пятница, 18 мая 2012 г.

Устните

                                          Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й

Те целуваха, смучеха, обливаха се във възбуда в сладострастни трепети, а тя се отвращаваше. Те лееха думи като дървено масло, а тя дори не ги разбираше понякога и се ужасяваше от неистините които изричаха. Шептяха недопустими неща, знаеха повече думи отколкото тя подозираше, че има. Римуваха, увеличаваха и намаляха гласа така, че да унасят. Имаха собствено чувство за ритмика и танцуваха в мелодията на звуците. Усмихваха се, когато тя ридаеше и крещяха, силно крещяха
когато се опитваше да напише истината. Казваха го преди нея, изливаха го с насмешка. Знаеха какво е в сърцето й, а бяха по-бързи от ръката й. Изпяваха го в скоропоговорка, изсмиваха се и пак го изпяваха, ако трябваше го повтаряха три или четири пъти, само за да изцедят емоцията й и да я накарат да забрави какво иска да напише. После я утешаваха. Наричаха я котенце и прелестна. Наричаха я мръсница и кучка. Тиквичка, дъще моя, глупавичката ми, сладката ми. Бяха нейната сводница. Тя умееше да уговаря и сплетничи, тя знаеше кога да си взима дълбоко дъх и да премълчава, кога да говори хладно като змия, кога да лее дихания като топлокрили птици, кога да се смее звънко и кога смеха й да свисти като сърпове или да грачи като резачка. Често сълзите потичаха, а тя пак започваше увещанията. Очите искаха да се изкажат, но тя ги лъстеше с мили думи или плашеше, че ще ги избоде. Бояха се, истински страхливи очи имаше. Това в комбинация с устните с перверзен артистицизъм, влудяваше мъжете. Печелеше пак тя, тоест нещото което се беше вселило в устните й.
Някакво отвратително паразитиращо същество.
В началото я забавляваше, дори не усети присъствието му. Леко бяха претръпнали устните й, като опарени с по-силен алкохол. Усещането не бе неприятно. Чувстваше ги леко непослушни. Изумяваха я, но бяха по-решителни отколкото тя и в началото им беше благодарна. Все пак те потърсиха целувката. Млада беше тогава. Неопитна. Свенеше се, свенеше се дори да признае пред себе си, че се свини.
Не беше навършила и петнадесет, а когато го целуна се учуди на какво е способна. Знаеше, че целувката иде отвътре, че няма курсове, но себе си учуди, а момчето извади извън кожата. В един момент искаше да ги спре, а те като непослушно дете се съпротивяваха. Искаха да си играят, усети омразата им. Уплаши се от нея, а това което правеха я караше малко да се бои, но беше толкова, толкова неземно…
Нямаше представа, че това вече не са нейните устни, че съществото от извора ги обзема и се развива в тях, че е спечелило първата си битка срещу волята й.
Забелязваше в огледалото, че усмивката й е различна. Усмивка на непозната жена. На жена, а не на момиче. При това на жена в пълният смисъл на думата. Забелязваше го и го харесваше. Мислеше, че интимният контакт е причината да се промени и все още не подозираше, че това не е нейната усмивка, че няма власт над тази красота.
Когато започнаха да лъжат с цели които тя не желаеше започна да разбира. На няколко пъти ги възпря, а те пареха и киселееха. Усещаше ги като чужди тела, като мъртва тъкан в себе си. Неприятна, блудкава, отвратителна. Понякога дори повръщаше, а те се мятаха, хапеха се. Кървяха на сън и пълниха устната й кухина с отвратителна секреция.
Направи опит да разкаже на някого и тогава те се сковаха. За пръв път, те проговориха на самата нея:
„Не можеш да го кажеш, миличка! Нямаш тази власт!”
Бори се продължително с тях. Майка и я питаше нещо, не отговаряше. Приятелят й я попита нещо, а те го нагрубиха. Опита се да ги спре, но вече беше обезсилена. Наговориха му жестоки неща, умееха да си служат с думите. Смесваха виртуозно истината и неистината за да постигнат максимален ефект, при това цинизмът им беше художествено издържан, изтънчен, интелектуален до чудовищност. Сви се пред думите си, не искаше да ги чува. Тресеше се от страх свита като мишле в едно малко нечуващо кътче в съзнанието си. До там достигаше само ехото и сянката. Нямаше сили. Боеше се от своите устни и те я обзеха.
Тогава се опита за пръв път да пише, а те в началото се сплашиха. Бързо намериха решението. Говореха докато тя пишеше. Иронизираха написаното, подлагаха го на размазващи критики или го изричаха преди да е успяла да го напише и изчерпваха силите й преди да ги употреби. Някога пишеше стихове. Рядко, но успяваше. При това чувствено и красиво, така че да разгърне природата си и без излишно оригиналничине да сподели себе си. Мислеше, че писменото слово е по-силно, но за пръв път усети безсилието му.
„Не, миличка. От теб не става поетеса. Ти си хубаво пухкаво пиленце и ще постигнеш много в живота. С теб ще опитаме всичките му вкусове. Всичките и най-добрите. Ще ги посеем в себе си, а това е да поемеш света. Вселената. Или както и да го наречеш все е вярно щом носи сладости, а над тях е нашата власт. Хайде, не се прави на дете. Не можеш да пишеш и толкова. Остави тези свои бози. Имай живота, хубавице моя.”
Шизофреничка ли съм?
Не. Не беше. От както започна да губи властта си над тях не разтваряше учебник, защото те започваха или да се смеят или да разказват учебният материал преди още да го е прочела. Имаше чувство, че знаят всичко, че са живели хиляди години. Когато изпаднеше в депресивни състояния започваха да й разказват весели и изпълнени с еротични и трагикомични приключения при това от всевъзможни епохи и географски точки. Дразнеха я обаче с любимото си клише, че нравите не се променят само признаците им са различни. В крайна сметка обаче придобиха топли приятелски отношения. Беше тяхна пленница и когато го осъзна и спря съпротивата, започна да й става приятно. Рядко като си спомнеше откъде се е взело това нещо у нея и се гадеше и повръщаше, но бързо след това й олекваше. А и можеше да се заблуждава и датите просто да съвпадат.
Предупредиха ги на онзи излет да не пият вода от случайни източници. Имало зарази, дори и смъртни случаи. Водата обаче й изглеждаше толкова бистра и беше толкова жадна. Ако не беше пила и без друго нямаше да намери сили. Луташе се близо денонощие. Знаеше, че я търсят, но нямаше представа как да ги насочи към себе си. Чу дори вертолета, но беше скрита от дърветата. Не успя и да излезе на открито. Все повече се оплиташе в гората. Всичко което започна на шега, с един изгубен компас и изтощена батерия на мобилен телефон, заплашваше да й коства живота. Краката й се подвиваха. Свечеряваше за втори път когато попадна на извора. Отмести изпадали борови клонки. Спомни си предупреждението, за последен път сви устни по своя воля. Каза си: „Какво пък”. И отпи. Водата й върна силите. Мисълта й се ускори и стана по-съсредоточена. Тръгна, но този път прецени коя е правилната посока. Сама не разбра кое е накарало да реши така, но скоро се озова на пътека по която минаваше друга група туристи. Трябваше да е много изтощена от приключението, но устните й пареха. Не й дадоха да почива. Забавляваха се. Искаха да пият, да целуват, да говорят, да омагьосват, а тя чак сега разбираше, че не са изразявали нейното настроение и нейните мисли. В последвалата нощ й изпълниха първият любовен блян и тя не само не можеше да го отрече, но и чувстваше благодарност към тях.
Веднъж само си помисли мрачно.
„Не са ми дали любов. Лишиха ме завинаги от нея. Изворът е бил заразен. Не знам, що за червей или бактерии са целували този който обичах.”
„С който искаше да се чукаш, глупачке такава! Наричай живота с истинските имена! И се радвай! Радвай се, че постигаш…Отпусни се. Просто не се стягай. Сънувай, а останалото не е твоя грижа. Гледай живота си като хубав интересен филм, чети го като трепетен роман. Няма да те разочарова…”
„Млъкнете! Млъкнете!”-крещеше съзнанието й.
На два пъти опита да си разреже вените, но те първо се кискаха, а когато кръвта започваше да тече викаха за помощ.
Веднъж усили докрай уредбата. Изпи две шепи диезипам, но когато се унесе те изключиха уредбата и закрещяха.
„Какво искаш. Да те лиша изобщо от живот. Да взема цялото ти тяло ли? Мога, мога да го направя, но предпочитам да живееш, за да споделяш творбите ми. Да се радваш на тях и да изпитаме заедно всички вкусове на живота. Ти си царица, не си пленница, глупачке. Какво си мислиш, че цариците си правят каквото си щат ли? Не, те правят каквото желае от тях двореца им. Мога да ти го отнема. Разбираш ли, ме. Както изключих музиката, мога да сторя всичко останало. Засега само се наслаждавам на храна, целувки и думи. Всичко останало е за теб и трябва да се примириш с богатството си.”
Не спря да прави опити да пише, но винаги завършваше по един и същ начин. С неясни послания звучащи едновременно и метафорично и неубедително.
Когато спреше съпротивата си наистина й беше добре.
Те и бяха донесли и власт и разкош, а и богата гама от избори които и даваха основания да се чувства по-свободна от мнозина, въпреки че беше пленница на собствените си устни. Харесаше ли си някого, печелиха го. Тези които не харесваше, а просто й бяха нужни оставаше да тровят с киселата си пот и слюнка тях – чуждите устни. Не, нея самата. Освен това те имаха вкус, знаеха как да подбират храната и напитките. Споделяха естетическата си наслада и да се храниш и пиеш с тях беше истинско богато приключение.
Но така се чувстваше само когато не се бунтуваше. Кратки мигове в които тя не беше истински жива, в които им служеше като играчка. После се чувстваше опозорена и изнасилена от тях. Сладостите преминаваха в отвращение. И макар да се боеше, че ще я обсебят цялата една вечер взе повече лекарства, по-сигурни от предишните. Купи си и коняк. Избра си и музиката.
Не бързаше. Знаеше, че това и са последните мигове съществуване и пожела да ги изпита за пръв път така както тя, а не те желаят.
Разтвори тетрадката. Те й се присмиваха, крещяха й, дразнеха я. Казваха което тя ще напише, но този път ги изненада. Това което изписваше беше неочаквано и за самата нея. По-истинско отколкото го бе разбирала, по-дълбоко отколкото го осъзнаваше и тя и те…
Крещяха, подиграваха й се, унижаваха я, а тя не ги чуваше.
Не ги чуваше, а пишеше.
На сутринта устните мълчаха обезсилени. Боляха я и за пръв път ги почувства свои.
Прокара език по тях. Почувства нечистотата, но и насладата от истинският вкус.
Първо изхвърли хапчетата. После изля коняка. Накрая изгоря и написаното.
Нямаше намерение да разкрива истината. Първо трябваше да я заслужи.

любовна и еротична психо - драма

еротична фантастика


магически реализъм

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email