Хралупата

                                         Колаж: Elfi Elfida

Проврях се като змия, не представляваше особена трудност.
Малко се поодрах, но това е нищо. Паднаха ми и няколко стотинки от джоба, можеше да се лиша от киното, но най-важното беше, че влезнах в хралупата. Почувствах победата си. Батко щеше да ме признае за голям. Отвътре кухината се оказа много по-голяма отколкото очаквах.
Можех дори да клекна. Потърсих стотинките пипнешком. Напипах нещо,
хванах го между палеца и показалеца, мушнах ги в джоба си.
- Добре, добре… - чух гласа на брат ми. - Сега постой малко. Ще падне голям смях като дойдат змийките. Ще им кажа, че си гласът на гората, а ти ще се обадиш по някое време. Нали ме разбра.
Изтръпвах, никак не ми беше до стоене в хралупата, но нали щеше да ме признае за голям, а и умирах от удоволствие като си представях как змийките ще се разкрещят. Вчера малката ми каза, че приличам на жаба и като пораснем ще съм последният мъж, за който ще се омъжи. Притрябвала ми е. Жените носят нещастие. Хубава е иначе. Виждал съм я и гола.
Тя не знае, гледах от кестена до банята й. Ама е дете, кака й е по-хубава, но още по-зла и от нея. Змийки.
- Хайде, идват. Сега ще мълчиш, като ти кажа, дух на гората, прочети им присъдата, тогава ще кажеш нещо страшно. Ти можеш да го измислиш, нали като пораснеш ще ставаш писател.
Съвсем се подух. Не можех вече да издържам, а и един лъч се провираше и вече изгаряше бузата ми, мръднах се малко, но по ухото повече болеше.
- Колко ще се бавят?
- Мълчи, мълчи. Сега ще ги извикам, но си трай. Чуваш ли ме, трай си.
- Добре де.
- Мълчи ти казвам. Ама като привидения са. Заплели са си венци. Змийки… Хей, змийки…Елате, елате да видите какво намерих. Жабче…
Нали трябваше да съм дух.
- Къде пак се е заврял? - това беше гласът на голямата.
- Аз го глътнах, защото съм горският дух… - опитах се да звуча страшно, а отвън и тримата се закискаха.
- Как се е промушил? - не вярваха още.
- Хората с болна фантазия могат всичко - отвърна философски брат ми. - Повярва, че ще го помислите за горски дух и ще се сплашите.
- Това кравешко лайно ли е? - това беше малката змийка. - Ще го хвана с две пръчки и ще му го плесна.
- Ти си наш пленник и ще правим с теб каквото си искаме - обади се голямата.- Можем да запалим и дървото. Защо си искал да ни плашиш, а?
Засмях се. Не че ми беше смешно, но какво друго можех да направя, освен да покажа кураж. Опитах се да изляза, но някоя от тях ме бутна по главата. После на няколко пъти
удариха пръстите ми. Накрая забавлението им омръзна, а аз прехапвах устни, за да не издам циврене. Когато ми разрешиха, обаче, да изляза, се оказа, че не мога. Бях заклещен в хралупата, а вече се свечеряваше. Тогава гласът на малката змийка прозвуча разтревожено. Пискаше даже:
- Хайде, излизай, не е смешно и не се прави на малък. Чу ли ме.
- Не мога - сигурно гласът ми е бил по-уплашен от нейния.
Голямата змийка и брат ми ми подадоха ръка. Само се раздрах повече. Бях престоял твърде дълго, сигурно бях отекъл. Съвсем се стъмваше. Малката като че ли хленчеше.
- Да повикаме помощ - между нарежданията й чух. - А ако не излезе?
- Не ме оставяйте сам - извика гласът ми. Как не го удържах. Дълго ме беше срам после.
- Хайде, вие двамата отивайте - рече голямата змийка. - Ти стига си циврила. Аз ще остана при него.
- Хей, сам ли ме оставихте?
- Не, горски дух, не си сам. С мен си. Знаеш ли, че можеш никога да не излезеш. Това дърво е под закрила и никой няма да наруши закона за такъв като теб. Ще си останеш вътре, защото ще ставаш все по-голям и никога няма да можеш да се провреш през отвора.
Не знам как й повярвах. Сигурно, защото се смрачаваше. Или клаустрофобията вече ме беше смачкала психически. Все пак, тогава бях само на осем. Дори бях показал твърде голяма твърдост, може би най-голямата твърдост изобщо в живота ми, но в този миг се почувствах пленен, смирен с дървото. Сега си спомням, че почувствах и клоните му. Огромни, ширнали се, но от тях навън не можех да изляза, а гората тъй голяма ми се стори като кутийка. Не исках да изляза от дървото, а от кожата си. Почувствах задушаване. Като си представих, че ще виждам света само през тясното отворче загубих памет.
- Ще живееш тук - продължаваше да реди голямата змийка, ще ти спущаме храна с връвчица и ще сереш под краката си. Ще спиш прав и ще те лазят мравки и ще се ожениш за истинска змийка, а не за сестра ми, чу ли ме. Глупав жабок.
Мислех, че тати ще наруши закона и най-малко ще разшири отвора, а може и дървото даже да отсече, ако се наложи. Уплаших се, че ще нарани краката ми, не знам кога съм го казал, но голямата змийка започна да реди.
- Тази гора е от векове и никой не е нарушил законите й. Да не мислиш, че някакъв сополив жабок е по-ценен от дървото, а?
- Искам да изляза! Искам да изляза….- задушавах се.
Не помня, не знам какво съм направил, нямам представа колко е траяло, но се опомних навън. Малко след това баща ми се появи. Носеше длето, в началото ми е бил ядосан, но като ме е видял, че не мога да си взема дъх ме утешаваше. Никога не напомних на голямата змийка за диалога ни. Остана си една наша малка тайна. Често я сънувах, а после забравях, че тя казва.
“Ти си наш пленник и ще правим с теб каквото си поискаме.” - можем и да запалим дървото. И го палеха. Не изгарях, а сънят преминаваше в друг.
Растяхме и с нея се срещахме често. Като, че ли се наговаряхме да търсим късмета си на едни и същи места.
Оказа се, че гръбнака й наистина е на змия. Със свой живот, обичаше да се извива, хапеше понякога мозъка й, пускаше отрова, вибрираше с опашка, сменяше кожата си пролетно време и тя ставаше раздразнителна и невъздържана. Научи се да свири само и само за да го укроти. Споменах й, че змийте са глухи, но тя казваше, че чувстват вибрациите.
“Значи утре ще тръгваш” - казваше го без сантимент, но имаше нежност в гласа й - “Само не казвай, че е натам където смятах да тръгна и аз.”
Точно това се оказваше, а ако не, после пътищата ни пак се пресичаха.
Вярвах, че ще е така и в онази нощ, когато тя каза:
- Време беше да тръгнеш. Щях да ти го кажа. Крия се като идвам при теб. Вече съм омъжена… Кога стана ли… Хайде не питай глупости… Вече съм възрастна… Забрави, че съм ти какичка, а?
Няма да забравя изправянето й от леглото. Как с гръб към мен обу бикините й голотата без да изчезне, просто изведнъж стана чужда за мен. Всеки си има мигове в паметта приличащи на произведение на изкуството. Ей този беше един такъв за мен.
- Спомняш ли си за дървото и хралупата? - попитах я.
- Какво те прихвана.- засмя се късо.
- Сега се почувствах като в дървото. Ти до мен, а вън от живота ми.
Засмя се, този път весело. Легна на лакът до мен и ме погали по бузата:
- Хайде жабчо, тогава излезе. Ще се справиш и сега.
Целуна ме за последно и повече наистина не се видяхме. Проклетата змийка имаше влияние в живота ми. Тогава като дете със страховитите си приказки съвсем отприщи
въображението ми, то оказа влияние в следващите ми години, а освен това ако не ме беше сплашила щях да чакам помощ, не да намеря сили да изляза сам. Оттогава още не разчитах на другиго, а на себе си. Сега когато за втори път се почувствах в дървото, тя ми внуши, че мога да изляза наново и го направих.
Спрях да пиша, страховитите ми разкази нямаше да ме спасят от страховете ми, а най-малко от това което не се страхувам, но го има в живота: липсата на насока. Продадох
къщата, даже беше на безценица, взех от брат ми заем.
Тръгнал бях с проект за издателска къща, но се превърна в печатница, в началото отхвърлях некролозите, но после започнах да приемам и тези поръчки. По време на
странстванията се уверих, че градчето в което се установих е на територия която ще се нуждае от подобна дейност. Не се излъгах, никога не съм се мислил за предприемчив човек, но голямата змийка ми внуши, че мога да изляза от дървото и го сторих. Наистина беше мъдра като змия, макар, че понякога ставаше проклета когато гръбнакът й почваше да си сменя кожата. Понякога ми хрумваше да издам нещо от писанията си, а после се кисках на налудничавите си идеи. Вместо да губя пари заради суетата си, откупих пак къщата си. Случват се и такива неща в живота. Тогава като усетиха, че се нуждая спешно от парите доста ме ощетиха, но сега когато бяха в мое положение не ми беше в  достойнството да им връщам със същото. Може да се каже, че пак начесах суетата си, но по един по-удовлетворителен начин от този да издавам страховите историйки които вече не значат много за мен.
Излязох от дървото, а и вместо змийка си намерих един добродушен таралеж който да ме пази от змийките. Не, че винаги успяваше, но се чувствах с него в безопасност. Добър
приятел беше, а и жена чудесен семеен и бизнес партньор, при това да се призная, по-хубава от змийката. С нея всичко течеше кротко, лишено от горските страхове, а и умееше да контролира природните пориви в гръбнака си. При това усетеше ли врагове, бодеше. Умееше го.
Но никога не се споделих напълно с нея. Имаше един малък епизод в живота ми който значеше много за мен, а си остана моя и тайна на една друга жена.
Напълно бях забравил за нея, докато една вечер, случайно ли, не знам, излязох из гората. Разхождах се безцелно и тогава откъм дървото, онова същото чух викове за помощ.
- Искам да изляза! Искам да изляза…
Викаше дете откъм хралупата. Втурнах се. Бръкнах с ръка, светих със запалката и надничах. Нямаше никого. Това беше моят глас. Задушаваше се…


Хорър, трилър, социална драма