четвъртък, 17 май 2012 г.

Синестезия


Опомни се измамен и изгуби съзнание. Тупна като чувал. Чуваше сирени, кацащи и излитащи самолети, неидентифицирани бълбукания, бенедиктински проповеди и сладкият глас на момиче от младостта, с което не помнеше преспа ли, или не. Ясно беше, че сънува, но от този сън не се събуди напълно. Къщата му беше отнета. С помощта на висши служители, с хитрини и не без помощта на неговата наивност. Осъзнаваше факта само до някъде. Когато можеше вече да върви се върна в
това, което вече не беше негов дом. Поиска да мушне всичките си книги из джобовете си, но не успя, което беше естествено защото имаше хиляда двеста и един тома. Взе една пилешка кълка от хладилника и я смуши в пазвата си, зачуди се над дека, но му стана смешно като си помисли, че сигурно ще се наложи да муши щепсела в носа си, но уокмена и една единствена от стотината касетки взе. Дори не обърна внимание кой запис е. Не искаше да му се сърдят останалите композитори и изпълнители, че ги е пренебрегнал. Нито пък да пренебрегне кой и да е от спомените, които бяха свързани с дадена мелодия. Трябваше да вземе или всички, или никоя, или да си затвори очите и той направи последното. Докато слизаше по стълбите, гърдите му се свиха. Почувства се провален, а сълзите напираха. В домът му имаше призраци и извънземни. Той се грижеше за тях, защото те не бяха особено способни същества. Обичаха пиaното и вицовете му. Наливаше им и вода в котешки чинийки. Гаджетата му все казваха, че е фантазьор, че е удивителен фантазьор и дете с мъжка физика, а това ги възбужда. Не можеха да разберат, че той наистина има приятели със странен произход. Не можеха да ги забележат. Никой не можеше да ги забележи и сега те щяха да умрат от скука. Да се сгърчат така, както той ще се сгърчи от глад и студ. За миг придоби чувството, че е самичък на света, че се движи сред мрак, а около него проядени дървета и витаещи мислещи студове. Мислят, но нямат сетива да го видят. Затворени са сами в себе си, заключени са в своите дълбини. Защитени от общуване което би ги наранило. Защо и той не можеше да се затваря като тях, а повярва. Тъй наивно повярва, че онзи тип има необходимите връзки и усещането за музикален бизнес и ще помогне творбите му да видят бял свят и да бъдат изпълнявани от всички филхармонии, мотиви от тях да се долавят и в рок парчетата и джаз импровизациите, та дори и да облагородят популярните мелодии за масова консумация. Позволи си да бъде омаен, обсебен. Даваше на своя нов приятел всякаква информация за състоянието си, за близките си, за познатите си и така нататък. Не криеше ни документи, ни интимни свои тайни и изобщо беше откровен пред него като пред Господ. Хитрецът имаше словесни умения на блудница и аура на висш комбинатор. За седмици влезе под кожата му, под мозъчните му клетки, че даже и под жлезите за вътрешна секреция. Без много да се церемони успя да вземе съгласието му да заложи старинното пиано, после да му даде този или онзи документ за да го преснима, защото трябвало за това или онова. Всичко във връзка с новата им обща кауза. Имаше му доверие до последният момент. Истината му се стори нелепа. Тя не можеше да е истината. Не! Помисли си го и припадна, а като дойде на себе си, не му оставаше нищо друго, освен да я приеме. Движеше се като в отделен свят, в коридор под реалният. Този беше по-сив, по-съзерцателен и свит като миши кожух. Светлината беше убита, нямаше надежда в нея. Пак се сети за извънземните си и призраците си. „Мили мои котараци…”-помисли си и да не заплаче, а плача му да бъде видян от някого и разтълкуван погрешно, сложи слушалките на уокмена и пусна касетата. Зави му се свят. Помисли си, че пак припада, но не…Пред него се отвори врата. Гъвкава жива врата с дъх на възбудена женска плът. Пристъпи напред и влезе в своя дом. Същият, но много по голям, облян от светлина, преситен от свежест. Миришеше на озон и борова гора. Стените бяха украсени с абстракции от светлина. После се долови и миризмата на печено. Първо видя бедрото на амазонката, която клечеше до огъня, после пилешката мръвка в ръката й, капещата върху огъня мазнина, а през булото от дим лицето на жена която и познаваше и не познаваше. „Какво става?” Запита се и захапа мръвката. Крехка, гореща, лекичко сурова и подлютена. В действителност това беше мръвката, която отмъкна от хладилника. Все още замръзнала и твърда като граничарска кубинка. „Коя си ти?”-попита жената, но тя изчезна и го остави сам в стаята – гора. Смъкна слушалките от ушите. Трябваха му няколко минути за да се върне в реалността.

-Синестезия. – веднага разбра какво му се беше случило. Имал беше това усещане и отпреди. Усещаше аромата и цветовете на музиката, често виждаше в мелодиите форми, подобни на човешки. Случвало му се беше да почувства и вкус на дадена мелодия, допир все още не. Знаеше как се нарича това: синестезия. Изглежда след преживения стрес, след припадъка, който е засегнал необходимите мозъчни центрове, синестезията се беше изострила. Чудно му беше само защо мелодията му звучи напълно непознато. „Вече не мога да разпознавам мелодиите!”-осъзна-„А само усещанията, които предизвикват. Е, човек нещо губи. Нещо получава. Сега тези усещания са ми далеч по-скъпоценни. Когато го видяха да излиза от вратата на блока, той сияеше. Никога никой от махленците не беше видял по-щастливо и лъчезарно лице.

-Полудял е. –заключиха две стари квачки.

                                                                * * *

В леден студ, когато се пръскаха дори и камъните, той вървеше по тънка риза. Походката му приличаше на танц, десетки многозначни усмивки преминаваха при всеки поздрав по лицето му. Не затопляше избеното помещение, което една състрадателна възрастна жена му даде. Не приемаше, когато мъжете искаха да го почерпят по питие, а преди това малко отнесеният композитор не отказваше питие. Рядко го виждаха и без слушалките на ушите и не беше трудно за никого да се досети, че настроението му се дължи на музиката която чува.

-Той си има свой живот. Винаги си е бил мечтател, а сега няма нищо друго освен мечтите си. Май притежава всичко. – коментираха го понякога на чашка.

* * *
Човекът, който някога го измами за жилището, се случваше да премине през квартала. С едно око виждаше и с едно ухо слушаше за жертвата си. Доволен остана като разбра, че оня нещастник я кара по-добре дори от преди. Все пак не беше изрод, а бизнесмен. Не мразеше никого. Просто така трябваше, а някой път ще има пари и възможности да се разплати с всички онези които са го помислили за лош. Една вечер обаче му призля като видя усмихнатото лице на пейката. Ръфаше плесенясал хляб, но с такава наслада като, че ли ядеше екзотично блюдо, каквото никой от времето на упадъка на римската империя не беше вкусвал. Докосваше кората до устните си, сякаш я вдишваше първо, а след туй лекичко я отхапваше и лицето му придобиваше блажен израз.

„Смахнато ненужно животно. Никой няма нужда от некадърници като теб. За Господ ли се мислиш? За Буда? За Диоген? За какво нещастна, самодоволна твар? Пълен боклук си! Пълен боклук!”

Сърцето му се замята. Почувства, че вдига кръвно. Напоследък имаше тежки проблеми. Удари под кръста. Големи хитреци срещаше напоследък. Всеки ден очакваше сам, че ще изпадне в жалкото положение на човека, който сега предизвика гнева му. Видя едри шумни момчетии да излизат от интернет залата наблизо. Първата група не му се стори благонадеждна. „Обикновени мамени и татини синчета…” Втората също, твърде дребни бяха. След това забеляза двама, които му харесаха.

-Хей, я елате. Искате ли лесно да изкарате за една готина почерпка с мацките? Момчетата проявиха интерес. -Там отзад има един раздърпан глупак. Стои на пейката. Взимате му уокмена и ми го донасяте. Това е. Ще наблюдавам. Да не сте помислили да извадите касетата. Тя ми трябва.

Предупреди ги, защото се боеше да не намери друг уокмен. Не трябваше да вадят нищо. Тийнейджърите скоро получиха хонорара си, а той се качи доволен в колата. Пусна касетата, само шумотевица. Лентата се беше разтегнала до неузнаваемост. Не можеше да се познае мелодията.

-Това ли си слушал? – промърмори, а после шесто чувство го накара да провери за батерия. Не беше лесно. Толкова дълго гнездото не беше отваряно, че трябваше да отчупи капачето за да го отвори. В уокмена нямаше батерии. Излезе от колата. Почувства се измамен. И тупна като чувал.




Хорър, трилър, социална драма

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email