Свинската глава

Колаж: BG Север

Тази седмица се чу за смъртни случаи от фалшив алкохол, но не обърна внимание, а и беше малко вероятно да се случи точно на него. Обикновено подбираше напитките си, пиеше на поразия, кога с приятели, кога с неприятели, кога със собствената си душевна опустушеност. Знаеше какво може да причини метиловият спирт, но това което го сполетя не беше ни смърт, ни ослепяване, а нещо далеч

по-нелепо. Курвата сигурно за това изчезна. Не я познаваше, нито я замъкна със себе си за сексуална консумация. Май имаше и нещо такова, но не за това му беше нужна. Искаше да си поговори с някого или по-точно да поговори на някого. На някого който не му пука и ще забрави, цялата тази параноична обреченост която му тежеше напоследък. Беше се запътил на никъде и го чувстваше. Експериментираше с литературните форми които пишеше, чувстваше напоследък мъртви думите. Имаше си прилична професия, но тя не му даваше радостта която в началото откриваше в изкуството. После дойде нещото, нелепото, настани се между думите, разблъскваше ги с лакти, стоеше като изкуствена пауза между тях и ги правеше да изглеждат лишени от смисъл, а не бяха. Обземаха го често демони. Обръщаха го обратно като джоб от който се изсипваха само насъбрали се трохички и люспи от слънчогледови и тиквени семки, камъчета, пясък и всевъзможни нечистотии. Все още имаше позиции в литературните кръгове, често избухваше. Нахвърляше се почти безпричинно на това или онова произведение само защото се боеше. Боеше се, че ще приеме посредствеността която постепенно го обзема. Не я разбираше, нито можеше да я определи. Тя се намърдваше като нахален задник и сядаше върху гърдите му, тежеше върху тях. Смазваше ги. Демонстрираше самочувствие само за да я прогони. Наричаше я с чужди имена и предпочиташе да я нарича с имената на хора които нямаха сили да отреагират, защото и характера им му се струваше толкова посредствен колкото и жалките им произведения. Всъщност изобщо не ги слушаше и не ги четеше. Улавяше само някой или друг ред. Точно този ред който му се струваше дразнещ и достатъчен да развали и „Война и мир”, ако беше написан в този роман. Останалото преминаваше покрай съзнанието му. Искаше да го изхвърли за да не чувства блудкавият му вкус. После демоните го напускаха и сам забелязваше, че поведението му е абсурдно, но не се мъчеше да го анализира. Това би го потиснало допълнително, а се чувстваше и без друго прегазен. Нещо което не можеше и не искаше да си признае. И увеличи чашките. От години пиеше много, но напоследък още повече. И системно. Далеч беше от жалкият алкохолик който се въргаля по улиците, изпуква и последните пари за пиячка, трупа вересии по кварталните дупки и за да спре треморите обръща по чашка още в девет сутринта. Рядко пиеше сам, не губеше памет и почти винаги знаеше кога да спре. Намери воля да го стори и в тази нощ. Момичето тъкмо изчезна когато той наля още една чашка и реши, че ще му дойде много. Прибра я в хладилника, но когато застана пред огледалото щеше да повърне. Не от препиване, а от погнуса. Беше се превърнал в свиня. Буквално. Лицето му беше огромно, подуто със зурла и мънички очички. Опипа го. Покрито с остра сплъстена, твърда козина. Изсумтя, очакваше да излезе грухтене, но гласа си беше неговият.

„Халюцинирам! Никакво пиене повече…”

Не приличаше на халюцинация. Не изчезваше. И допира отговаряше на зрителното. Влезе в банята. Пусна студена, после топла, после пак студена и пак топла и пак студена вода. Свинската глава не изчезваше. Опита се да се обръсне, но откъде да започне. Твърдата, жълтокафява козина покриваше цялото му лице. Оголваха се само ноздрите и малките очички.

„Какво пих! Къде да се обадя? В болницата, в полицията, в комитета за защита на потребителите или в НАСА…”

Закиска се, а после смеха му премина в грухтене. Преди малко поне гласа му беше напълно човешки, но постепенно и той се изменяше.

„Скоро ще полази и по тялото ми. Ръцете ми ще се свият, пръстите ми ще изчезнат и ще се превърнат в малки копитца. Имам си достатъчно мазнина. Доста се угоявах напоследък, а коледа наближава…”

Замята се ужасен из стаята. Въргаляше се по фотьойлите, по леглото, по пода. Впиваше нокти в лицето. Искаше да го издере, да открие под него човешкото. Хрумна му да се самоубие. Бързо отхвърли мисълта. Нямаше да го стори. И преди му беше минавала. Малко по-късно последвалите събития доказваха колко несъстоятелна е била. Трябваше само да изчака. Да се успокои и да бъде хладнокръвен. Не можеше ни да издере лицето си, ни да го избръсне, но сигурно свинската глава щеше да изчезне заедно с въздействието на алкохола.

Така подозираше, но не биваше да допуска повече мисълта за самоубийство.

Да заспи беше немислимо. Да прочете книга – абсурдно. Да пише…Докато е със свинска глава! И дума не може да става.

Въртя се из стаята, но скоро се умори. И без да има свинска глава тежеше над сто. Пусна телевизора, но точно в тези минути рекламираха аксесоари за бръснене и му се стори като подигравка. Изключи го. Седна пред компютъра и отвори произволен литературен сайт. Знаеше, че нищо няма да успее да прочете, но литературните сайтове имат ирационално очарование, след време ще се усеща по-силно, ще напомня за влизане в библиотека или в църква. На подобни места има някакъв многопластов емоционален заряд който докосва тайни сетива и предизвиква тихо вълнение.

Връзката беше лоша, изглежда заради дъжда и докато сайта качваше неволно пипна лицето си и се почувства свински.

Представи си какви ще ги прочете и му премаля от гняв. Нямаше да открие себе си, своята болка и терзание.

„Трябва да си харесам едно за да изглеждам обективен, а другите да накастря…”

Мисълта мина светкавично и забрави за нея. Беше емоционална и нелепа. Лишена от смисъл. Недостойна. Не беше сериозна и я забрави.

Отвори и прочете няколко неща. Нереални, твърде обичливи, твърде звучни, преситени с метафори, прекалено много образи, прекалено много цветове и душевен ексхибиционизъм, неяснота или прекомерна прямота. За какво се мислеха! Къде е човека! Човекът е свиня! А който смее да го нарече свиня е мизантроп.

Прав е единствено този който не пише.

В тази нощ няма нужда от високопарни фрази. Има нужда от действителност. От тази действителност която не може да се намери в думите и духовните трепети. А който въпреки това реши да е над нея трябва да е гении, трябва да е класик, да е над всичко и всички, а такъв не пише из литературните сайтове.

Познаваше имената на тези нещастници. Все едни и същи. Сами си вярват и правят литературата истинска смешка.

Всичко го дразнеше. Всичко.

Идеше му да удари компютъра в земята, да изяде всичките кабели и да грухти и да скача върху тях. Не го стори.

Изръмжа.

И яростно започна да бие по клавишите.

И удряше ли, удряше по клавишите. Изтънчено и недотам благоприлично, иносказателно и директно, раздипляше, подчертаваше, иронизираше, критикуваше, просто се заяждаше или обиждаше, разкъсваше, прегазваше, плюваше, изсекваше се с творбите. Почувства прилив на вдъхновение. Екзалтираното усещане, че прави в този миг истинската литература, че силата която го е изпълнила иде някъде отгоре, че той има правото и носи отговорността да го използва и да каже истината за всички тези нелепи графомани.

Много пъти премълча думата „свиня” и я замени с по-обидни квалификации и колкото по-често го правеше, толкова по-човешки се чувстваше.

И така продължи до сутринта.

Като застана пред огледалото свинската физиономия вече я нямаше, а той не помнеше какви точно ги е написал.

Всичко му се струваше като сън.

Запита се само веднъж дали е постъпил правилно и почувства, че го изпълва доволство.

Усмихна се. Свинската беше изчезнала и не разбра, че беше останала и дори се бе изострила...миризмата.

Хорър, трилър, социална драма