Пред очите ми играеха сини кръгове, подсачаха, вибрираха, пулсираха. Едва успях да си поема дъх. Облегнах се на перилото и пипешком намерих ключовете. Когато отворих вратата кръговете бяха изчезнали, а на тяхно място изплува абсурда, излязъл от кошмарите ми, нежният силует на вината, на невъзможното за докосване, ужасяващото, милото, най-милото, съкрушително садистично мило, мило до болка, до изключителност която човек не може да понесе. Полуреална, сякаш плаваща в сумрака и сега й се вееше косата както някога. Прозорецът не беше затворен, а ветрецът топъл, тя разбира се призрачна. Светещите реклами гримираха полувидимата присъственост на нещо което не трябваше да е тук. Майка ми, а майка ми е мъртва от повече от седем години. Това бяха нейните контури. Прималя ми, чувство за нереалност ме изпълни. Ръката ми механично натисна ключа, лампата светна и майка изчезна. На нейно място, подпряла се както тя някога, на масата стоеше непозната млада жена. Приличаше ми на някого, не можах да се досетя на кого. Очите й бяха леко зачервени. Кожата бледа. Имаше сенки от недоспиване под клепачите. Тънки устни. На кого ми напомняше? Още ми треперяха краката. Какво търсеше тук, а стойката й и силуета й бяха същите. Не можех да се опомня.
-Ти пък кой си?-това трябваше да е моя реплика, това си беше моята квартира. –Аха, о, ти ли си бил? Прехваленото гадже на сестра ми. Ще позакъснее малко, даде ми ключа. Много съм уморена, не можех да обикалям с нея. Пътувах много. Не ти досаждам нали.
Чесно казано замаи ми се свят.
-До утре ще съм тук и си тръгвам. Имам да свърша куп неща, след два дни хващам самолета и отлитам. Побъркала се е с тази нейна служба. Каза да ти кажа, че е спешно, че може да се забави до сред нощ, другата преводачка се разболяла, нямало кой да превежда, ще трябва да се мъкне цяла вечер по коктейлите. Важна делова среща за фирмата. Шефът не знае пет изречения италиански. Напомни, че може да й звъниш по всяко време…Сигурно си ревнивец?
Бях, но нямаше да го призная нито пред нея, нито пред деловата й сестра. Още не се чувствах на себе си. Силуетът на майка ми не се разсея с мрака. Замаи ми се свят от словоизлеянията на момичето което уж, твърдеше, че е уморено. Сестра й беше по-мълчалива, понякога вбесяващо мълчалива понякога просто нямаше какво да си кажем. Дръпнах един стол и седнах уморено. Хубава беше, макар и малко бецветна, сега разбрах на кого ми е приличала. Много бегло, но имаха нещо общо.
-Ще звъниш ли?
-Не й е за пръв път. Не, няма. Оставила ми е сестричката си.
Смигна ми весело.
-По-млада, по-свежа и пие водка с твоя етикет.
-Вече си я намерила.
-Да сипя ли и на двамата.
-Мечтая за това цял ден. Знаеш ли, уплаши ме.
-Ти, не. Бях се унесла и си летях.
-Салюте. И къде?
-Хайде пък и ти. Летях си и толкова, не ме питай за това. Няма да разбереш небесата ми. Ясно.
-Заприлича на майка ми.
-И тя ли лети.
-Не тя отлетя отдавна. Просто силуета ти в тъмното беше същият.
Млъкна, изгледа ме изпитателно. Някакви мускулчета треперяха по лицето й. Не можех да разбера смее ли се или плаче. Стана по-хубава. Не беше от водката. И устните й имаха сок и страните кръв и косата й пак заплува. Смях ли подтискаше или плач. Не, не можех да разбера.
-Хайде да играем една игра. Ти ще загасиш лампата, но първо да си допием чашките…Сестра ми, не че не заслужава, но няма да й отмъкна гаджето. Тя ми ги правеше на времето тези номера, а сега ме възбужда мисълта, че мога да я украся с рогца, но нещо не ми е в стила. Ще застанеш там откъдето ме видя като майка си и можеш да мълчиш, а можеш и да кажеш това което не ти е останало време.
-Не, няма да стане.-засмях се, напрегнато.
-От призраци ли се боиш?
-Да ти призная честно, да.
-Нечиста съвест?
-Може би, защо си толкова любопитна.
-Духчетата на водката. Играят по езичето ми. Моля те, седни до вратата и загаси лампата. Искам да разбера какво е да си майка на едно пораснало дете. Моето умря още на годинка.
-Съжалявам, не знаех.
-Не ти е разправяла, а?
-Нищо не ми е казвала за теб.
-Тя не е лоша, не сме врагове, но аз отлетях, тя не, и зейна бездната. Това е. И аз не си спомням често за нея, а случи ли се гоня спомена. Ще поиграем на играта, нали?
-Хайде да оставим призраците намира. В сърцата, там където им е мястото. Изведем ли ги навън, само ще ги разочароваме. Те не ни разбират. Имат си своето време, своята представа за нас, а ние имаме развитие, защото сме живи. –гласът ми треперяше.
-Може би си прав. Да сипя още, а?
Сега забелязах, че очите й са зелени, съзнателно или не, но докато сиправше, се докосна в мен и ме обля в зеленина на пролетни преситени с възбуда съновидения. Смутих се. С крайче устни ми се усмихна. Стоях скован. Откриваше бавно друг облик, пристъпваше на пръсти до желанията ми, разпръсваше мислите ми, губех волята си и се чувствах неловко. Играта която предложи беше по-безопасна от флиртовете й. Нямаше и да се чувствам тъй неудобно. Припомних й идеята, казах и че съм поразмислил и не ми се струва толкова лоша.
Загасих лампата. Сега не можех обаче да изгоня образът на младата жена. Мина известно време докато силуета й отново заприлича на познатият ми до болка силует на майка ми.
-Как си там където си?-попита ме тя-Порасна ли?
Към кого задаваше въпрос към нейният син или към мен от името на майка ми. Не попитах. Отвърнах механично.
-Да, пораснах и съм добре.
-Звучиш ми тревожно, защо? Обичаш ли я?
-Да, добре ми е с нея. Наскоро се разделихме, но разбрахме, че ни е по-добре заедно. Разстоянието привързва. Близостта разфокусирва зрението, ето на…По-късно когато се отдалечи разбрах, че не съм виждал очевидното. Знаеш ли, имаше един период в който сънувах, че се изкачваш до един параклис. Всяка сутрин се изкачваш боса до параклиса, а е стръмно и земята е замръзнала. Водила си ме като дете до такъв параклис, нали?
-Не те попитах за сънищата ти.
-Ти изчезна, незнам дали знаеш това. Тръгна си една сутрин и те издирваха дълго. Разбра се, че си сбъркала влака и си живяла в съвсем непознато село. Дълги месеци. В това време беше обявена за издирване, но не те откриха. Защо постъпи така…
-Попитах те друго. Обичаш ли я?
-Да, обичам я. Ако я обичаш ще разбереш защо и аз постъпих тогава така.
-Не, не разбирам.
-Защото съм жена.
Млъкнах.
-Излъгах. Ти да не повярва. Глупчо. Шегувах се. Просто сбърках влаковете. Толкова често бъркаме влаковете си. Ужасно се боях, до сетният си ден, че ти ще сбъркаш своят. Не го сбърка, нали?
-Как да ти кажа, сбърках много неща, а за теб не научих много. Защо скри за онези лекарства.
-Не съм скрила, скъпи! Не съм. Какво си мислиш, че съм очаквала да те намеря с пари и да ти искам за лекарства ли? Не, не и не. Винаги съм знаела, че си гола пушка. Сега по-добре ли ти е, като го научи. Това ти беше болката, че не си успял достатъчно в живота и не си могъл да ми платиш лекарствата-стана гневна и наистина приличаше на майка ми, само гласът й дето беше друг-Не бях дошла за това и не исках да подържам живота си, а малко да си поживея. Само, че с тези изпити не виждаше нищо. Исках да излезем и да пийнем по бира, да се поразходим, да ми купиш грим и червило, да ми кажеш, че още съм хубава и да споменеш непремено, че баща ти е бил мухльо. Да ме качиш на виенското колело както някога съм те качвала. Не, нямаше да се оставя да ми переш памперсите. В редът на нещата е, но аз не съм в редът на нещата. Не го ли разбра. Сега ти бъди мой син както аз бях твоя майка…
Откъде знаеше тези подробности.
-Наистина си мислих, че си скрила за лекарствата.
-Не. Не ги исках. По-добре ли ти е?
-Не.
-Знаех си аз. Не трябваше ли да бъда искрена. Не трябва. Налага се да бъда актриса. Тя също, затова не я разбирай, но се възхищавай на играта й.
-Какво още криеш?
-Вечните тайни на вселената.-засмя се гърлено-Хайде не ме карай да бърша сълзи. Защо се стягаш. Хайде бъди моят син. Не това което мислиш, че си, а моят син. Няма да се заблудиш особено, ще бъдеш ли пак моя син.
-Ще се опитам.
-Как си?
-Като новороден.
-Новородените спят. Хайде заспи. На-ни, на-ни, на-ни, на-ни-на…Всички майки сме едни и същи и не беше ми трудно да разбера едно голямо момче, както разбирам сега едно малко непослушно момче което иска да заспи на-ни, на-ни, на-ни-на-ни-на, то ще заспи без угризения, защото не е толкова голямо, че да ги има, а и угризенията няма да му помогнат да порасне, а мама иска момчето й да порасне…на-ни-на-ни.
Стресна ме вратата.
Бяха раните часове когато приятелката ми се прибра и ме намери заспал на стола.
-Чакал си ме?-учуди се тя.
Засмях се.
-Не беше много скучно. Сестричката ти е голям артист.
-Каква сестричка. О, стига с тази водка.
Огледах се учудено.
-Не съм пиян. Пихме по две чашки със сестра ти.
-Аз нямам сестра.
Зяпнах, а после открихме липсата на бижутата.
Това обясни много неща, но която и да беше онази жена, заслужаваше много повече от плячката си.
Хорър, трилър, социална драма
Няма коментари:
Публикуване на коментар