Ако бях срещнал нейна еднояйчна близначка, тя нямаше да ме заведе на същият адрес, а най-малко да има същите спомени за предишната вечер. Може и да не беше с всичкия си. Изглеждаше добре, но това не значи нищо. И аз навремето си имах проблеми. Овладях ги. Чувствах се единствен. Нещо затворено в тялото ми което не иска да излиза навън, което търси убежище в мълчанието и не иска да вижда и чува, защото и звуците и формите го нараняваха, толкова крехки бяха мислите и същността му. Реших да порасна и да приеме всичко което се налага. Успях, отвратих се от себе си, но успях. А ако тя не е успяла?
Ако е позволила на душегубната прелест на нестандартната мисъл да я обсеби? Изглеждаше вероятно, но приех далеч по-невероятното, че наистина се променям, но въпроса беше откога. Разбрах го, покрай нея, но напоследък все се криех. Трябваше да съм все там където да бъда непознат. Нямаше как да разбера, ако съм се променил. Не се наблюдавах. Гмурках се в следваща и следваща реалност, ако можеше да се нарече реалност филмът на бърз каданс който преминаваше покрай очите ми.
Не разбрах, така и не разбрах откога е започнала промяната. Изплъзнах се от леглото докато тя все още спеше и се гмурнах. Почувствах се щастлив. Щях да забравя какво е да се криеш, аз бях дълбоко скрит. В следващо и следващо тяло, но не това беше основната причина за радостна възбуда. Обливаха ме сладостни тръпки при мисълта, че и тази вечер тя ще ме срещне за пръв път и ще я прелъстя както преди това. Пак ще се отдръпва, ще се усмихва погранично, ще иска едновременно да отложи и няма да вярва на себе си, че разтваря вратите си, че толкова скоро след последният мъчителен урок колената й отново омекват, волята я напуща, други воли движат ръцете й, бори се с тях и в момента в който почти е спечелила борбата сама се предава, затваря очи, затваря разум и се подава на волите да разкъсат волята й. Отблъскващата мисъл се превръща в приятно усещане и в новото тяло намира старият си любим. Знае, че и с него ще е само за нощ и се опитва да му даде себе си, до сетност, събужда се сама. Тялото й е спокойно, а душата празна и очаква несъзнателно вечерта в която в различното си въплъщение той ще изпълни празнотата.
Стана точно според очакванията ми. Срещнахме се, вече я познавах добре и знаех преки и тайни пътеки към нея. Знаех какво харесва, кое я отблъсква. Понякога не исках веднага да й се харесам, провокирах я, дразнех я, но накрая пак стигах до нея, защото знаех как.
Измененията ми имаха и редица странични ефекти. Постепенно забравях кой съм бил в началото. Помня, че бягах от нещо, но малко по малко, губех представа от какво, от закона, от престъпни кръгове, от кредитори, от справедливо отмъщение, от семейство, от някакъв морален дълг с който впоследствие съм влязъл в конфликт и съвсем съм объркал кое е по достойно, от гузната си съвест или от най-обикновена посредственост. Дали изобщо бягах или гоних. Съвсем не помних, страховитите демони зад гърба ми изчезнаха. Имаше ли ги изобщо? Те ли ме накараха да се променям, желанието ми да се скрия от тях или желанието ми да я имам всяка вечер за първи и последен път?
Не бях сигурен. Може би и двете. Хрумна ми, че е рецидив от юношеското ми психическо заболяване и промените стават само в главата ми. Ако е така, ама че прекрасна лудост! Не беше обаче правдоподобно. С различните тела придобивах и различни способности които ми влизаха в полза. Единият ден откривах най-неочаквано, че мога да свиря на китара, купувах си, засядах на някой подлез и така до вечерта се чувствах осигурен, на другият ден сменях китарата с хармоника, правех портрети, измислях си рекламни длъжности и други дребни мошеничества, хващах се като надничар на някой строеж усетих ли, че тялото ми позволява физическите натоварвания, а на другият ден нямах ни мускулна треска, ни мазоли, а пръстите ми бяха тъй фини, че не застъпвах прагчетата на китарата и не късах струни. В някои от телата си бях удивителен атлет, в други дребен като дете което се катереше като маймунка влизаше през отворени прозорци и си набавяше всичко необходимо, че и повече. Често на другият ден се упреквах, но това беше тялото ми от предишният ден, то вършеше престъпленията. Всяко тяло имаше и свои автономни освен общите ми принципи и не всички постъпки съобразяваше с дългата верига от промени. Един от принципите не наруши никое от тях. Всяко оставяше по нещо от себе си, за другото което щеше да се появи на следващият ден, китариста купи хармониката на другият музикант, той от своя страна платната за художника, той напитките за строителя, а мошениците и крадците не оставяха нищо веществено, но създаваха сума приятели, казваха на този или онзи, че на следващият ден ще се появи човек на който държат, че ще се появи на това или онова място и ще се надява на приятелско отношение. Получаваше се и знаех къде да отида и да бъда топло посрещнат и къде никога да не стъпя.
Всяко от тях я откриваше. Имало е случаи да се бунтувам срещу себе си, да ми се струва, че я опорочавам, че отдавна съм я направил порочна, но не можех да устоя. Тресях се целият, полудявах, струваше ми се, че това ще е единствената ми форма която ще и даде всичко от себе си и ще успее да получи всичко от нея, а пропусна ли тази среща съм пропуснал смисъла на всичко останало и останалите ми форми само са ме подготвяли за тази.
Снощи когато бях истински Квазимодо, отвращавах се от вида си и не исках да я докосвам, изпитах за часове болката на цял един живот низвергнатост, несподеленост на същество понесло жестока природна щета. Забравих, че на другият ден ще я имам. Онова нямаше да бъда аз, а другото което само се е подхранило с моята болка и неудовлетворение, с безсмислената ми жертва и чувството ми за самотност. Не устоях. Не устоя и тя, сторих и се даже симпатичен.
Не знам какво намираше винаги в мен, след като бях все различен.
Виждам я сега. От предишната вечер я подпитвах майсторски за плановете и през следващият ден и научавах всичко до час. Откривах я когато сметнех за най-добре и когато се чувствах най-подготвен.
Стоеше на една пейка до пясъка край детската площадка. Драскаше нещо в пясъка.
Приближих се откъм гърба й.
Известно време ми трябваше за да разтълкувам написаното:
“Не го познавам, но той е винаги един и същ. Защо поне веднъж не е по-различно.”
Няма коментари:
Публикуване на коментар