пятница, 6 апреля 2012 г.

Отчаян експрес


                                         Колаж: BG Север

Беше на тринадесет, а приличаше на десет с бледото лице, врабчовото тяло и подскоци когато се зарадваше, но приближиш ли очи към лицето й ставаше на осемнадесет, правеха го трапчинките около устните, интелигентни, познали, дълбоко примамливи. Между детският
блясък в синьозелените очи, личеше надникналата възрастна. Смееше се като поточе, галеше се като животинка и много, много не говореше, а заговореше ли бяха странности. Аз бях на седемнадесет. Целувахме се, опипвахме се, дотук. Сексът не ме интересуваше. Интересуваше ме само тя и спринцовката.


Трябваше да съм мъртъв вече. Трябваше да е мъртва и тя, защото след това което направи, оцеляването й ми се струва недопустимо. В началото помислих, че се шегува. Правеше си черни шеги, правеше ги навремето и брат й, докато си направи “златната помпа”. За пръв път в онази вечер видях естествената му усмивка, тази която познавах правеше лицето му да изглезда като смачкан парцал, по-скоро нечистоплътна, отколкото цинична усмивка, но в онази вечер се усмихна. Сигурен съм, че не предозира случайно, това беше “златна помпа”. Последният свободен избор, неизбежният в състоянието му.

След това се сближих с нея. Появи се като цветни петънца в живота ми, в началото така бе и с дрогата, но сега помпих за да не умра. Нямаше вече нищо цветно. Само тя, а дрогата ме държеше за да я виждам. Далече в онзи нейният свят. Не разбираше нищо, имаше жива воля. Кискаше ми се и ме целуваше, сядаше в скута ми, пипаше ме навсякъде, играеше си с мен и се глезеше, по начин които се глези голяма жена която искаше да прилича на дете и да буди умиление. Не виждах нищо нередно и без друго не можех да правя секс с нимфетката, изпитвах радост с нея, май се обичахме.

В онази вечер се блъснахме в купетата на вагони пенсионирани отдавна и зарязани на отдавна неподдържани, глухи коловози. Циганите почти всичко бяха успели да изнесат за скрап, купетата бяха изтърбушени, стените между тях избити и отвътре вагона приличаше на болно съзнание и вътрешности на огромен звяр. Малкото здрави стъкла покрити със сантиметри мръсотия криеха света, от таваните висяха жици и разни други черва, не разбирам от техника, по земята се въргаляха части от мебелировка, врати, имаше тук таме и изпражнения. Имаше и няколко неизкъртени седалки. Тя нарита боклуците по една, духна два три пъти в пепелта, кихна и реши, че няма да изчисти нищо.

Просна се със светлите дрехи в прахоляка и заскимтя:

-Искам те. Искам те. Тук и сега.

Промърморих нещо. Отдавна беше станало време да си взема дозата. Седнах на седалката срещу нея.

Не знам как успя да изскочи и да издърпа пликчето от ръката ми. Затича по тесният коридор, а аз след нея. Премина в другият вагон и блъсна вратата зад себе си. Дърпах я и крещях. Кискаше се от другият край. Побъркано момиче.

-Ще ти скъсам дупето.

-Нали това искам бе импотентник.

Беше демонична, но и аз в състоянието си не съм бил по-добре. Втурнах се след нея.

Малко по-късно разбрах, че не е действала импулсивно, че е подготвяла всичко, нямам представа колко време. Може би седмици или още от преди месец когато открихме новото си скривалище.

Стигнала беше жалките остатъци от вагон-ресторанта когато я догоних. Отпусна се на една от масите. Държеше в ръката си останала от години празна бутилка с бира.

-Добре, да поговорим като хората, на чашка. Да, седни. Така, успокой се, ето давам ти пакетчето.

Докато ми го подаваше, направи светкавично движение. Стана за части от секундата. Светкавично. Излязоха от ръкава й, преди да разбера, че са белезници, ръката ми беше щракната за ръждивата дръжка на прозореца.

В първите секунди не осъзнах, какво става. Тя ми се изкиска, плесна ми шамар, щипна ме по бузата, целуна я и заклатушка пред мен пакетчето.

-Дай го.

-Ще си го вземеш. Давам ти възможност. Сега следи ми мисълта…Ще ти го дам. Ти ще си го вземеш. Много ще е лесно, ще можеш и да отключиш ръката си и никой няма да разбере. Никой…

Думите й, действията й, плъхът който надникна от дупка в барплота, няколко спомена пристъпи на дежа вю, всичко се размеси, струваше ми се, че е вчера, че е настъпило утре, че тя не ми говори сега, а ми го е казвала преди време, очичките на плъха бяха в различен цвят, черен и сапфирен и от устата му се стичаше захар и си беше прехапал устната, тя ми говореше…Вече беше се качила и стегнала врата си в клупа. Провисила го беше на някакъв метален проводник, а той щеше да я издържи. Знаех, че ще я убия. Не ми беше оставила избор. Тук на най-лайняното място в света щеше да намери смъртта си тринадесет годишната девствена мръсница. Приличаше на ангел, ставаше течение и русата й коса се вееше. Беше стъпила на кофата под която беше всичко ценно за мен. Дозата и ключовете за белезниците…Подготвяла се е. Донесла е предварително кофата, двата чифта белезници и клупа. Не знам можеше ли да го изплете сама. Стоеше на масата зад мен. Не можех да се изправя и да я сваля от въжето, държан от белезниците, но можех да бутна кофата и да взема това което е под нея. Тогава тя щеше да увисне. Като стегна въжето около врата си извади втори чифт белезници и щракна сама ръцете си.

-Господи! Защо го направи…-изпищях отчаян. Вече не мислих за нея. Тя не беше реална. Тя беше халюцинация от тежкият наркотичен влак, напълно бях скован и не чувствах дори топлите и студените вълни. Стана ми приятно, защото знаех, че дрогата е на метри от мен, че едно протягане на ръка което щях да направя ме дели от освобождението от болката. Щях да го направя, тя го знаеше. Нямаше да я убия аз, тя го беше направила. Знаеше, че в моето състояние човек не е човек. Знаеше го. Тя не биваше да го прави. Мръсница. Но каква мръсница. Нямаше никаква мръсница, измислях си я. Закисках се. Блъснах кофата, тя в отговор също взе да се киска, тресеше се и се издуваше, ребрата и се пръснаха и от тях запълзяха пипала, запъплиха по целият кораб…Корабът се клатушкаше, а плъхът ми се кискаше…Потъваше, но кога сме попаднали на кораб, ние бяхме в един влак. Влак отникъде, през никъде, на никъде. По измислени коловози, под тунела на реалното. Кисках се, кискаше се и тя. Още не бях блъснал кофата. Това което ме държеше не бях аз. Не я обичах. Не съзнавах през дългите месеци какво съм правил с това дете. Сега за минути разбирах, че не е естествено. Изглеждаше тъй чиста и тъй нереална. Не се вписваше с цялата гадост в този вагон, с цялата гадост която беше в мен. Осъзнах го за миг, а после пак забравих, кисках се като луд. Щях да я пожертвам. Нямаше как. Не можех да издържа, даже да си го поставя за цел, а аз нямах кураж да си го поставя. Късах се. Задърпах ръката си, за да изкъртя ръждивата пръчка. Стори ми се, че става. Вече с една трета ръка блъсках кофата. Виждах я да увисва и от устата и да излиза пяна като при колабиране. Рита с краката, та тя дори не беше още човек, тя беше животинка която не е достатъчно мръсна за да има съзнание. Проклет ангел. Наплюнчих ръката си, доколкото имах изобщо още слюнка. Опитах се да я изплъзна от белезниците. Плъзгаше се донякъде, малко оставаше, една издатина и после всичко щеше да е наред. Повече няма да изляза с нея. Може и да отида да се лекувам. Аз съм наркоман, а не убиец. Май е въпрос на дни да стана. Всичко друго вече направих за дозата, обрах и нашите и не само тях, и сексуслуги правих докато все още представлявах крехко месце за дъртите педали. Нея е карах да лъже техните. Ако ми я поискат да я купят за проститутка ще я продам.

Не исках само да я убивам, но щях да го направя. Не се ли освободя, ще го направя. Ще го направя. Ръката ми обаче се изплъзва. Наддадох крясък. Някакво милиметърче, може би по-малко от милиметърче, решаваше живота и смъртта й.

-Още можеш! Помъчи се…

-Защо го направи!-крещях аз.

-Няма да ти кажа. Узнай сам.-изсъска тя.

Болеше, отпуснах се. Отказах се да се боря. Като разбрах, че съм победен усетих приятна до възбуда топлина.

-Аз не искам да умра…-каза само това.

Тогава осъзнах печалтта на цялото положение. Искаше ми се да я прегърна, а щях да я убия. Опитах се да се съсредоточа върху нея. Вече беше ясно, че ще умре. Всеки миг ръката ми щеше да направи фаталното движение, дори не можех да я помоля да не го направи, защото нямах воля. Мислите ми се пръснаха, зажужуха глупости, фантазии, зъбати полувидения, не халюцинации, а безсмислици шумулящи като думи. Никаква последователност и ред. Съзнавах, че е хубава и млада и не можеше да бъде спасена, поне не от мен. Нямаше ли тук пазачи. Как можеха да изостават толкова материал! Нямаше ли да се появи някой мангал да краде желязо и да я свали от въжето. Пак безуспешно се опитвах да я разбера и я разпитвах преди да я погубя:

-Кога го замисли?

Носих се на границата с отвъдното, тя ту я преминаваше, ту се връщаше.

-Не мога да си спомня. Има ли значение.

-Не. Защо го направи.

-Защото ти имам доверие.

-Ти си голяма идиотка.

-Да, затова и те обичам. Никого не обичам. Никого друг. Брат ми малко, но и той обичаше това което и ти.

-Добре, де.-креснах-Да предположим, че все пак издържа, а на теб коленете не ти омалеят след още половин един час. Как ще излезем оттук.

-О, те ще издържат до утре. Утре все ще се появи някой да се боцка или кърка.

-Слушай, не искам да умираш. Това дето ще блъсне кофата няма да съм аз.

-А кой?-гласът й бе изпълнен със зловеща ирония.-Кой, ако не ти бе, пич. Зеленият звяр, а? Дявола, ли? Жената ме накара да ям от плода…Млъквай иначе сама ще ритна кофата.

Последното изкряска. Беше гневна. Щях да кажа нещо, но ми изкрещя:

“МЛЪКВАЙ!”

Тишината приличаше на обесени чувства. Клатушкаха се в мен, трупове, стотици трупове, мъртви дни, изнасилени чувства, мърша която някога е била тела и желания, мракът ме свиваше, някаква искричка крещеше с човешки глас. Осъзнах, че не искам да я убия, че имам сили да не го сторя. Доста дълго бях издържал, струваше ми се часове, но има ли значение, дори да са били кратки минути за мен означаваха безкрайност и хванах спасителната мисъл за опашката. Хванах изненадващото решение, че мога и да мога да издържа. Оттук нататък всичко беше гърчове и зверове, зверове с форми на хора, с животински лица, полуготически, перверзно еротични, омърсени, бесове вонящи и капещи по устните ми с капките пот, миг облекчения. Губех представа къде съм, потъвах в най-мрак в свят жив движещ се по-съвсем различна логика от логиката на този свят, сърцето ми ту напълно спираше, ту излизаше през ноздрите. Разрязах ръката си с бутилката. Счупих и прозореца с нея и крещях, но никой, никой не чуваше или и да чуваше не разбираше. Разлаяха се само няколко кучета. Пак виках и дори вече не предизвиках лаене. Толкова викове за помощ, толкова викове които не достигат до никого.

Сам трябваше да издържа, а когато бесът беше по-силен от мен, думите й пак се връщаха и кънтяха в ушите ми: “Аз не искам да умирам.”

Наивни, казани с толкова звънък и жив глас, че вагонът ставаше се светъл и пак се понасяше на път, към някаква измислена гара на надеждата, към абстрактен приличащ на реален град.

Пак започнахме да говорим. Все още ми беше малко сърдита, а думите й бяха така зрели, че аз се чувствах по-младият и по-незрелият и сигурно в някои отношение беше точно така.

-Знаеш ли, направи много лош номер. Мисля да издържа, ти ще живееш, но никой няма право да поставя другият на подобни изпитания.

-Знаеш ли, обичам те.

-Стига си се лигавила. Чу ли ме.

-Да…Никой няма право да поставя другият на подобни изпитания.-имаше някакъв убийствен сарказъм в думите й, като че ли ги обърна срещу мен. Все едно ми каза: “Ти сам си вързал клупа си, а под теб е моят живот, трябва само да те забравя. Просто да посегна и да си взема това което ми принадлежи и ти ще увиснеш на своя клуп. Никой няма право да поставя другият на подобни изпитания.”

-Та целият свят е наркомани! Целият! Изкрещях. Ако дрогата не е химическа и забранена е естетическа и е разрешена, но погубваме душата си не само с няколко грама хероин.

-Кой пък те обвинява сега. Исках само да разбера колко ме обичаш. Гузен негонен бяга. Това е.

-Стига си се глезила, не можеш да ми простиш за смъртта на брат си.

-И на задниците които затлъстяват от кръвта ви и на себе си. Изобщо на много неща не мога да простя, а съм само на тринадесет.

-Искам само да издържа, кучко.-казах го нежно, а тя шеговито заскимтя и изплези език.

-Знаеш ли, не бих го направила втори път.

-Защо го направи и сега.

-Защото си мислих, че ще издържиш.

-Смятам да издържа.

-Вече разбирам, че няма да успееш. Отстрани така ясно се вижда, ти не забелязваш колко си се променил. Май наистина не си ти. Като влюбен си който очаква първата среща. Лицето ти сияе и коя е причината, че ръката ти е близо до кофата.

Осъзнах го. Дръпнах я рязко. Сега забелязах, че тя плаче. Докато сме говорили тя е чакала смъртта си. Притъмня ми. Разбрах всичко. Отлагал съм. Чакал съм само мигът в който началникът на бойните редици в мен, ще заповяда да изпълня екзекуцията. Навярно съм искал да чуя в последните й думи прошка или организмът ми проявява някакви капризи. Истината беше, че тя ще умре и аз не можех да го предотвратя. Не се движех сам и тя най-сетне го осъзна и ме оправда, и вече можех да я убия без да ми се разсърди.

От този момент нататък се носих извън границите на възможното. Преди да го направя вече го бях сторил. Ясно беше, безнадеждно. Вече не исках и някой да я спасява и не виждах причина да я измъчвам повече, но все по-трудно ми ставаше да понеса гледката на висналата над мен мъртва млада жена. Умирали са и по-млади и пред очите ми, умирали са от предозиране, претръпнал съм, но в нея имаше нещо различно. Не беше обикновена иначе щеше да е мъртва.

Не вярвах на изгрева. Не вярвах, че още разговарям с нея. Унасяше се.

-Как си?-попитах я.

-Добре, а ти. Говореше много глупости. Да знаеш много ме уплаши. Не съм искала да стане така. Прости ми.

-МЛЪКНИ!-креснах й.-Добре ни насади. Никой няма да дойде в тази дупка.

Чуваха се шумове. Районът около гарата се беше събудил, сега при другите шумове беше още по-малко вероятно да ни чуят.

Изтърколиха се още часове. Виждах я как се поклаща. Краката й се свиват. Издаваше нечленоразделни звуци. Изглежда заспиваше права. На няколко пъти се сепва и издаваше звуци, а аз се съсредоточавах върху ръката. Свивах я. Не можеше да се получи. Накрая се закисках. Тя залитна и увисна. Блъснах кофата. Грабнах ключовете. Риташе във въздуха. Белезниците нещо заядоха. Умираше. Щракнаха. Скочих на масата и я освободих. Дишаше, но не беше в съзнание.

Опомних се, далеч от гарата, носих я на ръце. Забравил бях дозата и махах на такситата.

В спешно ме попитаха дрогирана ли е.

-Не, не взима наркотици.

-А ти?

-Аз също.-казах истината.

Дори не знаех, че е така, но повече не посегнах към спринцовката. Рядко дори и пиех и пушех само в компания.

Заживях в друг град. Никой не знаеше за миналото ми, а то губеше значение за мен. С него напълно погребах и нея. Не знаех какво й се е случило, но лекарите казваха, че ще се оправи. Сигурно се е сещала по-често за мен или кой знае. Годините минаваха, жена подобна нея не срещнах. Мислих си, дори, че съм я измислил, а един път служебна командировка ме заведе в градчето. Изоставените вагони ми припомниха за нея и без особено желание, все пак я потърсих.

Оказа се, че през следващите години е живяла повече по лудници отколкото у дома си.

Не сторя, но все пак отидох на свиждане. Не ме позна, аз също.

С бялата нощница, съсухрена изглеждаше още по-иреална от онази нощ.

Много не успяхме да говорим.

-Искам да живея…Втори път не бих го направила…Имам ти доверие…Ако знаеш как ти се е променил вида…Ръката ти е близо до кофата…Ти няма да успееш да издържиш…Искам да живея…Това е основата под краката ми. Любовта. Любовта е основата под краката на всеки. Няма ли я висва…Искам да живея…Колко, близо е ръката ти…

-Но вече не сме там. Минаха години.

Погледна ме объркано. Доверчиво. После закрещя и ме одраска.

-Откога е така.-попитах санитарката която я отвеждаше.

-Винаги е била така. Преживяла е нещо ужасно. Още го преживява…-прекръсти се-Тя все още е там.



любовна и еротична психо - драма



Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email