вторник, 15 май 2012 г.

Дългата нощ


Като разбра какво работя прихна да се смее и то така, че зарази и мен.
Иначе запознанство като запознанство. Тя сама на масата, аз сам. Тя начумерена, на мен ми начумерено. Няколко неособено оригинални остроумия. Изписа се досада върху лицето й, хвърли една стъклена усмивка. Въздъхна така, че уж го прави скришно, но неуспешно и за това съм я чул.
Намерих начин да седна до нея, но сега ми беше по-трудно да се оттегля с достойнство. Почти се сетих, когато тя ме попита какво работя и като казах поведението коренно й се промени.
Какво пък толкова? Работа като работа. Даже доста печеливша.
През смях ми обясни, че съм й върнал вярата в живота споменавайки „погребална агенция ”. Попита ме имам ли на двора черен обелиск, после някаква друга глупост, а след това започна да разсъждава на глас колко често сме забравяли за смъртта и колко жалко е това за живота. Заразпитва ме за интересни случаи. Няма такива. Всички са печални. Изобщо не е интересно да умреш. Казах й го почти раздразнен. Изчерви се, сложи на лицето си смехотворно виновна гримаса и пак прихна. Замоли ми се да не й се сърдя и даже ме хвана за ръка. Смени темата. Заразказва за себе си. Призна си, че от месеци е изгубила почва под краката. След раздяла. Сама не е разбрала кога е попаднала в капана на сериозните намерения. Не го обичала, но имала тръпката, а и откривала сигурност в него. Разколеба се, призна си, че всъщност го обичала. Не, че заслужавал. Все търсил красивото, но не доброто. Изсъска, че красотата е зла кучка и ги ражда слепи. Промени настроението си на няколко пъти. Ту казваше, че е за добро, ту че не може да си го прости. Никога не виждала онова в огледалото което търсил той. Обичал освободената, невъзможната, опорочената. Засмя се горчиво. Заключи, че е обикновена жена, че не може да бъде фаталната красавица която е искал. Когато се усмихна горчиво сълзите й вече потекоха. Обичала живота. Повтори го няколко пъти. Обичала го, но не го разбирала. Не й и трябвало. Искала само да го живее, а напоследък забравяла, че това й е основното занимание. Тази сутрин докато се движела към кафето имала чувството, че бута талига пълна с камъни. Тежало й.
В началото наистина й съм се сторил досаден. Харесала живото ми лице, но пък от друга страна точно то я е раздразнило. Прекалено радост, прекалено лекомислие съм излъчвал. Усъмнила се, че съм начален учител и съм се вдетенил покрай децата. Засмя се тихо. Пак стисна дланта ми в шепите си. Топлота и малко интимност имаше в жеста й. Забеляза на глас, че имам пъстри очи. Изненадал съм я със своята професия. Помоли ме да не я мисля за откачена истеричка, не че не е в момента, но това е временно. Попита ме дали е красива, но преди да съм направил опит да й отговоря се изсмя и съобрази на глас, че въпроса й е глупав и всеки мъж ще отговори с различни думи, но по един и същи начин. Искало й се да разкаже за пътешествията си, за неудачите си, за това, че миела чинии из европейски страни или и се е случвало да спи под мостовете на Сена, за скорошна провалена сделка която я е разорила или за написаният, но неоценен роман в чекмеджето си. Много й се искало, но нищо от това не и й се било случило. Почти не излизала от квартала си. Не била твърде заета. Нито материално ограничена. Просто не намирала мотив. При всяко от пътуванията носила квартала в себе си. Търсила подобни кафенета. Другото й се струвало прожекция, имала чувството, че може да премине през хората и те да преминат през нея.
Знаех, че говори куп лъжи. Харесваше й ролята на отегчена от живота. Очите й бяха препълнени с любопитство и авантюризъм. Действията й също. Само до преди час и нещо не можеше да ме понася, а ръцете й твърде често попадаха по бедрото ми. Накрая все едно, че ме заля със студена вода. Скочи изведнъж и рече, че е закъсняла.
Мислех си, че приключението е свършило дотук, но още същата вечер ми позвъни. Не си спомням кога й бях дал телефона си. Попита ме дали съм свободен. Искало й се да я повозя с катафалката. Бях пил, но тя беше чаровница и ръцете й още се плъзгаха нагоре по крака ми, думите й звъняха в съзнанието ми, а чертите й се изписваха върху всичко което виждат очите ми. Изобщо беше ме обсебила.
Тръгнахме без посока. Искаше й се да я заведа на най-зловещото място което зная, но за такова не се сетих. Подкарах из планината. Страховитото и величавото понякога изглежда зловещо и може да се сбърка със зловещо. Такава ми се стори и усмивката й и присъствието й. Въздухът трептеше от сексуални сигнали, но и от някакво неясно предупреждение. Изглеждаше несигурна и много неуравновесена, но в това имаше някакво очарование. Като, че ли търсеше подкрепата в мен и ме караше да се чувствам по-силен. Поиска да спрем. Да види как е отзад където се возят мъртъвците и се случи точно това което и очаквах. Правихме любов.
Между обърканите си фрази често повтаряше.
„Иска ми се нощта наистина да е вечна.”
След тази нощ се срещахме често. Въртеше някакъв бизнес с импулсните телефони и се превиваше от смях, че единият довежда данъкоплатеца до инфаркт с телефонни сметки, а другият го погребва след това. Забавно момиче беше. Разкри си и другото лице. Чувството за хумор, ведрината и искрената си обич към мен. Месец и половина след запознанството си прекъсна с антидепресантите които вземаше. Пропуши, боядиса си косата светла и дори изражението й се промени. После разбрах, че е напълняла с два или три килограма, но й отиваха. Придаваха й по-гальовен вид.
„Видя ли какво направи с това твое погребално бюро?”-смееше се често-„Напомни ми, че не съм мъртва. Хайде да се поразходим с катафалката. Защо ли нощите са винаги толкова кратки.”
„Защото си ненаситна.”
„Да. Ненаситна съм. И ми отива…”
Веднъж стреснахме хубаво двама пияни апаши. Не знам какво искаха да плячкосат, но няма да забравя израженията им когато срещу тях скочиха двама голи „мъртъвци”. Друг път ни глобиха заради непристойно поведение, а ченгето се заинтересува „готино ли е в катафалка.”
Казах му, че нямам нищо против да пробва с жена си, а той ми отвърна, че мрази жена си. Тогава с любовницата си. Обясни ми, че е намразил всички жени. Разговорът тръгна в неприятна посока и побързах да платя глобата.
Случи ни се и да забравим ръчната спирачка и едва не стана страшна катастрофа, а моята след това не спря да се киска, че поне щели сме да си умрем в катафалката.
Не беше толкова смешно, а взе и да омръзва.
Мъртвото от свръхдоза момиче страшно я разстрои. Беше на двадесет и една. Не беше много красива, а всяка младост е хубава. И аз не съм претръпнал напълно. Понякога се разстройвам колкото и естествено да приемам смъртта. Загубих часове с гримирането й, но накрая момичето изглеждаше като живо. Майка й се разплака като я видя.
Съжалих, че толкова съм се старал само да бръкна с пръст в раната. Част от работата ми е, но в някои случаи трябва да я върша по-зле.
Не трябваше да я правя все едно, че всеки момент ще отвори очи и ще проговори. Ненужно беше. Даже противно. Колко хапе понякога красивото.
„Защо си тъжен?”-попита ме приятелката ми и й разказах.
Завъртя глава и цъкна с език. Каза, че много пъти и е идело да ми го каже. С това гримиране съм прекалявал. Сигурна била, че правя някои да изглеждат по-добре отколкото в действителност са били.
„Искам да си представиш, че съм мъртва.”-примоли ме. –„Гримирай ме. Искам да съм призрачна!”
Засмях се горчиво. С нея не спорех. Решеше ли нещо, постигаше го и се съгласих. Впрегнах способностите си и въображението си до край.
„Искам да видя каква ще бъда в дългата нощ, в онази нощ която ще ми бъде достатъчна.”-шептеше възбудено.
„В онази нощ няма да има нежности, скъпа.”-помня, че й казах.
„Нищо, аз ще си представя, че това е дългата нощ и тази ще ми стигне…”
Сложих й на лицето дебел пласт пудра, но пак нямаше мъртвешки вид. Наложи се да начукам много ситно тебешир. Не се задържаше по лицето лесно и процедурата трая много дълго. В един момент усетих тежест в гърдите си, откъртих стон. Тя изглеждаше мъртва и се ужасих при вида й. За миг я възприех като мъртва, траеше част от секундата, но болката беше ужасяваща. Въздъхнах дълбоко и се засмях. Уплашил се бях от собствената си творба. Значи беше сполучлива. Не отговорих на въпроса й защо се смея, а започнах следващият етап от работата си. След като бях я умъртвил, трябваше да я съживя. И започнах с ружа. Дъхът ми застиваше на моменти, ръцете ми пламенееха. Представях си, че наистина е мъртва и вече го правих съзнателно. Погребвах своята любима. Истинската си любов която за мен щеше да остане вечно жива. Която нямаше да ме напусне и смъртта изобщо не ни е разделила. Влагах цялата си любов, цялото си желание да бъде жива, цялата си болка и страст с която исках да я изтръгна от ноктите на неизбежното. Очите ми горчаха, сърцето ми се свиваше ли, свиваше. Исках да върна живота по бледото й лице, чувството й за хумор, дяволитите й изражения. Наслагвах гримовете, а тя ставаше толкова красива колкото я желаех…
Спрях изтощен. Повече нямаше какво да добавя по лицето й. Посипах я с розови листа.
Отдалечих се на няколко метра и я снимах с дигиталната камера.
-Свърши ли? – попита.
-Ела да видиш.
Въздъхна, стана от ковчега, разтри схванатите места, промърмори, повече да не се хващам на налудничавите хрумвания, а когато видя снимката млъкна.
Въпреки ружа видях, че е пребледняла. После избиха сълзите и размазаха грима. Сви устни и нищо друго не ми рече, освен:
-Тръгвам си. И ти си като него…Не бях ли достатъчно красива, че ме направи такава…
Помислих си, че се шегува, но тя се разрида и докато се опомня беше изчезнала.
Останах с впечатлението, че е изблик и тя ще се върне. Ако не тази, то на следващата или по-следващата нощ. Случвало се беше и преди.
Седмица по-късно получих писмо:
„Съжалявам. Много съжалявам. Не знам какво да мисля. Никога, никога не съм била толкова красива колкото на онази снимка. Не трябваше да постъпвам така. Ти направи само това което исках. Ти не си виновен, но аз наистина не съм толкова красива.”
Къде да й пратя отговор? Беше бележка пусната в кутията ми. Умееше да се крие, пожелаеше ли го. Потърсих я, разпитвах, но всички вдигаха рамене.
Исках да й кажа, че е далеч по-красива от снимката, че не обичам гримовете. Те напомнят за мъртвило. Поне при мен е така.
Не успях да я открия, а няколко дена по-късно разбрах, че се е самоубила.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email