петък, 6 април 2012 г.

Седем сърца

                               Колаж: Elfi Elfida
Имам си седем сърца в хладилника. Нощем вадя това с което съм избрал да прекарам деня, за да мога да спя спокойно. Сутрин според очакванията ми, избирам това което смятам за най-подходящо. Рядко се колебая, понякога бъркам в преценката, но всяко сърце притежава част и от способностите на останалите, просто я има в по-малка степен за сметка на друга. От глина
съм ги направил, нали съм с нещо богоподобен, почти творец, макар и не успял. Едно съм обвил в бронз, то е звънко, гласовито, звукът му напомня смях и хората мислят, че се смея и ме обикват заради това, а в началото това сърце смятах за несполучливо, не приличаше на живо, почти безчувствено свито от меланхолия витаеше като в мъгла сред блата в които нямаше и блуждаещи светлини. Украсих го просто така, не исках да го хвърля и смятах да го сложа на някои от стелажите като пластика за да внася с формата си някакво разнообразие след като е изпразнено напълно от съдържание. Не търсих ефекта му, реших да го пробвам за последен път и отначало ми се стори шумно и дразнещо, но щом видях, че мога да печеля хората започнах често да го употребявам. Аз самият не се смея никога. Не съм тъжен, натъгувал съм се, но не мога да се смея. Тъжно е позлатеното ми сърце. Златото тежи и когато е скрито в гърдите никой не подозира за него, недоверчив е към ценността му, а недоверчиви трябва да сме към златото с откритият блясък, то примамва, купува и не дава, а когато даде не дава от себе си, а дава купеното със себе си. Скритото иска да даде себе си, може би защото тъй тежи. Не е удобно. Нося го от суета и рядко съжалявам, винаги след туй съм адски уморен и не слагам дълго в гърдите си което и да е било от останалите сърца. Дори мисълта за сърце ми тежи и ме наранява. Изрисуваното сърце ми е най-мило, изрисувал съм го като великденско яйце, направил му съм очички, синьо и зелено и дълги мигли, огромна карминена усмивка, готова да се превърне в целувка. Заради приликата си с великденското яйце и то има желание да се бори, да удря връхче, да се напуква, троши и под черупката си да открие истинското си съдържание с което може да нахрани, а може и да загуца. Твърде палаво е, игриво и агресивно като яре и с него е опасно, но пък е забавно. То не страда, като се нарани се смее вътре в мен и често е на прага да ме разсмее истински. Държи се детински, но е мъдро, защото има съдържанието си, истинската животоподдържаща същност под инфантилната си черупка. Когато очаквам денят ми да е тежък преизпълнен със сблъсъци с конфликтност и всевъзможни неприятно съприкосновения, слагам него. То умее да се бори. И обича да се бори. Тръгва на война като на сватба.
Медното сърце слагам като съм влюбен. Златното би било по-подходящо, ако любовта беше толкова алчна и суетна да го пожелае. Медното беше говорещото сърце. За разлика от бронзовото което просто звучеше, това казваше. В съзвучията му имаше смисъл, често на по-високо ниво от този на познатите ни думи, за това не говореше особено гладко, не винаги успяваше да се изрази докрай, в повечето случаи даже не успяваше, ала това което изразяваше беше много повече отколкото всички останали сърца можеха да изрекат, да ми открият и чрез устните и пръстите ми да излеят навън от тялото ми. То беше сърцето на разкритията на съкровеното, на неичерпаемите извори и неутолимите жажди, владее изкуството да се пременя, да изживява чувствата на всички останали и да ги пресъздава, импровизира с медният си глас за да ги сподели с тази която обича. Медта обаче е прекалено добър проводник и е като антена. Постоянно има смущения от сателитни телевизии, ултракъси вълни, мобилни връзки, радиопредавания, чува прекалено много неща от които понякога желае да се изолира, често е любопитно, а още по-често изпитва като свои лични преживявания. Не мога да го нося повече от ден, защото ще полудея. Не съм само аз с него, милиони съм, дори милиарди. Опасно е това сърце. Медногласо, но опасно.
Най-спокоен съм с това което винаги покривам с восък. За пръв път сложих восъка за да скрия няколко грозни белези от пръстите ми. Него направих първо и още не бях достатъчно умел. Повърхността му беше груба, личеше, че е правено и за да не изглежда толкова неестествено го маскирах с восък. Обичах това сърце. Лесно се стопляше, потичаше на приятни струйки, излъчваше и сияние и благовоние, празнично чувство като в църква, а то обичаше греховностите. Своите и постигнатите с помощта на останалите сърца. Топеше, сякаш умираше и наистина умираше едно негово въплъщение, едно восъчно покритие се разтапяше като карма по скулите на вечната памет. Покривах го със следващо восъчно покритие и отново се разтапяше в милувките. Сладострастно беше това сърце, но преизпълнено и с дълбока нежност, защото восъка който топеше представляваше само повърхностната му чувственост която само се галеше и възбуждаше другата, тази която не може да бъде докосната пряко от действителността. Това сърце ми е утеха, не е много мъдро, нито прекалено импулсивно, топло е защото такава му е материята, такава му е природата, ала духът му е тих, плавно всяко размишление. Твърде скучно е обаче за да го нося цял живот, а и обстоятелствата не позволяват.
Често се налага да слагам покритото със стомана. То не може да бъде наранено, то не се бие като празнично нарисуваното, то убива и не позволява да бъда убит. Дори не прилича на останалите сърца, повече напомня за карбуратор, механично е, добре си изпълнява задълженията, не се уморява, но най-важно ме пази. То е сърцето на ежедневието, най-често слагам него сутрин. Като расов кон е, препуска и умората проличава само по блясъка като от пот по повърхността му, прескача с финес всичките препятствия, бяга, а все едно танцува и удря здраво с копитата, способно е да нарани без да бъде наранено, способно е да понесе стократно по-силни удари от тези които биха разрушили останалите. То ме води по-учрежденията, когато се наложи свива устните ми като жици, прави гласът ми да звучи метален, очите ми да бляскат като мечове, а гръдта ми да е безчувствена като щит. Повиша ли тон пронизвам с щик, нанасям удар без да се почувствам застрашен и бързо преминавам бариерите които са ме притискали. Отчайващо силен съм когато слагам това сърце, втурвам се в политически игри, в бизнес интриги в човешки взаимоотношения които обикновено разрушават сърца. Печеля и грабя с него, доставя ми плячка, защото то е войник и няма друг принцип освен този да ми служи. Твърде скромно е обаче в емоционално отношение и с него живота е беден, прилича на поход, на твърд нар и просто кора хляб. Няма много вкусове и цветове с него, няма и сложни усещания, полуживотно – полуробот то води оскъдно съществуване, подчинено на прости команди. С него нямаше да осъзная дори колко съм нещастен, а какво по-голямо нещастие.
Напоследък го носих често. Имало е години в които не го докосвах, отвращавах се от него, но нямаше как, припомних си за него, защото иначе щях да погина. Трябваше да измъкна дъщеря си от лапите на повяхваща хубавица изпълняваща официално длъжност на общински чиновник, но известна сводница. Тя беше бисексуална, а дъщеря ми неориентирана и все още неизлязла от тежката депресия след самоубийството на един симпатичен неин приятел, но за жалост наркоман. Срокът за погасяване на ипотеката на къщата беше изтекъл. Жена ми, лека и пръст, нямаше да понесе, ако видеше какво се случва. Разбрах, че имам и цироза. За разлика от сърцата черният дроб не можех да си сменям тъй често. Върха беше като се появи и онзи лешояд с документи подписани уж от покойната ми съпруга. Подписът беше подправен, но преди да го докажа щях да бъда унищожен. Носих около месец металното сърце и не знам как, но нещата влязоха в релси. Не бих се срещнал без него с онзи стар познайник който не мога да нарека приятел и чието име внася смут в не един регион. Той се погрижи за онзи нещастник с подправените документи, а с приятелката на дъщеря ми се справих сам, без да я докосна, без да я заплаша и изнудя, след половин час разговор просто я…обезкостих…Не беше ме виждала в тази светлина. За нея бях един неудачник, чиято малолетна дъщеря лесно можеше да бъде продадена и използвана по предназначение. В разговора призна повече отколкото и желаех, каза и за снимките. За всичките снимки, на всичките момичета и клиенти. Даде ми ги, не искаше да го стори, но бях сложил сърцето със стоманена обвивка, май най-подходящото за живеене. Познах много хора, дори не използвах моя телефон. Седнах на масата й и съборих скъпа пластика, пръсна се на парчета по пода. Беше скъпо произведение на изкуството, но и сърцата ми са произведение на изкуството и то по-ценно от всяко снобско притежание. Замерих с ваза и една от картините висяща от стената. Също беше класика. Платното падна разпрано, а пребледнялата й собственичка побърза да ми подаде телефонният си апарат. Набрах телефоните на няколко познати физиономии от снимките. Уговорих си среща и прилично заплащане за снимките.
“Ти си луд. Пълен шизо…Не очаквах, не подозирах, не може да бъде…”
Да за нея бях онзи неудачник, книжният плъх, който ходеше с посуленият избелял шлифер, големият пиянка за който градската мълва твърдеше, че е поет по същият насмешлив начин както твърдеше за някой голям поет, че бил пиянка. Този който нямаше ни свои хора, ни пари, ни обаянието за да притежава някаква обществена тежест, но имаше сладка дъщеря, апетитно залъче което можеше да му се отнеме. Не подозираше, че имам седем сърца.
Достатъчно изсмуках от сладострастните червеи да им върна снимките, със стоманено обкованият си глас ги убедих, че сме приятели и всичко се е наредило в тяхна полза. Можех вече да удължа ипотеката, че даже и да си помисля пак за писане. Сигурно години не бях опитвал, но първо трябваше да си сваля стоманеното сърце и да поговоря с дъщеря си.
За случая сложих това което най-рядко слагах. То беше гола глина. Остана си грубо. Приличащо на сърце, на езически бог и богиня в едно, на могила. Първично, своенравно, равномерно притежаваше и качествата и недостатъците на останалите шест. Не беше изключително, а човешко. Трябваше да поговоря като човек. Оказа се, че е силно момиче, че е устояла на манипулациите и натиска, не е пожелала нито лесно да препечели, нито пък се е уплашила дотолкова от черните перспективи за себе си и за мен, че да се подаде. Искаше ми се да сложа медното си сърце, за да й кажа колко я обичам, но после реших да бъда онзи естественият, който е заслужил да бъде баща. Изведох я от къщи, първо отидохме до гроба на приятеля й, после обърнахме настроението с няколко питиета. Предупреждавах я да внимава с алкохола, но накрая след доста танци тя ме подпираше докато се връщахме към дома. Май и с най-естественото си сърце не можех да й кажа повече отколкото й бе казало нейното собствено естество.
От няколко дни посягам към сърцата без да се замисля. Още не съм разтъркал очите си. Не искам да слагам само стоманеното, но него по хладината ще го позная. Не обърнах внимание кое сложих тази сутрин, но беше много приятен ден, след толкова години пишех отново, при това с лекота, не ме терзаеше мисълта за неприятностите които си бях създал покрай войнско настроеното метално сърце. Ако се наложеше да се защитя пак щях да го сложа, но работата можеше да ми свърши и изрисуваното. Май него бях сложил днес защото ми бе едно донкихотовски войнствено, юношеско романтично, смехотворно, а постигащо сериозни цели. След обяд имах разговор с един издател, май се отвориха някакви вратички, нещата ми се харесваха. Както винаги книжката щеше да е на загуба, но този път печеливша загуба, чувствах го. Разбрах се и с онзи тъмен субект, че няма да му връщам никаква услуга за това, че ми е направил и е унищожил фалшифицираните документи. Съгласи се, че той е имал да ми връща от времето. Не можех да повярвам, че се случи. Поведението на сърцето ми беше странно, но неговата реакция убийствено изненадваща. Да не би и той да сменя сърцата си. Не, този няма сърце. Разделихме се по живо, по здраво като побързах да се изнеса за да не му хрумне да промени решението си. Срещнах се случайно с жена която не бях виждал от две години, преди това бяхме любовници, но и седемте сърца не ми бяха май достатъчни за да се обвържа повторно след трагичната загуба. Уговорихме среща и мислех да отида. Когато срещнахме погледите почувствах, че съм сложил восъчното сърце, но има нещо нетипично за него, нещо различно в поведението на това което съм сложил. Опитах се да отгатна. Най-вероятно ми се струваше да е сърцето от неподправена глина. То можеше да се държи като всички останали, но пък не можеше да бъде толкова вдъхновено.
Отворих хладилника. И седемте сърца си бяха там. В бързината бях пропуснал да си сложа.
Но тогава какво бие в мен!
Навика. Тялото ми се движи в ритмиката на сърцето без нищо да го движи.
Откритието ми предизвика бурни противоречиви мисли. Седнах пред компютъра и отлетях някъде.
Тогава влезе дъщеря ми. Седна на облегалката на креслото по същият начин както някога правеше майка й.
-Прекъсвам ли те?
-Не, появи се да завършиш мисълта ми.
-А за какво мислиш?
-За безмоторният полет.
-Не те разбирам, но продължавай…
-За инерцията от емоциите ни. Понякога за ден, за повече е опасно, но за ден трябва да изключим мотора който са те. В този ден полета ще прилича птичи.
 


диаболо и приказна фантастика



магически реализъм

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email