понедельник, 2 апреля 2012 г.

Маслени клепачи



Почувства се мръсница. Бликнала, палава, освободена. Нещо
тревожно се опита да я възпре, но тя го прогони. Дишаше
дълбоко. Забравяше се, носеше се. Събличаше се, вече бе
напълно гола, но продължаваше да се съблича, от спомени,
поведение, пози, от мислите през часовете, преди да дойде в

ателието.
Не знаеше как се беше съгласила да позира. Просто го
направи, той беше един от многобройните наематели на майка
й, твърде мърляв, за да му обърне внимание, стори й се шега
даже, че й го предложи, а не можеше да си обясни
поведението на устните й, когато казаха “да”. Учудиха я и
сигурно го е забелязал по очите й, защото в неговите
заиграха искрички на надменен хумор, превъзходство, което
усмива с благодушието й. Забелязал беше, че е изненадана от
себе си и изглежда в този момент я разбираше по-добре,
отколкото тя самата. Усещаше онова, което тя се опитваше да
подтисне, леко го натискаше с пръстче, за да набъбне, да
избие отгоре, шептеше му, сякаш магически заклинание на
стръкче, което избиваше над коравата земя. Искаше й се да му
плесне един шамар. На всичкото отгоре долови в усмивката му
нещо цинично, не не беше цинично, а хищно. Мравуняк я
полази. Всъщност той беше едно много мило и тихо момче.
Притиснато от условията, изглежда пътуваше от място на
място, не се бръснеше често и имаше завеян поглед. Съсухрен
и прегърбен, трудно й беше да разбере на колко години е,
така изглеждат и смазаните на четиридесет и лишените от
амбиции на двадесет. Подгонено куче, помиарче. Но рисуваше
добре, какво ли разбира пък тя. Приятелят й веднъж едва не
го отнесе с колата. Малко прекали и този тип при
отскачането падна в една локва, падна голям смях, но малко
й дожаля. Не много, спомни си го едва сега, като забеляза,
че той няма жал. Усещаше силата си. Не можеше да я определи
като физическа, сила на волята или съвсем необяснима. С
острите си черти, приличаше на сврака и изобщо не беше
красив, въпреки изразителните си очи и детинско нежната си
кожа и излъчване. И гласът му беше на сврака, а и косата му
беше рошава и сплъстена. В нормално състояние трябваше да
се погнуси от него. Ръцете му напомняха пипала, слаби,
жилести, подвижни, като че ли изпълняваха ритуали или
всекидневни движения на някакво друго същество, не човек.
Като, че ли съществуваше само то. Остров разум. Божеството
и поклонника си. И имаше самодоволна усмивка, а тя не можеше
да му удари плесника, както желаеше. Сега ясно се виждаше,
че ръцете му са шест, а не две. Приличаха на две, но си
бяха шест и всяка от тях водеше свой живот, служеше на едно
от сетивата, а то от своя страна също и се подчиняваше.
Нещо като брак между сетиво и една от ръцете. Разтърси
глава, а той, уж невярващо, я попита, наистина ли се е
съгласила да рисува. В отговор само се изчерви и не му
удари плесника, а после няколко часа се чувства глупачка.
Как можа този мърляч да я постави в това положение. Изключи
си телефона, искаше да се напие, но се уплаши за картината.
Вълнуваше се все едно, че ще ражда, а той ще я акушира или
нещо подобно. Не искаше очите й да изглеждат мътни на
картината.
Иронията беше, че дори не знаеше дали рисува добре. Знаеше
само, че е художник, виждаше обърнати платна, но разговорът
протичаше винаги така, че не можа да задоволи любопитството
си, а и не искаше да открие колко е любопитна. Просто
приемаше, че рисува. Изпуши нервно половин кутия цигари,
гърлото я заболя от безалкохолните питиета, няколко кафета
разтреперяха ръцете й или даже не бяха кафетата. Стана
време обаче за сеанса. Не се бяха уговорили да позира гола.
Би го убила, сутринта мина само да му напомни за наема,
беше просрочил само два дни. Майка й беше заета да мине
сама. Защо й трябваше да си губи времето, цял ден загуби.
Можеше да е слаб художник, та тя познаваше толкова хора.
Наистина досега не беше се замисляла, че не й е правен
портрет. Не знаеше, че е такава тръпка, но винаги можеше да
намери. Когато застана на стола, си помисли, че е на трон на
императрица и жрица, и богиня, триединство на властта в
женски образ. Почувства се желаната и презряната, мъха
между краката, като един от символите на властта, като
короната поставена й лично от ръцете на висшата воля. Той
се вдълба в работата си. При всяко докосване на платното
като, че ли докосваше нея. Чувстваше четката му под
дрехите, по себе си.
Тогава бликна, изля се. Събличаше се и позираше като искаше
да открие всичко онова, което не е предполагала, че има, а е
било нейно. Не откриваше тяло, а цялото си сърце и душа
чрез тялото. Играеше някаква роля, някакъв танц, ваеше с
тялото си фантазия, която всъщност беше по-реална от всичко
останало. Останалото губеше същественост, превръщаше се в
миниатюра между милиардите картини и образи на състоянието,
в което се намираше. Той отново имаше шест ръце и шест
четки и с всяка докосваше ерогенните точки на платното, а
тялото се плъзгаше като дреха по паметта й и тя излизаше и
го прегръщаше, и искаше да е възможно по-покврана,
по-разюздана и по-близка до чувството, което изпитва.
Дори не разбра кога спря да позира, кога въображаемото
премина в истински любовна игра. Не беше имала тъй ярко
еротично преживяване. После обаче всичко й се струваше
глупаво и някак печално. Опитваше се да разбере каприза си.
Демони ли я бяха обладали, разгонената самка ли беше взела
привес над здравия разум или несъзнателен бунт, детински
израз на несъгласие, знаеше, че до месеци щеше да се омъжи
за един човек, с който очакваше да има някакво бъдеще,
всичко й изглеждаше просто и ясно, а нещо в нея не искаше
да приеме, че е толкова просто й ясно.
Глупости. Оправдания. Че защо ли? Ами поиска ми се, направих
го. Не намерих по-голям нещастник, но ако ми паднеше… Искам
да се въргалям в калта, аз съм една обичлива свинка… Засмя
се силно… Дама и мъж от съседната маса се обърнаха и я
изгледаха смутено. Обърна питието си и си тръгна към къщи.
Залиташе като пияна, а не беше.
По цялото си тяло чувстваше засъхналата му слюнка, пръстите
й му още я пареха, отмаляваше в тях, дъхът му беше в нея.
Сякаш не беше излязъл от тялото й. Усещаше, че гримът й е
отвратително размазан. Реши първо да оправи него. Не искаше
техните да я видят в това състояние. Веднага щяха да
разберат какви ги върши дъщеричката им.
Прокара под очите си салфетката да изтрие първо очната
линия, но вместо нея изчезна целият долен клепач.
Погледна озадачено. Това по салфетката не беше грим, а
маслена боя.
“Господи! В бързината съм забравила при него тялото си и
вместо с него съм си тръгнала с нарисуваното. “
Втурна се по стълбите. Докато се любеха, й беше споменал, че
ще тръгва още тази вечер и ще прати дължимата сума на майка
й със запис.
“Дано не е тръгнал. Трябва да си взема тялото. Ама, че
недоразумение.”
Стигна твърде късно. В квартирата му беше останала само
картината. Защо я беше оставил, не разбра. Изобразяваше
стаята, същата стая, в която се намираха, но цветовете бяха
разложени като през сълзи, предаваха на атмосферата
мистицизъм, като в храм. На мястото на тялото й в картината
зееше празно бяло петно.
“Като мястото ми в живота. Като едно място в живота на
всеки.”
Не си го помисли. Някакъв глас, може би нейният, го изрече
под черепа й.
Тялото й беше избягало с художника, а тя нямаше къде да иде.
И се прибра в картината.






магически реализъм

3 комментария:

  1. Най-силните еротични преживявания често изглеждат абсурдни и породени от необясними причини. Cамо че това си го мислиш после, защото в момента на действието изобщо не можеш да разсъждаваш - толкова е силно.
    След време е възможно да се чудиш или изпитваш вина, но това няма значение. Bажното е, че страстта те е заливала като океан.

    ОтветитьУдалить
    Ответы
    1. Изключително точен анализ. Разумът ни има един ред, природата ни друг. И когато й се отдадем не можем, поне за кратко да не изгубим себе си. Но после пък се познаваме още по-добре.

      Удалить

Follow by Email