сряда, 4 април 2012 г.

Черти





Хрумна му да загуби тяло, да изпълзи от леглото и да излети от прозореца. Да се материализира долу на детската площадка и там да изчака няколко часа, докато тя си тръгне. Можеше да стане и по-просто, трябваше само да бъде внимателен и без да се
видоизменя да стане от леглото, на пръсти да отиде до вратата, да я отвори много бавно. Много, много бавно за да не изскърца и да я събуди. Прецени, нямаше да се получи. Вече беше полубудна. Очакваше неизбежното, но още се надяваше. Почти отчаяно, но се надяваше. Не биваше да придобива, черти. Да става достъпна за възприемане и тълкувание. Да изпълва близостта със смисъл с незавършен характер. По-близка от тази близост щеше да свие топлината във форми, лесни за поглъщане от ежедневие, условности и растояния. Още мъничко се надяваше.


Не искаше да узнава името й. Дано не го каже, но тя щеше да го каже. Не пропускаше да го каже, различно или случайно повторило се, но го казваше. Дори когато слагаше пръст върху устните й да не го произнесе. Често целуваше пръста или го захапваше. Знаеше, че не бива и казваше името си. Дори когато сама не желаеше да бъде научено го казваше, дори когато лъжеше и измисляше името си пак казваше името си, защото и измисленото име изпълваше същността й с реалност и земетраене. Полъх и отминаване, известна трагичност, но каква ти трагичност, просто свят такъв какъвто е, със сложността на простотата му с прозаичността с повехтяващата кожа, с пресъхващите влажни устни, падини, ябълкови градини с топла уханна на телесност роса, с изчезващите чувства и отегчена борба с безразличието. Не искаше да й научава името, да чува гласа й изобщо, щеше да му заприлича на някой, щеше да издаде качества, психичност, възможен талант, щеше да открие музикалният инструмент на смисловостта си, тъй ограничена, тъй неспособна да се справи със ситуацията на бясното препускане, на ралито от видения което преминаваше през крайче периферно зрение и страха излитащ от шосето призрак да не я помете. 


Но тя щеше да каже нещо, дори да прескочи името си щеше да каже нещо мило или нещо сърдито или неверно или прекалено сладникаво, нещо сантиментално или нещо много човешко или дори философско или цинично, все щеше да каже нещо, а не желаеше да я чува. Такава каквато беше сега все още образът и се идентифицираше с този който за него представляваше вечността. Топла, унесена, докосваща с настръхнал край козина, ухание загатващо за дълбини които не открива, чувствени забулени пред хоризонт пространства. Щипеща с потта си като скрежинки, хапеща като с много, много ситни и гладни мравчици. Всеотдайна леха, убийствен хребет, пустош и миражи с трептящи електрически дъги. Съществуваща и сънуваща, сподяляща част от съня си, споделяща част от съня му. Спокойно дишаща, вкусът й е още по устните му, той е реален, но е граница с реалността която щеше да му открие когато каже името си. Да, тя му го каза снощи, но снощи то беше понятие и гласът й не беше оттук, а отвъд разумното, сега в утихналостта името й щеше да придобие смисъл, гласът й щеше да го отведе до разума му и видението да изчезне за да се появи тази която знаеше, че умира. Бавно или бързо умира. Видоизменя се, топи се, губи се, задушава се в пръстите му и ще почувства нещо когато разбере, че няма да се срещнат след тази или все след някоя от срещите им. Не искаше да вижда й лицето й. Така обърната по гръб, одушевена амфора която сякаш се разпада и се превръща в изначалният си материал, сънуваща намираща се зад бариерата на това което разбираше беше търсената и постигнатата. Косата й се пилееше по възглавницата връхчетата галеха носа му. Задиша учестено, щеше да кихне. Прояви неистови усилия на волята си, за да не е събуди, не искаше да ускори неизбежното. Овладя се, но малко по-късно ръката му започна да изтръпва. Вече дишаше неспокойно, не можеше да дръпне ръката си без да я събуди, имаше чувството, че тя пада в пропаст, тя безликата и съвършената, а той я държи за ръка, но мъничката й длан се изплъзва. Щеше да се събуди, всеки миг щеше да се събуди, дори ароматите й вече се събудиха, започнаха да му припомнят чертите й, а той гонеше спомените, с ярост ги разтваряше между чертите на другите, на всички други докоснали се до сетивата му. Споменът ту набъбваше, ту се разтапяше, цъфтеше и се свиваше в себе си, но признаците, че се пробужда станаха още по-остри. Изпущаше я, но не тя, а той падаше в пропастта.


“Някой път ще я накарам да ме убие или сам ще изпия отрова, преди всичко да е свършило…”-помисли си страстно, а след туй горчиво, че обича живота с всичките й лица, с мимолетността й, с това, че я губи.


Знаеше едно. Не искаше да я приеме ранима, такава каквато е. Имаше я и я обичаше, бавно унищожаваше без да разбере, спря да пие много след като тя просто угасна. Замина си. Завинаги. Боледувала е, не е споделила. Много е била болна. Успяла е да прекрие, а той не разбра. Спря пиенето донякъде от садомазохистична наслада. Повече от всякога имаше нужда, но спря. С годините възникнаха въпросите дали алкохолизмът му беше причината. Едва ли. Имаше ред други нещица, порочни кръгове, неразтворени тайни вратички в храма на близостта им, а зад тези тайни вратички бяха и чудовищата. Чудновати, непознаваеми, нощем изпълзяваха, мъкнеха тежката си гущерска плът по коридорите, омазваха всичко със слуз, понякога някой от двамата се изпързалваше падаше и се удряше я в своя дума, я в кристалната усмивка или иронично подмятание на другия. Опита се да й изневери, но не му достави удоволствие. Проклетата светица навярно също не го правеше, със сигурност не го правеше, а може и на нея да не й е доставило наслада. Лъжите които си казваха бяха нищо, лошото бе неоткритото, онова мрачното което се губеше някъде между тях и в което понякога се губеше някой от тях. Тежеше, кореше ги, витаеше във въздуха, правеше ги невъздържани, а понякога толкова апатични, че устните й пляскаха като цигански крачета в блато с отпадъци. Гадна работа. Твърде късно научи, че е болна, че я обича, че мамка му, не я разбира и така му харесва…


Умираше когато му казваше:


“Разбираш ме, по-добре от самата мен!”


Мразеше това клише. Да не е писател, та да има нещастието да разбира някого си. Разбирането пленява, мачка с пръсти глината и прави причудливи наивистични съдове от истинският харектер. Каза й го раздразнен, а тя не трябваше да казва, че го обича. И да си признава много неща и вратите зад които преди имаше зли крокодили, а сега се откриваха прости чак скучни дворчета с цветчета. 


Отиде си защото беше истинска, а с всички истински щеше да стане така. Като я погребваше разбра, че е безсмъртен. Не като тяло, не. Неговото тяло щеше да си отиде като нейното, но черният вдовец с жестоката котешка физиономия щеше да остане. Убилият с ноктите на вечното си разбиране, душевадеца който на всяка цена трябваше да отвори вратите към всичко скришно. Само не на болестта. Само не на болестта. 


Искаше да открие и нея безсмъртната, тази която се беше отказал да разбира преди да е разбрал, че не може. Не искаше да знае името й, да чува гласа й, да вижда лицето й. 


Престана да чувства ръката си. Нямаше да я раздвижи. За нищо на света нямаше да я раздвижи. Тъй спокойно дишаше. Ето това бе богинята. 


Започна да се раздвижва. Скоро щеше да се превърне в жена. Затвори очите си да не я види, но нямаше смисъл. Не искаше да ги затваря. Тя и без тях умираше, искаше поне да види тази с която се прощава.


Когато ги отвори не им повярва. Изправена, тя стоеше срещу него и нямаше лице. Съвършена гладка белота, дори нямаше лунните белези за да е симпатична с недостатък. Хладна, възвисена близост която се отдалечаваше. Нямаше устни с които да му прошепне, не бе запазила и очертанията на тези с които го бе целувала, бе ги загубила под кожата му. Съзерцаваше го с цялата си повърхнина защото й очи нямаше не изразяваше нищо, а казваше всичко. 


Уплаши се. Тя бавно се обърна и излезе от стаята. Чу стъпките й, после външната врата.


Стана й той. 


Отстъпи когато видя отражението си в огледалото. Също като нея нямаше черти.


Опита се да си спомни името. Не успя.


Затърси документите си, после албумите, но не разбра нищо повече за себе си. 







еротична фантастика


магически реализъм

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email