Тя е…Всъщност е
прекрасна. Като лъскава кола със спортни форми. Всичко в нея е функционално,
точно изчислено, убийствено добро с неизползваем брой екстри. Тя винаги знае
какво и кога, как и защо. При нея няма въпроси. Има отговори. Минимален разход
на енергия, максимална мощ. Жена за чудо и приказ. Стил и висока класа, дълбок
глас и увереност, богата обща култура и диво тяло.
Целуваше с безкрайно
разтворени устни, а езика й спущаше енергийни коренчета до всеки жизнен център
така, че да го разбие и изсмуче до пълно изтощение. Повтаряше с езика стъпките
на всички танци и всички стихотворни стъпки, движението на всички небесни и
поднебесни тела, импровизираше, преплиташе, дирижираше хаоси, свиреше на всяка
пора и всяко косъмче, раздипляше и разтваряше, завърташе и забиваше иглички и
слюнка, искри и мед, бичуваше, докосваше, а всъщност умъртвяваше. После
обличаше деловите дрехи и изчезваше. При семейството си или в работният си
офис, тук в Бомбай, Сингапур, Ню Йорк или някой от сатурновите спътници.
Сигурен съм, че имаше и там. Сигурно там й бяха присадили плазмените устни и
протуберансите в очите. Никога не скучаеше и никога не доскучаваше с нея.
Търсеше утеха и развлечение, а го създаваше. Нямаше претенции, не беше надменна
в безразличието си. Не се влюбваше, но правеше така, че и в нея да не бъдеш
влюбен. В тефтера си отгоре срещу името и знам, Господ е написал: „печена”.
Възхищавах й се, наслаждавах й се, почти бях щастлив, но не така, че да има
риск да бъда разочарован. Тя знаеше как да ми даде, неизменност, границата на
притежанието когато имаш всичко, а не притежаваш нищо което може да ти бъде
отнето. Пилеехме мигове. Пилеехме себе си така както ни харесва. Правеше така,
че когато я нямаше не мислих за нея. Знаех точно кога и къде ще се появи, къде
ме очаква, къде трябва да я очаквам. Предварително знаех как щеше да протече
деня или нощта. Изненадваше ме само с прическите, на дрехите спрях да обръщам
внимание, винаги бяха различни, винаги стилни. В останалото време можех да си
имам друга. Можех да си имам сцените, сълзите, главоболията и лошите настроения
във вечери когато най-силно я желая. Надпреварите с друг неин ухажор или
завъртяла се около нея съмнителна муцуна. Можех да си имам другата. Беше ми
разрешено негласно, но не използвах свободата си.
Четеше го в очите
ми. Оставаше ми да прочета в нейните, че ми се подиграва, но никога не ми се
подиграваше на глас. Иронията й беше твърде изтънчена и приятна. Словесна
плетеница която не хапеше, а украсяваше с хапливи езици въздуха. Не знам на коя
планета се раждат такива жени и какво търсят на несъвършената земя, но беше
съвършена и най-доброто беше, че не я обичах. Силно я ценях и ми беше
изключително приятно с нея, но една сутрин ме шокира.
Случи се миналата
седмица. На два пъти не вдигнах телефона когато видях изписан номера й. Не
отварям изобщо писмата й в електронната поща, а до вчера имах три. Днес сигурно
са станали повече. Сигурно мисли, че съм болен. Да, взех предпазната мярка,
изкарах си болничен. Никога не съм страдал от ишиас, но ми се стори добро
оправдание да не се мяркам на работа където лесно щеше да ме открие.
Чудя се.
Страхувам се, че се заблуждавам и не съм останал безразличен към нея, а ако съм
останал сигурно съм се превърнал в това което е, макар не знам какво е то.
Искам да я срещна, но знам, че няма да успея да я попитам. Няма да успея дори
да формулирам въпроса си. Ще се объркам, а може и да ми каже истината, а аз да
не успея да я понеса.
Що за чудовище
беше?
Силна жена с
много възможности и амбиции, богат емоционален живот който не биваше да й пречи
в делата. Безскрупулност с мястото и времето си, но никога в нарушение там
където действието й би могло да има тежки последствия за нея или някой около
нея. Жената която знае и умее. Това си мислех за нея. Сега не съм убеден.
Вече не разбирам.
Пихме не много.
Шофирахме бързо. Хвърлихме билета за един концерт, който и без друго нямаше да
ни хареса. Излязохме в планината и колкото й да беше студено се любехме първо
там, но имахме още много, много време за да бъдем заедно. Продължихме в
ателието ми. Ужасно е разхвърляно и рядко го правим там, но изглеждаше
по-особена от друг път.
Нещо изглежда в
нея се повреждаше или беше близо до повреда. Не знам. Възможно е, вече да се е
повредило. Боя се да отворя писмата й. Възможно е да ми е писала точно това:
„Повредих се. Сигурно съм се влюбила. Не можем да продължаваме така”
Не знам. Не знам.
Не знам. Вечерта беше прекрасна. Пих още. Тя също. Беше по-скоро мила,
отколкото виртуозно еротична както в повечето случаи. Пих твърде много. Удари
ме на сантимент. Не помня какво точно говорих. Дано не помни и тя. Глупаво и
чистосърдечно е било, сигурно на места и несвързано.
Засмя ми се, но
забелязах, че и тя е разстроена. Пак се любехме и тя заспа. Аз не успях да
мигна. Стоях забил поглед в стената и мислех глупости. За нея, за пиянските
крясъци на улиците, за нашите на село и за парниковият ефект. Припомнях си
имена на герои от юношеските книги, а главата на разсъмване адски щеше да ме
боли.
По някое време се
размърда. Измърмори нещо и се изправи.
-Трябва да
тръгвам.-рече ми – Три часа и тридесет и три минути е.
Сигурен съм. Едва
след като ми каза колко е часа извади мобилният си телефон да повика такси.
Преди това беше в чантата й. Преди да го вземе знаеше колко е часа.
-Колко, колко е?
–попитах я аз.
-Не виждаш ли? –
посочи стената и забеляза, че часовника ми е спрял на дванадесет часа.-Все
едно, три и тридесет и три. Не познаваш ли часовника. Хайде доскоро, нямам
време. Целув и чао. Умната и всичко…Ти както си знаеш…
Погледнах
телефона си. Показваше три часа и тридесет и четири минути.
Няма коментари:
Публикуване на коментар