неделя, 8 април 2012 г.

Дриадата

                                         Колаж: Elfi Elfida /линк към блога й/

Доближаваше ме. Ден след ден, нощ след нощ. Беше неизбежно, че ще се срещнем. Чувствах го, знаех го, беше ми утеха. Понякога си мислих, че си въобразявам, че съм един глупак който не му е съдено да преживее докосването й. Идеше ми да крещя, да ридая. Тъй силно да ридая, че да изпадат листата от клоните, да се срутят камъните в пропастта наблизо и ехото ми да се
носи векове. Съмненията скоро отминаваха. Все по-близо беше. Още не знае за мен, но вече чувства. Чувствам, че чувства. Долавях младите й трепети, желанието й да криволичи, да си проправя път. Преизпълнена беше с живот, а какво е живота, ако не остри връхчета които пробиват пътеки и между тези стотици пътеки има десетки които отвеждат до плътта на любимо същество. Често се случва близо до него, много близо да прекъснат да растат, пътуването да свърши, живота да си е поправил път до границата да докосне и милиметрите делящи от това докосване да се превърнат в безкрайна космическа бездна. Тя обаче е пълна с живот. Тя ще ме достигне. Чувствам го. Не вярвам в съдбата, но посланията на тялото й долавям. Вибриращи, несвойствено диви, разтърсващи. Пробива си път, не знае дори, че ме има, че пътят и води към мен. Долавям го. Или планината напълно ми е изпила ума. Тя е млада и красива. Пътува, усеща всеки ден вкусът на победеното разстояние, разкрива по-дълбок смисъл и за краткият си живот е по-богата на впечатления от мен. Цял живот съм бил в планината. Все на тези чукари. Другите отдавна тръгнаха надолу, тук останаха само старци, останах и аз за да се грижа за стареца, а когато той умря не тръгнах веднага, отложих за следващият ден, после за следващият и останах завинаги. Ако бях тръгнал отдавна да я бях срещнал сред равнината, но нещо ме възпираше. Предчувствие може би. Горчиво се излъгах. Трябваше да тръгна на следващият ден след като погребах баща си, но не го сторих. Исках да събера нещата и мислите. Твърде дълго траеше агонията му, твърде дълго бях страдал с него. На няколко пъти едва не го погребахме жив. Пулсът му спираше, стъкълца слагахме пред устата му и те не се запотяваха от дъха му, сковаваше се, посиняваше и пак оживяваше. Ту искаше да му посвиря и не приемаше обяснението, че не мога да свиря, ту ме молеше да престана да свиря, а като му кажех, че не мога да свиря се съгласяваше, че това никакво свирене. Не искаше да чуе за града, а и лекарите казваха, че няма да понесе пътуването. Ден преди да си отиде ме молеше да отидем и трябваше да го лъжа, че сме в града. Този път пулсът му спря завинаги, но още не можех да повярвам, че е мъртъв. Седмица беше под земята, а аз все още очаквах да се развика, да престана да свиря.
Когато приех смъртта му, се почувствах виновен. Чакал съм, чакал съм с нетърпение да си иде. Разбрах го и се отвратих от себе си. Дали не е усетил, дали не е умрял само защото не съм го обичал достатъчно.
Трябваше ми време за да се преборя с тези болни мисли, а планината лекува, но на вечерта в която взех решението да тръгна валеше силно и през нощта свлачище отнесе къщата. Заедно с мен.
Чакам я. Тя идва. От години къса ябълки от дървото което расте над мен. Скоро коренчетата му ще се впият в плътта ми, това ще са нейните коренчета, нейните криволичещи пътеки които тя е проправила през земята до плътта която желае да й се отдаде.
И когато все пак ме докосна, за пръв път се почувствах жив.



магически реализъм

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email