Лъкатушеха още
устните му. По цялото й тяло. Плъзгаха се по нея като рибки като десетки рибки
с топли кореми. Пълзяха по нея като алени паяци, жилеха я като въздушни мравки.
Пускаха коренчета под кожата, навътре, навътре…Коренчетата се множаха и се
заплитаха като паяжина, разгръщаха се и се оплитаха. Избухваха, а колената й
омекваха, очите й се премрежваха. Земята танцуваше, не можеше да си вземе дъх.
Чувстваше се нелепо. Мина повече от денонощие. Нямаше да го срещне
отново.
Нямаше какво да търси повече тук. Животът й беше друг. Това не можеше, да се
нарече и приключение, защото приключенията се разказват. Все има близка
приятелка или приятел с когото да споделиш, има „скъпото дневниче” или
психоаналитик, любим изповедник с расо или без расо, някой който може да чува
или да разбере. Случая й се струваше несподелим. Той беше приятел от
юношеството, най-невинният и с най-ококорените очи. Хубав и смахнат. Нежен и раним.
Идеалната изкупителна жертва при интригите в която и да е юношеска компания.
Толкова наивен, че сигурно и лястовичките на прозореца му се възмущаваха и му
даваха съвети.
Не, че го беше
забравила през тези години, но той не представляваше ангажиращ образ в което и
да е съзнание. Той беше ценен с присъствието си като фон, като цигареният дим,
плакатите на стената, музиката, миризмата на пепел, пръснатите кутийки от
касетки. Трогателен и третостепенен. Готовият да изслуша, да придружи под ръка.
Миличък и лишен от действително присъствие.
Слюнките й, още я
хапеха. И чувстваше дъха му, специфичният му мирис. Струваше й се, че тъй силно
мирише на него, че хората с които се разминават се обръщат след нея. Имаше
чувството, че походката й е подменена, че косата й има различен цвят, че
устните й се усмихват пряко волята й и разкриват тайната й.
„Тази нощ нищо не
значеше. Нищо. Очакваше се да направя някоя глупост, имах нужда от такава. Да
си докажа, че не съм механична, че всичко съм си избрала сама и то е добро. Твърде
целеустремено живея и така ми харесва. Сънувам само в събота, но задължително.
Имам три деца и около петдесет и пет бизнес контакта на седмица. Жребец и
творец за съпруг, ако не катастрофира заради отвратителното каране или не
взривят колата му, защото ядосва мало и голямо, ще доживеем щастливи старини.
Мен не успява да вбеси, въпреки, че му е вроден талант, само се правя на
вбесена, за да не го разочаровам, защото го обичам. Няма да умра заради него,
нито живея заради него, но достатъчно за да съм мотивирана и когато лагерите ми
прегорят от бързане.”
Прехапа устни
несъзнателно. Влакът тръгна. Искаше да поспи. Сигурна беше, че види ли
познатата атмосфера щеше да се върне към реалността. Струваше й се съвсем
абстрактна. Фактологична, но някак недействителна. Това беше нейният живот, но
сега й се струваше като разказ за живота на някой друг.
„Какво ми направи
той? Та той само приспа с мен.”
Присъствието му,
изпълваше купето. Отвори прозореца. Насрещният вятър я докосваше като него,
чуваше гласа му.
Разсмя се.
„Още малко и ще
се влюбя! Трябва да го преживея. Трябва и ще го сторя. Случило се и толкова.
Трябва да бъда внимателна с авантюрите. Има жени които умеят да кръшкат и които
не умеят. Колкото и да ми е тъжно, ще трябва да си призная, че съм от вторите.
Това беше само една ваканция. В пълният смисъл на думата. Нали това исках.
Ваканция от самата себе си.”
Близначките бяха
страшно доволни, че ще си почива сама, те също. Синът й беше още малък и не
разбра за какво става въпрос. Мъжът й умря от смях и я разцелува. Каза й, че я
пуска, но ще й сложи целомъдрен пояс. Мислеше, че ще я вбеси с насмешките си,
но не успя. Не му обърна дори внимание. Инфантилен беше, нищо че със
стремителна крачка навлизаше в политиката и минаваше за умен и ерудиран човек.
Все пак успя да я попита и като човек защо е решила така.
Обясни му
нестройно, че има нужда от пътуването заради самото пътуване. Усмихна му и му
показа остарелият модел фотоапарат който намери на един битак. Същият какъвто
имаше някога. Тогава мечтаеше да стане фотограф. Винаги пътуваше сама и не
говореше с никого. Искаше да забрави имената на предметите на формите, опитваше
се да ги види като нови и когато и се стореше, че успява снимаше. Не направи
кой знае какво произведение в изкуството, но спомнеше ли си за онези времена
изпитваше неистово приятно усещане. Разказа му всичко това.
Целуна я и се
позасмя, че е сантиментална.
Не сложи изобщо
лента в апарата. Не искаше после да ги разглежда й да й се надсмива, нито пък
искаше да разбере къде е била. Купи си билет в произволна посока. Слезе преди
гарата до която беше платила, качи се в автобус без да попита за къде е, после
пътува на стоп. Накрая без и да се замисли стигна до там, откъдето преди
двадесет години тръгна. Родният си град. Прилив на сантимент, няколко чашки да
възпре сълзите. Няколко танца и се запозна с мъж с който в действителност
отдавна се познаваше. Лъжеха се много здраво кой как я кара. За старите времена
се мъчеха да не говорят. През разказа споменаха имената на двама свои приятели
които не бяха между живите и един който по-добре да беше при тях. Гадно копеле
беше станало и цялата страна го знаеше. Отприщиха в други посоки. Говореха
врели некипели и им беше забавно. По някое време доста пияна се съгласи да му
позира гола. Тогава той отрезня и си припомни, че няма ателие и не рисува вече
петнадесет години. Хубаво се посмяха. После тръгнаха на разходка в планината и
то пеш. Късно през нощта беше, а и градуса им твърде висок. Как не се убиха
оставаше загадка. Нямаше логика, че при цялата кал не са се подхлъзнали и
потрошили в някое дере. Припомни й, че и друг път са вървели по тази пътека и
не са стигнали до край. Първо не можеше да си спомни, после не искаше. Отблъсна
го в последният момент. Не помнеше защо, помнеше, че после изпитваше съжаление.
Малко го намрази, че опита, а не беше настойчив. Отдавна не помнеше са вървели
по тази пътека и не са стигнали до край. Първо не можеше да си спомни, после не
искаше. Въпреки, че си го мислеше продължаваше откровено и жестоко да разказва
с подробности. Не пропусна да каже и за една вечер в която тя го излъгала, че е
болна, а в действителност му позвъни от спалнята на онова копеленце от
компанията което никой не помнеше с добро, но тогава двамата бяха първи
приятели. Не спести нищо, нищо от това което си спомни, но подчерта, че едва ли
си спомня всичко.
„Не умееш да
искаш. За това и живота те затвори. Ти остана на толкова колкото бяхме някога.
Знаеш ли…Харесваш ми. Много ми харесваш.”
Той ту мълчеше,
ту се смееше. Държеше я за ръката. Водеше я все по-навътре. В гората, а и в
спомените.
„Не трябваше да
ти казвам…Има неща които сами можем да лишим от значение…”
Имаше чувството,
че изживява катарзис, че се връща назад във времето и натрупаното с годините
пада, че самите години падат и отново е онзи следобед в който той опита, а тя е
толкова млада и необвързана колкото тогава и знаеше единствено, че отблъсне ли
го, ще съжалява.
Не предполагаше,
не можеше да предположи, беше съвсем неочаквано, но той беше невероятен
любовник. Не беше имала такъв. Възможно беше да е игра на въображението или
отприщената подтисната тогава страст към него, но никога не беше се чувствала
така. Не знаеше дори, че е възможно. Не й и минаваше през ум, че в интимността
има нещо неизживяно и непознато за нея. Стори и се, че излезе от кожата си
изпълзя навън от себе си и се разгърна с цялата гора, че продължава епохи, че
се задушава, а диша с всички листа, че не иска никога да свършва и обратното
чувство, че никога не е преставало. Имаше сякаш по тридесет пръста на всяка
ръка, а ръцете му бяха осем. И не само тялото му, а цялата му същност и даваше
всичко от себе си. Разточителна, всеотдайна, стихийна. Прибраха се на сутринта
в неотоплената му дупка и там продължиха. Намери незасъхнали напълно тубички
бои и я нацапа. Тя пък снимаше. Отвориха прозорците. Излизаха на терасата
въпреки, че рязко се беше застудило и прехвърляше сняг, а минаваха и хора. Не
беше на себе си, нито тя, нито изглежда й той. Съжаляваше само, че няма лента в
апарата и съзнаваше, че нищо, нищичко няма да остане от тази среща. Прекрасно
беше, но лишено от смисъл. Вече не се включваше в живота й. Изградила беше една
кула, огромна кула от гранит, месинг и стъкло. Проветрива и обляна от слънчеви
лъчи кула с промисъл и надежди, а това се случваше някъде в подземието й. В
някаква закътана стая на живота и съзнанието й. Малко носталгия, малко
подтиснато либидо, жажда за свобода и еротични блянове наяве. Сънува макар не
беше събота, а когато се събуди му каза, че трябва да си ходи. Целунаха се и си
тръгна, но веднага не успя да се качи във влака. Изпитваше страх, че ще се
издаде. Нямаше да успее да излъже, а се налагаше. Никой у дома й не
предполагаше, че ще се върне толкова скоро. Остана за една нощ на хотел с
надеждата, че огънят ще утихне, но това не се случи.
Нямаше намерение
да отлага повече. Трябваше на всяка цена да се прибере и да се овладее.
През дългото
пътуване той не я напусна. Следеше я и на централна гара. Караше я често да
обръща глава за да го вижда как се превръща в русокоса студентка с огромни
сакове, в одърпан блед мъж с набола брада и шлифер в петна, лелка с мрежи,
полицай с белег над лявата вежда, безлични гърбове, витаещи над блъскащите се
рамене флуиди. Стори й се, че се качи и в таксито с нея, а после, че сам е
шофьора. Едва в квартала я остави. Там почувства, че вече няма място за него.
Поговори с няколко съседки, пусна сто лъжи за приятното си прекарване. Седна и
изпи по бира с топ алкохоликите в бистрото пред блока изпсува се няколко пъти
като каруцар да разсмее всички. Качи се в асансьора. Влезе в апартамента и
забрави…
Прегърна мъжа си.
Защо не намирам
любовница!
Отвърна й с
виновно изражение и хубаво се посмяха. Не се наложи кой знае колко да лъже. Не
разпитваше много. Каза му, че й е липсвал което си беше истина. Каза и, че иска
да продължат ваканцията заедно което също си беше истина. После правиха любов.
Мързеливо и мило.
След това той
зачовърка във фотоапарата. Пренавиваше.
-Няма
лента!-измърка му тя.
-Напротив, има. –
отвърна й и сякаш я заля хладна вода.-Какво пренавивам? Погледни, пренавива се.
Пред очите й
изплуваха запечатаните кадри.
-Но аз не сложих
лента!
-Лента има. Ето.
Извади кутийката.
-Слушай.-стана от
леглото -Моля те, отвори кутийката.
-Защо? Какво има?
-Ако я проявиш ще
разбереш, но мисля…Има неща…които сами можем да лишим от значение…Отвори
кутийката…
Няма коментари:
Публикуване на коментар