Ревност

Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й

Дали беше мъжко или женско, старо или младо, дали даже беше човешко; трудно, много трудно би се разбрало, ако някой изобщо се бе заинтересувал. От куп парцали, изсипан в началото на моста стърчеше асиметрична глава, с очи в два различни цвята, покрито с бръчки и белези. Не личеше да има крака, да е имало някога, имаше две огромни черни ръце които се протягаха, а беззъбата му

уста се отваряше в подобия на усмивки когато някой пущаше нещо в тях. Изглежда не говореше, от дробовете му излизаше нещо подобно на ехо на далечна игра, като че ли се процеждаха звуци от гърлото на ада, но при цялата ужасяваща гротеска, излъчваше нещо което предизвикваше милозливост, а не отвращение. Единственият просяк който не мърдаше от мястото си и никой служител на реда не бе гонил, дори при акции с такава цел. Сигурно бе и единственият в чийто ръце не бяха плюли гамени, не бяха ритали и обирали пияни изверги, което изглежда се чувстваше тъй сигурно, а може би дори по-сигурно от всеки от нас зад крепостните стени на дома си.

Минаваха хората край него, минаваха и годините. Реката течеше перпендикулярно на хората, сякаш и на годините, а той стоеше като регулировчик на кръстопът. Външно времето не бе го изменило. Сутрин заставаше на местото си, преди най-ранобудните, вечер си тръгваше по малките часове, след като и последните пиянски крясъци бяха заглъхнали.

В онази нощ тя, чу скърцане и пукане. Огледа се плахо и видя купчината мърсотия да се изправя. Не беше от този град и не знаеше за символа просяк. Видя го да пристъпя към другият край. Малко хора подозираха, че има крака, а още по-малко, че може да ги използва. Вървеше сякаш всеки миг ще се разпадне на кости. Подпираше се с една ръка на парапета, а тялото му се огъваше като, че ли от тежестта на въздуха, защото вятър нямаше.

-Господи! – прошепна.

Кавалерът й, още търсеше запалката си в жабката на колата, а тя бе застанала така, че не можеше да види моста.

-Какво има?

-Виж, зомби.

-Я? Струва ми се най-обикновен нещастник. Ако продължаваме с пиенето това ни очаква. И двамата.-засмя се детински.

Обичаше вечната му ведрост.

-Ужас!-прошепна.

-Печал.-отвърна й.-Хайде, няма да намеря запалката. Дано в тази дълбока провинция да има нещо отворено.

Тя още гледаше към моста макар съществото отдавна да беше се стопило някъде от другата страна.

Кой бяха те? Може би, ги познавате. Те са общителни и популярни. Красиви и млади и имат много приятели. Но ако ги познавате, просто не ги търсете. По телефоните им ще чуете съобщението: „няма връзка с този номер”, на работните им места ще ви кажат, че са в отпуска. Родителите на единият ще ви кажат, че са заминали на еди си коя точка на света, а на другият вероятно срещуположната. На скайпа им няма да намерите имената им, а ако пишете в електронната им поща няма да получите отговор. Просто решили са да се забавляват без вас и толкова. Дори колата им беше сменена, купена специално по случай – случая. Дрехите които обличаха и грима който слагаше тя, не бяха характерни за стила им. Пътуваха без посока. Рядко се застояваха в населено место повече от две вечери и се обичаха.

Защо предприеха това пътуване?

Според него, защото беше забавно.

Според нея, защото просто нямаха друг шанс. Бяха заедно по-малко от три години, достатъчно за да станат наркотично зависими един към друг и да се мразят като вреден навик. Най-противното беше, философското разбиране на срива който беше настъпил. Приемаха го. Доволни, не щастливи. Разумни, не разбиращи се.

Стигна се до там, че дори се подкрепяха негласно за кратка извънбрачна връзка.

Това не се случи, а вечерите им ставаха все по-тихи и по-тихи, а тишината не говореше както някога. По-скоро шумеше. Шумеше някой нов албум на стара група или телевизора, или гласа на електронната игра която някой от двамата си беше пуснал или шумяха виртуозните им неискрени думи.

Побъркващо и потискащо времето се наслагваше. Веселбата на компаниите ги дразнеше.

Тръгнаха без да го решават дълго. Тръгнаха просто така. В началото му каза, че ще е истински късмет, ако загубят памет при катастрофа.

„Представяш ли си го? Събуждаме се и не се познаваме. Започваме отново.”

„Няма да оживея, ако се наложи втори път да те превземам. Високи са кулите ти, ледникови…”

Засмяха се. Пак беше шега. Всичко между тях се беше случило от само себе си. Изобщо не беше я ухажвал.

Едва ли някой се е замислял какво икономическо значение имаше за града дрипавата торба с човешки вътрешности, но това си беше факт.

Двамата щяха да си тръгнат още на следващият ден, ако не беше съществото.

Както много хора преди, но това вече са други истории.

Малко преди пладне, минаха покрай него. Тя се отдели от прегръдката и се наведе над създанието. Гърлени звуци се процедиха през устните й. Неволно изпусна стенанието си.

Съществото й отвърна с подобно. От гръдта й пак се откърти стон, на който просяка отново отговори.

-Ние май си говорим?-усмихна се тя.-Дай лапа.

И то се усмихна. Макар представляваше абсурдна картина разтягането на лицевите му мускули, изписаната емоция не беше отблъскваща. Даже развесели и двамата. Нямаше никаква болка в нея. Приличаше на едно огромно бебе увито в дрипави пелени.

Остави му всички монети които намери в джоба си, а като се отдалечиха започнаха да спорят за милосърдието. Той беше голям диалектик и само я ядоса, накрая изля оранжадата върху главата му, разсмяха се, спряха да спорят, защото се целуваха.

Следващата сутрин трябваше да отпътуват към морето, но не го сториха. Твърде добре прекараха деня. Твърде леко се чувстваха в това неотличаващо се с нищо, градче.

Почти в същият час минаха пак покрай него, а той дялаше някакво дръвче и щом ги видя смутено го сви под купищата дрехи.

Тя пак изстена, а то пак и отвърна. Изпита усещането, че в нея има нещо което разговаря с него. Стана й хладно и пред очите й се смрачи. Уплаши се и пак, подхвърли весела реплика на човешки език преди да му остави пари и да си тръгнат.

-Имах чувството, че си говорите.

-Аз също. Това чувство имах, но то е чувство. Не знам, нещо страшно споделя, страшно, но не зло. Даже е красиво, сигурна съм, че е красиво….

-Удивителна фантазия имаш. Защо не започнеш да рисуваш, пак?

-Кой знае, кой знае…

И останаха на следващият, и на следващият, и на следващият ден, а дните започнаха да си приличат.

Той дълбаеше с нож някакъв свой кумир, а щом ги забележеше, го криеше.

Все по-дълги ставаха нечленоразделните разговори и това започна да дразни съпруга. В началото му се стори глупаво и се надсмя вътрешно над себе си, но осъзна, че не може да контролира чувството, че отвратителното същество става все по-отвратително, че нещо в жената се променя. Става по-отнесена, по-не на себе си, сякаш не беше в тялото си, а витаеше сред въображаемите си реалности. Това й предаваше известно очарование, но я правеше да изглежда непозната. На всичкото отгоре, не чуваше какво и се говори. Отнасяше разговора на другаде, държеше се като влюбена ученичка.

-Какво си говорите? Какво!-усети острота в гласа си.

-Нищо. Заблуждавала съм се, рисуваме със звуци. Както птиците пеят. Някакви дълбоки сигнали на естеството. Безсмислено е. Напълно безсмислено. Повярвай ми.

-Рисуваме със звуци! Както птиците пеят! Това пък какво беше?

-Амии..

-На колко си години?

-Хайде стига, ти да не ревнуваш. Кажи ми, ревнуваш ме, нали…Сладък си.-разглези се и усмивката й зарази раздразненият мъж, но чувството не го напусна напълно.

Три дни по-късно се случи това което напълно разруши волевите му качества и остави да го води само омразата.

Просякът плахо, бръкна, все едно в сърцето си, под надиплените дрехи. Очите му се разшириха. Тресеше се, четеше се обърканост в очите му които рядко изразяваха чувство. След това с детски жест подаде дървената фигурка над която бе работило в продължение на две седмици.

И двамата не можаха да въздържат възклицанията си. Беше виртуозна. Представляваше жената. Гола, такава каквато не беше я виждал, но особеностите й, тъй точно предадени като, че ли му беше позирала…

„Все едно е в оргазъм…Гърбът й!”-помисли си мъжът.

Приличаше на богиня. Беше богиня. Екзалтацията доведена до женски форми, енергията заключена под еротична грациозност. Мощта която всеки момент щеше да излезе от ограниченията на материята и да се излее като благодат и обезумялост. Сякаш стенеше, превръщаше гръбнака си в раздразнена змия, отхапваше въздуха така, че да закърви. Бедрата й сякаш се движеха, а гръдният кош се разширяваше неспособен да поеме най-жадната глътка въздух. Като истинска, все едно беше надниквал през ключалката и ги беше гледал. Не, това не можеше да предаде страничен наблюдател, а само изживял интимността с нея.

-Не го заслужавам!-рече смутена, изчервена като ученичка и погали съществото по главата.

Щеше даже да го целуне. Опита се да му го върне, но то и даде, с жестове, да разбере, че това е подарък.

И все едно, че остана при него. Стискаше здраво кукличката в ръка и насочваше постоянно разговора към нея. Колко прекрасна била, колко чувствен бил майстора й, как добре я познавал, допусна, че са се срещали в друг живот, че той и тогава го е чувствал, но не е намирал начин по който да го изрази. Сама си каза, че това са глупости и опита да говори за друго, но още при първият рекламен плакат констатира, че жената там няма естественият еротизъм на фигурката.

Обсебен беше и мъжът. Видя много добре сатанинското творение. Проклетият сатир и се беше наслаждавал. Въображаемо, но я бе имал като него, че дори и повече. Навсякъде я бе докосвал, така я бе възбудил, че дървото щеше да се пръсне и да разцъфти. Почувства се емоционално импотентен за да я има така както болният прошляк, неспособен да я улови в такава пълнота и съвършенство.

Вечерта беше вяла. Смееха се изкуствено, изкуствено се целуваха, изкуствено даже и пиха. Разбраха се, че ще потеглят на другият ден. Всичко щеше да мине.

В един момент всичко му се струваше много глупаво. Имаше красива жена, много красива дори, имаше и много приятели и още повече не дотам приятели. Не беше талибан и беше свикнал и с жадните погледи и със смехотворните ухажвания, а и с фриволните й шеги който предизвикваха мъжките мераци, но не я ревнуваше.

Нямаше причини да я ревнува сега когато ставаше въпрос за окаян нещастник който едва ли е способен да я има физически.

„Глупаво е! Глупаво е! Глупаво е…”-повтаряше си докато пусна сънотворните в коняка й. Повтаряше си го и когато се увери, че спи дълбоко.

Спря да си го повтаря когато подкара колата. С дива скорост към моста. Видя отдалеч торбата.

Кривна с волана и я видя как тя се пръска.

Сутринта се събуди, подпрял глава на волана. Гадеше му се, не смееше и да си го помисли. Било е сън.

„НЕ БЕШЕ!”

Сдържа се да не повърне като излезе от колата. Щеше да сбърка хотелските врати. Още щом влезе се затича към банята. Бръкна с пръст в устата си и му се стори, че улавя пипало, а то се увива около пръста му. Нададе крясък, кашля дълго, но не повърна.

Тя се размърда. Приготви и голяма доза кафе. Знаеше, че въпреки него цял ден ще й се спи. Обичаше я, повече от всякога. Не искаше, не искаше да я загуби. Не я заслужаваше, прокълнат беше.

„Не ударих човек. Видях, че са пръснаха боклуци. Отдалеч приличаше на него, но беше найлонов чувал с боклуци.”

Стана му по-светло. Тя се раздвижи. Отвори очи. Искаше му се да й признае всичко.

Пак си припомни моста. Сега му се струваше, че това което удари се движеше. Какво ще търси найлонов чувал там.

Заля го хлад. Прегърна я. Тя измърмори нещо сънена.

„Днес ще е голяма поспаланка.”

Стори му се ден часа в който тя се подготви. Когато напуснаха хотела му се искаше да не излизат.

Бързаше да види и се боеше, че моста ще е празен.

Просякът си беше на мястото.

-Господи!

Не можа да се сдържи.

-Какво има?

-Нищо -засмя се -Прекрасна статуетка. Прекрасна, но не чак толкова…

Смигна й. Тя му отвърна с усмивка.

-Да, не чак толкова. Знаеш ли, можем вече да се прибираме. Искаш ли?




любовна и еротична психо - драма