Душата ми всяка нощ се превръщаше в стоножка, изпълзяваше от лявата ми ноздра, плъзгаше се по бузата ми, по рамото, след туй забързваше лъкатушейки из стената кръстосваше тавана напред назад, назад напред, мислил съм често след това дали не изписваше с движения нещо, някакъв знак който трябваше да разчета, но без нея не бях способен да разбирам. Сутринта помних всичко. Помних как цяла нощ съм се взирал в
нея, следял съм я, изпълнен с недоумение, не по-умен от всеки предмет в стаята. Не спях, взирах се в нея, а сутринта бях по-отпочинал от всякога. Тя идваше винаги навреме, промушваше се през разтворените ми устни, запълзяваше по езика, отделяше сладки секреции, напомняха целувка, провираше се и разтапяше, а миг по късно разума ми се връщаше. Дори не отварях очи, те си бяха отворени. Просто се събуждах без да се налага да си спомням сънища. Още от начало знаех, че не е сън. Изобщо не приличаше. Сънят колкото й реалистичен да е, има нещо в декорацията което му предава чувство за неестесвеност, това колкото и неестесвено да изглеждаше се случваше съвсем реално. Времето беше реално, размерите на стаята, телесната ми конструкция, усещах всичко което се случва с мен и около мен, докато душата ми пъплеше по тавана. Не го разбирах, но го усещах, сетивността ми не беше претръпнала като в сън. Всичко се случваше и се повтаряше всяка нощ.
Не си и помислих да потърся медицинска помощ. Клинично бях здрав, а и нямаше от какво да полудея. Животът ми си течеше плавно като лодка. Точно като лодка. Лятно време прекарвах курортисти с лодка до речното островче на което е плажа. Печелих добре, но преди да е сезона започваше гроздобера, а имах достатъчно земя да припечеля и от това. Продаваше се добре и виното ми. Зимата чистех със снегорина градчето. Пролетта пак ме връщаше на земята. Нямах време да изпитам болката при загубата на жена ми. Удави се в Дунава. Бях наблизо, не я чух. Сечах дърва на острова, но беше почнал и ловният сезон и пушките наоколо гърмяха. Тя плуваше добре. Може и да не е викала. Оттогава минаха десет години. Присъни ми се на два пъти и не ми се сърдеше, беше си дете, гледаше ме пакостливо и леко виновно. Не чувствах тежест като се събуждах. Бях разсеян, но от едно приятно чувство. После пак лодката или снегорина. Не помнех в кой сезон ми се присъни. Случи се отдавна, а после бяха безпаметните сънища и живота какъвто е. Харесваше ми, приличаше на плаването с лодката от малко курортистко островче към големият бряг. От себе си към нещо на което е съдено да опознаеш. Не, нямаше от какво да полудея. Не прекалявах с алкохол. Винаги съм почитал виното и то ми е давало обичта си, без да се нагрубим, без да се измамим, аз да изнасиля същността му, а то да разкрие моята до животинското ми начало. Нямам страховити амбиции, нито пък нещастна любов, не може да се каже, че много ми върви с жените, но никога не съм оставал напълно сам. Със следващата се разделих преди да сме се оженили. В прегръдката ми напомняше птиче в детска ръка. Чуруликаше преди да заживее в дома ми. Кацаше закачливо на рамото ми. От виното й се зачервяваха страните и правеше фантастично любов, танцуваше екзотично, сама си измисляше стъпките, сигурен съм, че имаше нещо циганско в кръвта, имаше и невероятно въображение и се смеха й пълнеше душата, но униваше с всеки изминал ден. Отпуснах пръстите, знаех, че ще отлети, на няколко пъти правеше кръгове из своето небе и се връщаше, изглеждаше виновно, но не исках да се измъчва, прогонвах я към небесата й. Тогава малко ме поболя. Завинаги тя ще си мисли, че не съм я обичал, че не съм искал да живеем заедно.
Не своето желание изпълнявах, а нейното, но тя не го разбра. Поболя ме, но пак ме грабнаха сезоните и следващи дълготрайни връзки съм нямал. Страст, уважение, дори и любов е имало, но не и обвързване. Не, няма от какво да полудея. Самотен съм, но няма от какво. Не съм чак толкова самотен. Не халюцинирам. Душата ми наистина се превръща в стоножка и пълзи по тавана. Сигурно иска нещо да ми каже, сигурно. Как ще я разбера обаче като с нея губя и разбирането. А може да не е душата ми. Възможно е това да са нейните разбирания.
Заповядвах си да не заспивам когато тя се изплъзне. Да мисля разумно. Не беше възможно. Превръщах се в дишащ, сетивен предмет. Пълзеше напред-назад, чертаеше йероглифа си, а аз не разбирах нищо. Висях над нея и я съзерцавах. Между нас беше безкрайната празнота на една стая.
Веднъж ме спаси. Върна се малко след два полунощ. Винаги си идваше за да ме събуди и сега го стори точно навреме. За да се е върнала сега, нещо ставаше. Втурнах се навън, мислех си за крадци, но беше земетресение. Къщата ми беше в свлачищен район и се килна на едната страна. Тавана пропадна, точно над леглото ми се стовариха около четиридесет петдесет килограма мазилка, железа и боклуци. Значи наистина не съм луд! Вече напълно се уверих. Това нещо дето се изплъзва от носа ми и изглежда противно е нещо повече от мен, то ме пази. Дали пък не е някакъв паразит с който сме в симбиоза? Дали човешката душа изобщо не е паразит. Замислих се при вида на няколко излъскани коли които преминаваха по разнебитеният път около дома ми.
Какво ли търсеха в селцето? С положителност не са от тамошните. Напоследък хорицата се оплакваха, че получавали заплахи след като излели млякото и не искали да го дават за унизителните цени.
Имах много работа по срутената къща. Нямаше време да мисля. Ако човешката душа е паразит, тези с баровските лимузини едва ли има от какво да се притесняват, затова им е и тъй загладена козината. Нямат си паразитчето което да ги яде, а в редки случаи и да ги спасява...
Сигурно съм се усмихвал горчиво.
Не можех да си обясня защо по книгите нямаше описан друг такъв случай, нито бях чувал нещо подобно, случваше се само на мен.
Възможно е хората да крият или при всекиго душата да има различни въплъщения. Но защо не сънувах, защо спях с отворени очи?
Едва не се обърна лодката. Мрежата така ме дръпна, че ми се стори, че отново изживявам земетресение, а бях по вода. Ще трябва да избивам мислите си за тази стоножка и без друго по цяла нощ я гледам как се разхожда.
А ако се бях удавил как щеше да изплува. Дунавските любимият й таван.
В тази вечер пих малко повече. Размина ми се на косъм. Водата беше ледена, дрехите по мен тежки, стягаха ме, щях да съм като вързан в тях, а бях навлязъл до средата на реката. Нямах шансове. Течението е силно. Добър плувец съм, но не чак толкова. Седнах в едно близко до брега барче. Поръчах си коняк, после втори. Питах се, защо сега не ме предупреди. Дали не е дейна само докато спя, когато волята ми е отслабнала. Толкова ли ми е силна волята ми? Ако е така, дали не ме подвежда тази сила, не подтиска защитните ми реакции? Не е ли възможно силата ми бавно да ме убива ден след ден? Тогава пълзящото нещо ме спаси, сега не успя. Сега се намеси проведението. Стоножката трябваше да запълзи, да ме загризе, да ме предупреди. А може и да го е правила, а аз да не съм и обърнал внимание? И ако е така, колко ли пъти не съм я усещал? Колко ли пъти ме е предупреждавала да постъпя инак, а не както смятам, но не съм го разбирал? А не се ли случва с всеки така? Нещо гризе, предупреждава, но не не може да бъде уловен сигнала му, твърде силни сме, твърде загрубели…Поръчах си още една чаша. От години, може би десет или повече не съм се напивал, но вече се подавах. Отнякъде долетя и птичката. Колко много се беше променила? Състарена, поведението й беше вулгарно, не не ме мразеше, това разбирах й пиян, не ме упрекваше в нищо. Разбрах, че не са й били леки годините. Заразправя ми за пътуванията си, накарах я да замълчи, беше толкова откровена. Не исках да чувам, но не можах да опазя стоножката. Спомена, че е проституирала, сега не го правила, а и тогава не е било за пари, трябвало е да бъде за нещо, но не знаела за какво, не обичала никого, дори себе си. Сега малко обичала детето си, не живеело при нея, а при баща му и свекървата й. Много се беше състарила, бяха се развалили и зъбите й, а каква усмивка имаше някога. Станала още по-тъмна, но сега смуглостта й бе болнава, като че ли жизнеността й бе изтекла. Нямаше я руменината. Съсухрена и личеше изнемощяла, но въпреки всичко по един учудващ начин беше по-привлекателна от преди. Усетих слабост, защо не ме е хапала стоножката по-силно. Птичката ми се е нуждаела от мен.
Помня, че залитахме към къщи. Казах й за промяната която настъпва в мен нощно време, а тя се засмя. Жизнено както някога.
Оказа се по-фантастична и от преди.
Веднага след ласките й се унесох и душата ми изпълзя от носа навън.
-Това ли, е? - попита ме, а аз не можех да отговарям. Лежах и гледах.
-Това трябва да е.
Грабна обувката си и я запрати към тавана. Стоножката се размаза по високото й токче.
Приведе се над мен усмихната и с палав език обра кървящата ми душа от токчето си. Наля си пълна чаша с вино и изпивайки я до дъно сладостно погълна паразита ми.
Няма коментари:
Публикуване на коментар