Инсталира камери за да проследи процеса. Създаването на Голиат. Да се разберем, той не тренираше културизъм, а правеше пърформанс. Статуя от себе си. Реши сам да е своят
материал. Възприемаше се като ученик на Фидий, а на на Арнолд Шварценегер. Работеше усърдно, влагаше своя душа и естетически възгледи във всяка гънка на скулптурата, усъвършенстваше ги, гледаше често критично, но и оставаше емоцията заложбата му за красиво да изменя преценката за прекрасното. Правеше тренировките на всеки културист, а и нарцисизма му не се различаваше много от пословичният и донякъде задължителният нарцисизъм за привържениците на този спорт, но за него разстоянието между твореца и творбата беше важно и той го спазваше. Творецът се развиваше в своят свят, растеше в своите духовни стандарти, имаше си свои копнения, свои стремежи, а Голиат беше скулптура, тя, не беше живо същество, а тялото на една легенда. Трябваше да го нарека, Адам. Създадох го, защото съм самотен. Не мога да вдъхна духа му който не ми принадлежи, но му вдъхвам тялото което е преди всичко мое. Може би за добро, не го нарекох Адам, ами ако един ден реши да ми рече: “Господи! Ти ме създаде велик, но самотен.” Голиат е войник, той няма нужда от повече, освен от силата си, не би поругал живота си, а каквото пожелае би взел сам.
Улови се, че се е
нарекъл сам себе си: “Господи”, избухна в силен гърлен смях и легна под
щангата, направи тежка серия, за да избие налудничавите мисли. Обикновено не си
гледаше несириозно. Някои хора си водят дневници и влагат литературен патос
достоен за Нобелова награда, без да мислят да стават писатели, защо пък той да
си няма своя пластика без да е скулптор. В действителност живееше скромно,
следваше икономика, после работеше като най-обикновен счетоводител, сватбата и
развода, не се отразиха кой знае колко на ваянието, а издръжката пращаше
редовно. Заради хубавата фигура на Голиат нямаше емоционални проблеми. Не
задълбаваше връзките си, защото си имаше една любов и тя беше неговата творба.
Послушна, с дух на тиха жена, наложница без свои претенции, освен тези които ще
я развият и ще я направят по-желана. Диети, хранителни добавки, режим,
огледала, нови и нови фитнес уреди и упражнения. В замяна на това тя
изпълняваше мисията си да става все по-съвършена и близка до идеала на твореца.
Сънуваше често
подвизите на Голиат. Измисляше си приключения, можеше да напише цяла фентъзи
сага за приключенията на воина преди фаталната му среща с Давид.
Виждаше го все
по-силен, по-свръхестествен, надскочил границите на човешките възможности и
приближил се до божественото, единствено с физиката си. Безспорно беше
безмозъчен, за да застане така наивно пред обстрела, но пък ако черепа му се
беше оказал по-здрав, автора на петдесети псалм горко щеше да се окайва за
коварството си.
Разсмя се като си
представи как търка цицината по главата си, а Давид го гледа с разширени от
ужас очи.
“Само, че не е
станало така. Не мога да променя историята. Мога да направя скулптурата си, а
една скулптура е статична в реалността. Тя изобразява един единствен миг.
“Това е тъпо!”-рече
му веднъж друг културист, който за разлика от него беше наистина и скулптор-“Тялото ти се изменя с течение на времето, а скулптора не…”
“Не е вечна.”
“Обикновено
надживява автора си, а твоята…”
“Ако я снимам и
аз я снимам, ще ме надживее. А скулпторите от лед, не не си прав. Трайността не
е важна”
“Почувствай, че
има разлика. Това не е пряката воля на ръцете ти, твърде са замесени клетките.”
“А материала
какъвто и да е било, не оказва ли свое влияние върху творбата, може да е малко,
но го оказва.”
“Твърдоглав си,
ако беше истинският Голиат, камъка щеше само да рекушира. Просто го почувствай
и ако беше истински артист би ме разбрал.”
Не искаше да го
засегне. Каза го спонтанно и дори не забеляза, че дълбоко го е наранил с
последните думи.
От този ден нататък
избягваше всякакви срещи с хора чието хоби беше правенето на тяло. Различни
бяха, имаха и различни стремления. Те правеха нещо временно и правеха своето
тяло, а той правеше тялото на своя Голиат.
Отчужди се постепенно и от живота. За да поддържа междата между себе си и Голиат. Хората
виждаха фигурата на творбата му и отдаваха на него отношението което имаха към
нея. Така постепенно щеше да се превърне в творбата си, в един обикновен
културист и да загуби скулптора в себе си. Взе често да размишлява кое прави
творбата творба и творбата не прави ли всъщност твореца, а не твореца творбата.
Залута се в омагьосани кръгове в които би се заблудил всеки философ. Искаше
само да и предаде завършеност. Да остане завинаги отделена от него в свой свят,
в свое състояние сама за себе си. Не правеха ли така всички артисти, отделяха
от себе си свое душевно състояние и го експонираха в материалният свят. Да, но
тялото му не беше просто израз на душевно състояние. То си беше неговото тяло.
“Творец и творба
май делят твърде малко пространство, квартиранти са на един твърде тесен за
двамата дом. Защо ми трябваше да слушам онзи посредствен каменоделец, затова
изпълнява само поръчки, прави или надгробни паметници или чиракува при някого,
а и мускулите даже си продаде, работи и като горила. Сигурно е сложил свой
надгробен камък все над някой чийто живот е отнел. Ама, че гнусна работа.”
Задълба се и в
книги за изкуство, но те не му откриха повече за твореца отколкото беше открил
и със собствените си размишления. Творецът не присъстваше в автопортретите си и
мемоарите си. Автопортретите бяха също творби, а мемоарите прости оправдания за
осмисляне на живот. Творбите им преди това бяха предали смисъл който вече не
беше достатъчен на творците и те се мъчеха да предадат друг смисъл на творбите
си, освен чрез тях да осмислят своя живот.
Все по-дълбоко
чувстваше неудовлетворението, но волята му беше по-силна от разумното.
Продължи да го твори и когато не откриваше смисъл и когато с психиката и тялото
му започна да губи сили. Напук на това, тялото на Голиат ставаше по-силно.
Понякога си позволяваше да му го вземе на заем, да се пофука с неговите
мускули, да впечатли някоя Лолитка или да се почувства луксозно неразбираем
сред погледите на възхищаващите му се момчетии, за разтоварване да поиграе
канадска борба или да предаде цвят в някоя компания. После му се струваше
глуповато поведението на неговият герои и пак работеше над него и все повече и
повече се отдалечаваше от творбата си. И все повече се чувстваше дълбоко
засегнат, че творбата му бе разбрана погрешно. Започна да се съмнява, да
преценява дали той и произведението не са едно и също. Има ли го изобщо разстоянието след като са неделими един от друг. Нямаше последователност в
размишленията, с емоция и ярост цепеше дълбоките ледници сковаващи
разсъжденията му и вървеше към една неизвестна за тях територия. Беше късна
есен, а температурата паднала доста под нулата когато за пръв път заваля сняг.
Представи се като ледена фигура. Красива бяла ледена фигура, изображение на
Голиат. Съблече се и излезе на двора и се унесе в мълчанието.
Противоречията застиваха. Вече беше достигнал съвършенството и му оставаше само
едно, да го опази от деградация, да не добавя повече по него, ако разполагаше с
друг материал щеше да започне работа по него, но имаше само себе си и трябваше
да спре, да спре преди да е станало късно и Голиат да се превърне в своя
пародия. Студът го сковаваше и унасяйки мечтаеше за следващата си карма. Искаше
в нея да е жена която един ден ще гримира като Нефиртити, а на другият ден ще
и предава наивният израз на Ева. Усмихваше се и твореше, отлитащата си като
птиче ято душа.
Снегът спря и
почувства, че е по-топло. Твърде силен беше Голиат за подобно умъртвяване.
Прибра се и
седмица след това получи признание за творбата си. Пред дома му спря скъпа
лимузина. Набит, трътлест човек в контешки дрехи слезе от нея. Още щом беше
приет заговори по същество:
-Разбрах, за скулптурата ти и искам да я откупя. Колекционер съм.
-Не сте разбрали
сигурно правилно. Скулптурата това съм аз. Не се продавам.
-Не искам да
купувам теб, ти не ми трябваш. –махна раздразнено с ръка непознатият, който
личеше не е свикнал с отрицателни отговори-Искам Голиат. Твоята скулптура, нали
скулптурите са за това.
Просташкото
поведение се оказа най-точното умозаключение. Произведенията на изкуството се
продаваха от творците си. И той го продаде.
Минаха четири
години докато Голиат реши да отиде в дома в който бе живял някога неговият
творец. Спомни си за камерата, онази която следеше развитието му от обикновен
материал в Голиат.
Остана озадачен,
не помнеше този епизод.
Бяха стигнали до
вратата с новият му собственик когато той му рече:
-Върни се и убий
старият си притежател.
-Но…
-Той ще има
претенции към теб. Ти си убиец. Ти си воин. Отиди и го убий.
И Голиат се влезе
във фитнес залата в която творецът му, в незадоволително физическо състояние и
млад както някога стоеше и гледаше през прозореца. Двамата се погледнаха,
срещнаха погледи. Не бяха учудени. Не изразяваха нищо. После Голиат пречупи
гърба на твореца си и той вече не съществуваше.
Няма коментари:
Публикуване на коментар