понеделник, 2 април 2012 г.

Бримката


Бедрото й имаше бримка. Не чорапогащника, голото й бедро. Не рана, бримка. Почти прозрачни кончета, прекъснати, уродливо стърчаха, а под тях зееше нещо неясно с червени, напомнящи за кръвоносни съдове, неживи влакънца, под тях не се виждаше нищо, като че ли
зееше пропаст.
Притисна с ръка устните си, да не изписка. Седем часът беше, таксито всеки момент щеше да пристигне. Набързо нахлузи чорапогащника. Леко докосна местото с бримката, усещането беше съвсем нормално, не чувстваше болка, нито пък беше безчувствено. Облече се за по-малко от минута. Гримът, за който друга жена би загубила около четвърт час, сложи за секунди. Дори не забеляза колко е изкусна този път. Не мислеше за това, а за бримката на крака. Трябваше да я избие от главата си.
След почивните дни обикновено се набираше много работа, а и сигурно преди празниците всички са я гледали през пръсти. В десет часа имаше важна среща, от нея зависеше бъдещето на фирмата. Сигурно преди единадесет щеше да се обади дъщеря й. Не можеше да си обясни как се беше забъркала в този цирк с дрогата. Не беше наркоманка, нито мутреса, не си падаше и по лоши момчета и в никакъв случай не изповядваше идеята, че всичко в живота трябваше да се опита, в някои отношения бе по-разумна и от майка си, само стиховете й бяха слабостта. Нямаше нужда да се мъкне с декадентите и да си мисли, че тук я очаква бъдеще, но наркотиците бяха далеч от всичко, което се връзваше с битието й.
Както и да е, работата щеше да се оправи, неприятна беше, но това бяха първите неприятности, които е създавала в живота си. Смяташе след като поприказва с нея, да се обади на гаджето си, вече разбираше, че го търпи, само защото е кученце, едно младо привързано кученце, но напоследък започна да открива и помиярски страни от характера си.
Душевни бълхички имаше, много неща за очистване, от които нямаше да успее да се оправи напълно, защото си беше улична порода. Жал й беше, но нямаше как.
Кучето е най-добрият приятел на човека, но сега се чувстваше котка. При това, раздразнена от нещо, от няколко дни адски раздразнена на нещо си, което нямаше нищо общо с колегите й мърлячи, дъщеря й или този мил помияр, но я дразнеше ли, дразнеше. Необяснимо я дразнеше. И я потискаше като зъбобол.
Ту забравяше за него и се чувстваше почти освободена, ту започваше отново да върти свределчета, колела, вретена, да дълбае, да дълбае, да дълбае и разкъсва мислите й. Да не би пак да беше влюбена. Усмихна се на мисълта си и констатира, че не намира време даже и да се усмихне.
Мисълта й се потвърди още на стълбището, защото асансьорът пак беше повреден, обаждаше и се една приятелка, от студентските години. Уговориха си среща. Искаше да е след като е приключила всичко, някъде към 18 или 19 часа. Приятелката й настояваше да е по-рано, разполагала с отрицателно време. Е, едва ли я преследваха световни терористи или след гърба й щяха да се затворят вратите на вселената и здравия разум, но май нямаше пари да си плати наема, най-вероятно.
Не се бяха срещали години, но беше чула, че е станала алкохоличка, даже се е лекувала в клиники. За останалото не искаше да повярва, че е пила спирт и не го е разреждала, докато е била бременна. Някога беше надеждна дизайнерка, но май помията я беше погълнала. Имала е нелоялна партньорка, загубила спестяванията си, после развода с оня боклук, после имаше и една злополука и нещо с очите й. Все беше дочувала, дочувала, в нищо не беше сигурна. Бяха близки навремето. Откъде ли е научила телефона й. Само до нея й беше сега. Спря се, за да говори по-спокойно. Защо ли я попита за дървеното кръстче, което й беше подарила? Много ясно, за да й напомни колко добри приятелки бяха. Щеше да й даде пари и без това изнудване. Разочарова я съвсем, но почувства онзи суеверен пристъп, който имаше някога преди изпитите. Кръстчето беше при другите дрънкулки без никаква стойност освен сантиментална, които стояха в чекмеджето до компютъра. Все си мислеше, че благодарение на него взема изпитите. Глупаво беше, но за сигурност го слагаше.
Тръгна обратно към апартамента. Реши, че днес й трябва. Съдебните процедури винаги крият изненади и не й се мислеше, ако нещо с дъщеря й се оплетеше.
Дълго рови, докато го открие измежду дреболиите. Обади се на ново такси и заключваше вратата, когато цялата сграда се разтърси, тътенът я заглуши, стъклата се пръснаха, а върху главата й се изсипа мазилка. Няколко секунди беше в шок, струваше й се, че е излязла през бримката на крака си. Видя се отстрани. Все още държеше ключа в ръката си, очите й бяха разширени от безкраен ужас, ръката с ключа трепереше, краката едва я държаха. Комшиите бягаха и надаваха крясъци.
Като в сън заслиза по стълбите. Три етажа по-долу вратата на един от апартаментите беше изхвръкнала заедно с рамката. Бронебойна и масивна врата. От ударната вълна се беше забила в асансьорната, избила е и заела нейното място. Съседните врати също зееха избити.
Трябваха и минути, за да осъзнае, че ако не беше се върнала за кръстчето щеше да е тук. С омекнали крака вървеше към таксито и не вярваше, че и се е случило. Замая и се свят. Опомни се на пейката, дебелата клюкарка от първия етаж и поднасяше към устните вода. Бързам, много работа имам. Даваше някакви показания, нямаше какво да каже, слязла беше след експлозията. За новия съсед беше публична тайна, че си има работа със силови групировки, но това нея слабо я интересуваше, често бяха и нейни клиенти, а имаше далеч по-лоши и от тях.
Спах ли тази нощ или сега сънувам. Помисли си в просъница и се събуди окончателно, едва когато колата спря пред офис сградата. Май не успях да заспя тази нощ. Какво ми става. Забавянето със суетнята около взрива й беше коствало вече нещо. Партньорите й, без нейно съгласие, вече бяха взели решението да покрият разходите по откриването на онази безсмислена изложба. На всичкото отгоре беше най-любезно поканена и не можеше да не отиде. Идеше и да се разкрещи, но се усмихваше.
Поне като нямам време за истинска усмивка за тази имам. Както и предполагаше празникът за много от служителите й беше настъпил дни преди датата на която се отбелязва. Заболя я глава, изпи десет кафета, успя да свърши най-важното, точно когато дъщеря й позвъня. Делото се отлагаше. Въздъхна. Не набра помияра си, имаше нужда да си вземе дъх. Ама че налудничава работа беше това спонсорство. Сега на всичкото отгоре трябва да присъствам и на откриване на изложба. Пак се зарови в документацията си.
Сети се едва след работа, че е трябваше да се появи старата й приятелка. Щеше да й се обади, даже и да я почерпи. Без да иска, тя я спаси. Обади се на общи познати, не бяха чували нищо за нея през последните години. От последния адрес се беше изнесла преди месеци. Вечерта едва не заспа на изложбата. Присъни и се бримката, а после я събудиха ръкоплясканията.
Тръгна към дома си. Още щом легна, се разсъни. Въртя телефони до полунощ. Мислеше си, че има много познати и връзки, че парите й откриват всички врати. Една не успяваха. Тази, зад която живееше сега нейната приятелка. “Ако изобщо е жива.” - мина странна мисъл през главата й.
“Но кой тогава ми е позвънил… Не, това е невъзможно… Минала е оттук, не знам как, но няма учудващо в това, че е научила телефона ми, някак, сигурно ще разбера…” Напълно забрави за бримката на крака, а тя невидима продължаваше да се разнищва ли, разнищва, докато безумието на ежедневието й, окончателно я погълна.


магически реализъм

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email