То имаше две тела. Когато Тя се
събуждаше, Той на срещуположна точка на планетата заспиваше и обратно.
Имаха и няколко общи часа бодърстване, но То беше твърде голямо, за да
усетят се двамата един за друг. Тя не му пречеше той да сече по цял ден
дърветата и да пие вечер, често и до припадък водката си, само понякога
чувстваше необясним лек светомаеж и
едно чувство за обреченост, което бързо прогонваше, но това се случваше твърде рядко. Той не и пречеше да е добра преподавателка, отличен специалист и педагог. Нито я притесняваше, когато ходеше на срещи. Не знаеха един за друг, нито имаше начин да разберат. Говореха различни езици, имаха различни възгледи, различно бяха развили интелекта и физиката си. Тя боледуваше, той чувстваше вечни угризения още преди катастрофата, при която загинаха съпругата и синът му. Винаги ги беше чувствал, дотолкова беше свикнал с тях, че не го впечатляваха, не знаеше какво е без тях. Тя понякога имаше хипоходрични мисли, но ги улавяше на време и вместо да мисли за скорошния си телесен крах, се напиваше, а с главоболието отминаваха и страховете. Той отдавна вече не шофираше, беше се заклел. Тя наскоро беше изкарала шофьорските курсове. Той беше далтонист, тя разпознаваше цветовете, но твърде малко цветя беше видяла в живота си. И двамата бяха на четиридесет, родени в един и същи ден, от родители с различен цвят на кожата, той не познаваше баща си, а нейната майка почина малко след раждането. Единственото, което ги свързваше, беше то. То не мислеше, те го използваха. Изпълваха го с впечатленията, обогатяваха го по различен начин с ежедневието, украсяваха го с познанието си, тренираха го с мислене, но то си оставаше невинно, безвластно над тях, макар всичко тяхно да беше в него и извън него двамата не съществуваха. Той беше красив, а тя не. Ако можеха да се видят веднага щяха да се влюбят един в друг, но пътеките им бяха различни, отдалече се разминаваха, а шансът някога да се пресекат беше нищожен. Когато той загуби съпругата и момчето си, самотата не го уби. Женската й интуиция, а не съзнанието й подсказа, че някой има нужда от нея. Чувстваше, че е близък човек. Много близък човек. Затвори телефона, още преди от другият край бившият й съпруг да вдигне слушалката. Още го обичаше, но не, не и не…Не се нуждаеше той от нея, не повече от обикновено, от нея се нуждаеше и сестра й, тя беше на хемодиализа. Не беше и единствената й приятелка сред колежките, нито пък онзи млад левент, който всичко споделяше в последните месеци с нея, от проблемите с любовниците си, до недостатъците си от детството. Нямаше нищо да се получи между тях, тя го ухажваше, той се правеше, че не забелязва. Имаше нужда от нея, но не същата нужда, която тя чувстваше, че някой много близък има. Същата вечер не си взе филм от видеотеката, не разгърна книга. Купи си, като никога до сега, бутилка вино, купи и свещи, изключи телефона. Запали свещите, напълни две чаши, но не пи. Стоеше пред масата, сама и не съвсем сама. Унасяше се и сега по-близо от всеки друг път беше до него. При него се зазоряваше. Час преди това си мислеше, че животът е свършил. Нещо го изправи от леглото. Почувства нежно присъствие и в стаята, и в себе си. Помисли си, че е духът на мъртвата му съпруга. Не можеше да е този на детето, защото усети изразена женственост. Заговори си на неземен език с нея. Тя го чуваше и продължаваше да е при него, без да го разбира. Едно въже с примка остана в канала, в гаража. В онзи канал, над който някога стоеше премазаната отдавна кола. Ненужни предмети затрупаха въжето и то остана забравено под тях, все още с примката, която никой никога нямаше да види. Това се случи преди пет години, а сега тя беше на негово място. Не беше загубила близък. Животът й си течеше в срещи и раздели, в кратки любовни амнезии и загуба на чувство за реалност, във вече не детински разочарования, по цинични размишления за живота, по-тежки вдишвания на радостното и по-дълбоки вдишвания на цигарения дим, редки събуждания, с леко главоболие, в чужди домове, в подобни леко видоизменени илюзии, както някога, надежди от по-ново поколение, все по-леко приемане на разочарованията и епизоди броеница. Веднъж напръска със спрей пияния си бивш, случайно се срещнаха, а той се държеше нагло и нахалстваше, ако беше трезв, щеше да си помисли. Друг път спука гумата на нов съсед в блока, искаше да се запознае с него по този начин, но нищо не се получи. Оказа се, че никак не бърза за работа и не се качи в колата й. Няколко дни след това същата кола избухна. Отряза си дългата коса и я боядиса руса, приличаше на глупаче, но й харесваше. Защити докторат. Сложи си и сини лещи. Мислеше да си направи и изкуствени лунички. Позволи на един студент да й татуира калинка на бедрото. Искаше да прилича на глупаче. Издаде стихосбирка. Купи си телескоп и в началото й беше забавно да наблюдава, но бързо и омръзна. Веднъж в дома й влезе крадец, а тя се обърка и вместо да викне “помощ” извика “о, скъпи”. Непознатият изчезна като дим. Дълго се смя и на него, и на себе си. “Беше тъмно, иначе нямаше да избяга. Не съм за изхвърляне все още…” - мислеше си горчиво. Събра стихотворения и за втора книжка. Не бързаше да я издаде. После реши никога да не я издава. Докато не намери на кого да я посвети. Все пак я издаде, като я посвети на “най-близкия човек”. В онези трепетни дни пак беше чувствала присъствието му. Той се нуждаеше от нея, както и тя от него. Чувстваше, че я край нея, че одобрява това, което прави, че я харесва, че не я разбира съвсем, но прави опити да я разбере. Разбра, че не го познава. Затърси го по улиците, сред лицата, с които се разминаваше, които се явяваха и изчезваха като призраци в периферията на погледа й. На няколко пъти й се стори, че я зад нея. Обръщаше се рязко и виждаше пак всички тези еднакво близки и далечни лица. Задържаше погледа си върху някого, набираше кураж, за да го заговори и се чувстваше готова, едва когато го загубеше от поглед… Тъй се нижеха дните й, а неговите бяха по-леки. Беше се примирил с действителността. Хранеше се с нея, гризеше я такава каквато е. Сурова, безвкусна, без особени кулинарни качества, но изборът бе оскъден. Започна даже да му харесва. В простия си вид, в своята изчистеност, ясни правила и недостатъчно параметри, за да бъдат правилностите усложнени. Чувстваше недостиг понякога, но с него беше свикнал, както и с вечните си угризения. Почувства нещо повече, едва в онази вечер, в която тя дълго обикаля из магазините, докато накрая избра най-пищната рокля. Сякаш беше шита по нея. Стоя дълго на площада с гълъбите. Погали едно дете, то избяга. Тя тръгна и вървеше на кея. Стъмнило се беше, а тя не умееше да плува. Приближи се до края. Вятърът разтваряше роклята й като криле. Затвори очи и тогава Той и заговори. Заговори й на онзи надчовешки космически език, на който някога тя му беше говорила. Тъй като не знаеше какво се случва с нея, не знаеше изобщо на нея ли говореше, както говореше на себе си, но по-откровено, отколкото някога си беше позволявал да си говори сам. Защото вече я чувстваше и макар да не би повярвал, че я има, дълбоко в себе си знаеше, че тя има нужда от него. Говори и дълго и тя го разбра. Разбра, че не е сама, а се е готвила другиго да остави сама. Обърна се и тръгна към дома си.
* * *
Дръпна листа от пишещата машина. Прочете на няколко пъти историята за съзнанието на двамата. Затвори очи и видя кея. “Ами, ако не е чак толкова фантастичен разказът ми?” -помисли си, авторът - “Ако някъде там сред неподозираното има някой или някоя, който или която без мен ще бъде сам?” “Глупости!” - смачка листа, но не стигна и до кея.
Като героинята си.
едно чувство за обреченост, което бързо прогонваше, но това се случваше твърде рядко. Той не и пречеше да е добра преподавателка, отличен специалист и педагог. Нито я притесняваше, когато ходеше на срещи. Не знаеха един за друг, нито имаше начин да разберат. Говореха различни езици, имаха различни възгледи, различно бяха развили интелекта и физиката си. Тя боледуваше, той чувстваше вечни угризения още преди катастрофата, при която загинаха съпругата и синът му. Винаги ги беше чувствал, дотолкова беше свикнал с тях, че не го впечатляваха, не знаеше какво е без тях. Тя понякога имаше хипоходрични мисли, но ги улавяше на време и вместо да мисли за скорошния си телесен крах, се напиваше, а с главоболието отминаваха и страховете. Той отдавна вече не шофираше, беше се заклел. Тя наскоро беше изкарала шофьорските курсове. Той беше далтонист, тя разпознаваше цветовете, но твърде малко цветя беше видяла в живота си. И двамата бяха на четиридесет, родени в един и същи ден, от родители с различен цвят на кожата, той не познаваше баща си, а нейната майка почина малко след раждането. Единственото, което ги свързваше, беше то. То не мислеше, те го използваха. Изпълваха го с впечатленията, обогатяваха го по различен начин с ежедневието, украсяваха го с познанието си, тренираха го с мислене, но то си оставаше невинно, безвластно над тях, макар всичко тяхно да беше в него и извън него двамата не съществуваха. Той беше красив, а тя не. Ако можеха да се видят веднага щяха да се влюбят един в друг, но пътеките им бяха различни, отдалече се разминаваха, а шансът някога да се пресекат беше нищожен. Когато той загуби съпругата и момчето си, самотата не го уби. Женската й интуиция, а не съзнанието й подсказа, че някой има нужда от нея. Чувстваше, че е близък човек. Много близък човек. Затвори телефона, още преди от другият край бившият й съпруг да вдигне слушалката. Още го обичаше, но не, не и не…Не се нуждаеше той от нея, не повече от обикновено, от нея се нуждаеше и сестра й, тя беше на хемодиализа. Не беше и единствената й приятелка сред колежките, нито пък онзи млад левент, който всичко споделяше в последните месеци с нея, от проблемите с любовниците си, до недостатъците си от детството. Нямаше нищо да се получи между тях, тя го ухажваше, той се правеше, че не забелязва. Имаше нужда от нея, но не същата нужда, която тя чувстваше, че някой много близък има. Същата вечер не си взе филм от видеотеката, не разгърна книга. Купи си, като никога до сега, бутилка вино, купи и свещи, изключи телефона. Запали свещите, напълни две чаши, но не пи. Стоеше пред масата, сама и не съвсем сама. Унасяше се и сега по-близо от всеки друг път беше до него. При него се зазоряваше. Час преди това си мислеше, че животът е свършил. Нещо го изправи от леглото. Почувства нежно присъствие и в стаята, и в себе си. Помисли си, че е духът на мъртвата му съпруга. Не можеше да е този на детето, защото усети изразена женственост. Заговори си на неземен език с нея. Тя го чуваше и продължаваше да е при него, без да го разбира. Едно въже с примка остана в канала, в гаража. В онзи канал, над който някога стоеше премазаната отдавна кола. Ненужни предмети затрупаха въжето и то остана забравено под тях, все още с примката, която никой никога нямаше да види. Това се случи преди пет години, а сега тя беше на негово място. Не беше загубила близък. Животът й си течеше в срещи и раздели, в кратки любовни амнезии и загуба на чувство за реалност, във вече не детински разочарования, по цинични размишления за живота, по-тежки вдишвания на радостното и по-дълбоки вдишвания на цигарения дим, редки събуждания, с леко главоболие, в чужди домове, в подобни леко видоизменени илюзии, както някога, надежди от по-ново поколение, все по-леко приемане на разочарованията и епизоди броеница. Веднъж напръска със спрей пияния си бивш, случайно се срещнаха, а той се държеше нагло и нахалстваше, ако беше трезв, щеше да си помисли. Друг път спука гумата на нов съсед в блока, искаше да се запознае с него по този начин, но нищо не се получи. Оказа се, че никак не бърза за работа и не се качи в колата й. Няколко дни след това същата кола избухна. Отряза си дългата коса и я боядиса руса, приличаше на глупаче, но й харесваше. Защити докторат. Сложи си и сини лещи. Мислеше да си направи и изкуствени лунички. Позволи на един студент да й татуира калинка на бедрото. Искаше да прилича на глупаче. Издаде стихосбирка. Купи си телескоп и в началото й беше забавно да наблюдава, но бързо и омръзна. Веднъж в дома й влезе крадец, а тя се обърка и вместо да викне “помощ” извика “о, скъпи”. Непознатият изчезна като дим. Дълго се смя и на него, и на себе си. “Беше тъмно, иначе нямаше да избяга. Не съм за изхвърляне все още…” - мислеше си горчиво. Събра стихотворения и за втора книжка. Не бързаше да я издаде. После реши никога да не я издава. Докато не намери на кого да я посвети. Все пак я издаде, като я посвети на “най-близкия човек”. В онези трепетни дни пак беше чувствала присъствието му. Той се нуждаеше от нея, както и тя от него. Чувстваше, че я край нея, че одобрява това, което прави, че я харесва, че не я разбира съвсем, но прави опити да я разбере. Разбра, че не го познава. Затърси го по улиците, сред лицата, с които се разминаваше, които се явяваха и изчезваха като призраци в периферията на погледа й. На няколко пъти й се стори, че я зад нея. Обръщаше се рязко и виждаше пак всички тези еднакво близки и далечни лица. Задържаше погледа си върху някого, набираше кураж, за да го заговори и се чувстваше готова, едва когато го загубеше от поглед… Тъй се нижеха дните й, а неговите бяха по-леки. Беше се примирил с действителността. Хранеше се с нея, гризеше я такава каквато е. Сурова, безвкусна, без особени кулинарни качества, но изборът бе оскъден. Започна даже да му харесва. В простия си вид, в своята изчистеност, ясни правила и недостатъчно параметри, за да бъдат правилностите усложнени. Чувстваше недостиг понякога, но с него беше свикнал, както и с вечните си угризения. Почувства нещо повече, едва в онази вечер, в която тя дълго обикаля из магазините, докато накрая избра най-пищната рокля. Сякаш беше шита по нея. Стоя дълго на площада с гълъбите. Погали едно дете, то избяга. Тя тръгна и вървеше на кея. Стъмнило се беше, а тя не умееше да плува. Приближи се до края. Вятърът разтваряше роклята й като криле. Затвори очи и тогава Той и заговори. Заговори й на онзи надчовешки космически език, на който някога тя му беше говорила. Тъй като не знаеше какво се случва с нея, не знаеше изобщо на нея ли говореше, както говореше на себе си, но по-откровено, отколкото някога си беше позволявал да си говори сам. Защото вече я чувстваше и макар да не би повярвал, че я има, дълбоко в себе си знаеше, че тя има нужда от него. Говори и дълго и тя го разбра. Разбра, че не е сама, а се е готвила другиго да остави сама. Обърна се и тръгна към дома си.
* * *
Дръпна листа от пишещата машина. Прочете на няколко пъти историята за съзнанието на двамата. Затвори очи и видя кея. “Ами, ако не е чак толкова фантастичен разказът ми?” -помисли си, авторът - “Ако някъде там сред неподозираното има някой или някоя, който или която без мен ще бъде сам?” “Глупости!” - смачка листа, но не стигна и до кея.
Като героинята си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар