До дъно


Даваше ми да я целувам, колкото и да бях неловък поощряваше ме. Веднъж само се засмя. Неловко ли ми стана или обидно. Объркано по-скоро. Объркано и нелепо, но забравих, защото тогава тя разголи за пръв път гърдите си, мънички и твърди ,остри, извити като чипи нослета, нахално и въпросително. С големи зърна, подкани ме със поглед. Събличах я, а тя тръпнеше в
ръцете ми и ми даваше да я целувам навсякъде, а неловкостта ми изчезваше. Мислих, че ще е вечерта която ще е имам напълно, но не стана. Целуваше ме навсякъде и тя, чувствах се голям, не само като възраст, а и като съзнание и чувство. Бях вън от себе си, пръсках се, не можех да удържа пулса си, нито имах контрол над гласа си, нито над треперенето си. Стори ми се, че ръцете ми са протези и се молих само да не се разсмее пак или да не се дръпне. Стискаше здраво полата си в дясната ръка и стенеше, не разбирах дори приятно ли й беше или я отблъсквах, но не смееше и не искаше да ме оскърби. Когато се опитвах да проникна в нея, стягаше бедрата си, отдръпваше се, усмивката й беше многозначна, емоциите в погледа противоречиви. Беше неистово и мислих, че ще се случи скоро, но и на другият, и на другият ден, месец се търколи. Почувствах дори омраза и обожание към нея. Когато сменяше рязко настроенията се чувствах като виновно дете, така както се чувстват някои мъже през целият си живот, но тогава бях на седемнадесет, тя едва на петнадесет. По-женствена от много по-големи момичета. Ваканцията ни изтичаше, тя щеше да тръгне на юг, аз на север, а догодина баба ми можеше да не е жива, за да ме пратят нашите при нея. Смятаха дори да я приберат в къщи, за да продадат апартамента й. Свършеше ли ваканцията ставаше много съмнително да се срещнем пак, а аз нямаше да мога да си го простя. Заради някаква си неловкост! Не, ако трябва ще я изнасиля. Как пък си го помислих! Как изобщо пък има такива неща. Нямаше да стане. Достатъчно беше да прояви хлад и всяко желание ме напущаше. После идваше, тройно, четворно, десеторно, стократно, но напълно бях безсилен докато беше още при мен и ту ми се сърдеше, ту се подмазваше да не й се сърдя. Изпаднеше ли в поетичните си шизофренични състояния, полудявах и аз. Почти и вярвах, че голямата бълха която ще ни полази и тогава ще дойде тръпката, а тя ще пожелае вместо нас телата ни. Караше ме да търся сърдитото камъче в живота и мисълта която ще го разбие. Ядосваше се, че вече метлите не летят и не може да дойде в къщи за да ме омагьоса докато спя и да бъда завинаги неин и отричаше, че ме има така както желае. Имаше ме, превърнала ме беше в марионетка, в протоплазмено животинка която пълзи след полите й, по-точно след нацепените й на всички възможни и невъзможни места джинси, имаше и сънищата ми, че и копненията ми преди да заспя. Научи ме даже да пуша, но се лъжеше, ако си мислеше, че приберем ли се по домовете си ще й пиша писма. Нямаше да стане. Трябваше да разбере, че няма летяща метла, но си има мен. Казах й го сърдито, тя си умря от смях колко съм сладък, повтори няколко пъти, че се чувства засрамена и пак избухна в демоничен кикот. Започнах да я виждам и с по-големи момчета, някои големи тежкари. За разлика от нея, аз си изглеждах точно на възрастта и не блестях с предизвикателна външност и познания за интимният живот на нимфетките. Исках и не можех да приключа с нея, но тя и без да ми се отдава напълно ме довеждаше до трансреални състояния с ласките си. Ревнувах я, желаех я, исках да убия някого, да се самоубия, никога да не съм я познавал, да сме били родени преди хилядолетия в Ханаан, а тя да ми е една от наложниците или след хилядолетие когато след излезли от контрол военни опити човечеството е мъртво и сме останали само ние двамата. Казвах си, че е погубена кауза. Затварях се, но тогава ми звънеше. Звънеше телефона ми, по нея гласа й, звънеше сърцето ми, звънеше всяка клетка възбудена, желаеща на прага на експлозията при дяволитите й намеци.
Примирих се. Все пак не ми даваше малко, а ме научи и на търпение. Мнозина ми завиждаха, биха дали най-сладките си спомени за цял живот, за една десета от тези които имах през това лято. В един момент се почувствах, че сме обречени един на друг и тогава голямата бълха изглежда започна да ни полазва. Тялото ми и мисълта ми опознаха неподозирани усещания, по-дълбоки, по-зрели и пълни. Не само я желаех, а вече я обичах. Знаех, че мога без нея, но това ще е като да съм без част от себе си. Без някой от органите си, без много от преживелиците си и уроци на които държах. Отдавах се на чувствата без да се опитвам да ги предизвиквам, на ситуациите между нас също. Всичко се случваше и нямаше нужда да бъде търсено, осмисляно и правено.
Вървяхме из дебрите на отношенията си и на понятията ни за тях, на чувствата и тяхното осмисляне, на младежкият тласък и детинската боязън която още изпитвахме. Губехме често тънките вити пътеки, губехме се в гората и се откривахме. Което се случваше беше неизбежно. В онази вечер и буквално се изгубихме в гората. Палатка имахме, също и достатъчно провизии, но да си призная, аз се поуплаших. Приличахме на решили се да се правят на големи Хензел и Гретел. Не знаехме нищо за тези местности. Тази планина си има особеността, че времето рязко се сменя и това, че е лято съвсем не ни правеше неуязвими. Не знам, що за щуротия и несмислена проява беше да оставим телефоните си и да не предупредим никого къде отиваме. Без карта, без компас, същото което ставаше и в нас самите. Това се случи в онази вечер и се проклинах и се опитвах да се събудя и да върна времето назад, в часа преди нашето тръгване. На нея обаче й беше много, много весело. Раздразни ме, жестоко ме раздразни, но не й го показах, а времето захладяваше ли, захладяваше. Така попаднахме и на онази съборетина, на която явно е живял Заратустра. Сто процента имаше призраци, също плъхове и всякакви горски гризачи. Кой луд е строял тук така й не разбрах, нито и след време намерих задоволителен отговор. Под рухващият свод и стени не влязохме, но друг шедьовър на архаичното архитектурното мислене се оказа решаващ. Едва се виждаше, беше се стъмнило. Кладенец. Ако е имал въже и скрипец, бяха погълнати отдавна в гърлото му. Част от камъните беше рухнала. Едва се крепяха останалите.
-Имаме си и вода.-засмя се тя-Сигурно е жива, а не като вмирисаната в термосите.
В термосите имаше само чай и коняк. Не й го казах достатъчно.
-Ох -отпусна раницата -Аз бях дотук. Да опънем палатката. В дворецът не ми се влиза.
Не видя заради тъмнината колко доволно се усмихнах от решението й.
-Изгубени в гората, за да намерим дома който си бяхме строили в една от предишните си карми.
-Ти и тогава си била луда, а аз луд по теб.
-Какво му е на местото? Има ли по-хубаво от него на света.
Не й отговорих. В този момент и на мен ми се струваше, че няма. Опънахме палатката, разстлахме навън трапезата и това си остана най-щастливият миг в живота ми. Пиех си най-безцеремонно и на големи глътки от термосите и главата ми бързо се замай.
Пак започнаха прегръдките, но не бързахме. И двамата. Това изглеждаше да е най-прекрасната нощ. Смяхме се, смехът ни секваше, устните ни се изливаха, събличахме се бавно, течността в термосите ставаше все по-малко, а повече концентрацията й в кръвта ни.
-Жадна съм. –простена – Умирам от жажда! Умирам от жажда. Не мога, повече…Изгорях от това…Трябваше да вземем вода…Моля те, вземи ми жива вода и ще съм твоя, твоя…Цялата…
-Ти си луда!
-Ти си луд по мен и ме искаш. Погледни ме, твоя съм.-беше се съблякла, целувах я допреди миг на най-интимните места. Твоя ще съм. Искам жива вода.
Роля беше. Не беше нито толкова пияна, нито толкова жадна, но обичаше да играе и да драматизира живота. А аз я обичах такава. И бях толкова пиян и толкова жаден по нея, че отрезнях едва когато се опомних на дъното на кладенеца. Как съм пропълзял надолу нямам никаква представа. По-късно се оказа петнадесет метра. Няма разумно обяснение как са ме удържали мускулите, как в мрака пипнешком съм откривал неравностите и отворите, как не съм се подхлъзнал при слизането като стената беше като покрита със слуз. На всичкото отгоре при слизането си, не бях свалил обувките си.
Необикновена жена. Дяволът не се явяваше в алена роба, а в протъркани тийнейджърски дрехи. Имаше детинското умение да желае истински и да подкупва с безсилие, а аз не бях бенедектински монах, нито пък достатъчно зрял мъж за да преценя обстановката. Но би ли могъл някой при обстоятелствата да прояви зрялост. Отрезнях на дъното на ада. Стори ми се, че съм влязъл в нея, че ме е погълнала в себе си, а лицето й което виждам през отвора високо над себе си ми се надсмива. Имаше вода, до колене бях във вода и студът ме прорязваше. Напълних термоса, прехапах късата презрамка, впих ръце в две издатини и се набрах. Краката ми се подхлъзнаха безсилни. Бях напълно изтощен.
-Как си-иииииии. Отговориииии ми, моляяяя…
Плачеше. Не ме виждаше в тъмницата.
-Добре съм. Добре съм. Успокой се, идвам.
-Господииии, не исках-ах-ах-ах…Добре ли си? Жив ли си.
Чуваше ли ме, полудяла ли беше. Трябва малко да си поотпочина. Не ме ли чува. Няма да ми стигнат силите до горе. Атлетичен съм, даже много атлетичен, но е толкова високо. Не ме ли чува!
-Моля-я-я-я-я, те.
Изпитах чувството, че през кладенеца съм влязъл в друго измерение, че оттук навън гласа ми не може да излезе. Приличаше на кошмар в който не можеш да викаш, а искаш, искаш, искаш…
-Добре съм. Добре съм.
Чу ме. Викна ми да идвам. Страх я било сама. Изглеждаше безсилна. Спомена, че и идва да скочи в кладенеца. Не беше на себе си. Страх ме беше да не го направи. Хвърлих обувките. Стиснах още по-здраво през зъби презрамката. Впих ръце като в живота, то си беше и точно така. Направих първо и второ и трето набиране. Стори ми се, че съм напълно изразходен. Ама, че детинщина. Ненормално стана. Представих си баба как говори разтревожена на нашите по телефона. Представих си какво ще е, ако не се върна утре. И забравих, че има свят навън. Дотук бяха тревогите ми. Съществувах само аз, тя и кладенеца. Щях да счупя със зъби презрамката. Дори се усмихнах злорадо над себе си и имаше защо. Кладенецът ми заприлича на самият мен, този който бях вътре в себе си, несподелен с животворните глътки от които някоя желаеше да отпие, а не бях намерил начин да й поднеса. И трябваше да срещна тази която да ме накара да се опомня вътре в себе си, дълбоко в най-скришните си и потайни кътчета, която да ме накара да я пожелая от недрата си, да изпълзя навътре въпреки риска си. Близо три месеца си игра с мен, намираше начин да ме стимулира, като кученце при дресура или не…Аз не съм кученце, а едно диво същество. Нещо което се крие в мрака си, което не съзнава, че вън от него е света и има отвор. Тренирах за да бъда мъдър, учих се да бъда силен, идентифицирах се с философски модели, създадени от романтично безсилие, за утеха на всеки който не се е открил въпреки безбройните търсения. Имах тръпката и желанието да съм. Осъществих единствено самотата си, дори в миговете в които имах любимото прекрасно създание в прегръдката си. Тя ми показа, колко ужасяващо трудно е да бъдеш мил, колко безумно тежко е да откриеш слабостта си, да се отдадеш на чувството си и да пожертваш себе си, за да имаш повече. Набирах се и се мразих. Не бях изкачил и една трета от височината. Достатъчно падна ли да се случи непоправимото. Едва ли щях да си счупя нещо при тинята отдолу, но най-вероятно щях да се подхлъзна и при рязкото падане да погълна вода. Подготвих се за падане. Няма да се убия. Меко е, но неизбежно ще се подхлъзна. Не трябва да удрям главата си в стените и трябва да поема въздух за да не се удавя. Концентрирах се върху това и чувствах как силите ми напускат ръцете. При изплъзване на единият крак се разминах на косъм от падане.
-Жив ли си! Жив-ив-ив-ив ли си?
Ама, че мръсница. Как да й отговоря. Нали стискам в зъбите си водата която толкова искаше. Нарочно го прави. Иска да ме погуби. Знае, че съм жив. Всъщност откъде знам.
Пак започна да крещи, че се страхува сама, че иска да скочи. Взе да напява абсурдици. Прилоша ми, исках и да й извикам и да задържа термоса между зъбите си. Ставаше нещо страшно, нещо много страшно. Скочеше ли и двамата щяхме да сме мъртви. Чувствах я вече как пада върху мен. В представите ми се случи няколко пъти. Сумтях силно да ме чуе. Виках през зъби. Не можех да пусна термоса, защото втори път няма да имам сили да се изкача, а и как да сляза отново. При първото ми слизане не помня нищо. Внезапно се събудих на дъното на кладенец, все едно, че се родих под високото гърло.
Косата й се вееше. Призрачно се вееше. Косата която бях милвал. Беше в друг живот, живот за живеене, живот който не откриваше нищо освен себе си. Всичко изглеждаше лесно, нямаше го препятствието което можеше да отнеме всичко за миг, което вече беше отнело временно поставяйки всичко под въпрос. Няколко метра, а цял един живот, няколко метра по себе си, няколко месеца към края на лятото, няколко невъзможни измерения до отвора на кладенеца.
Можех ли да зная на онази пейка, когато видях малката до мен да пуши, че се озовавам на дъното на кладенеца. Имаше нещо нестандартно в отмятането на цигарата, нещо мъжко, безцеремонно, в същото време палаво, като че ли не пушеше, а изпълняваше забранено за възрастта й тайнство и подчертаваше с този жест колко е забранено и немислимо. Имаше нещо еротично в неспазването на тази забрана в същото време очите й сякаш казваха, че това е най-естественото, че какво пък, нали забраните се нарушават от тези които могат да си го позволят. Нищо и никакви откровения или намеци. Говорихме си за това от къде сме, за колко и при кого сме дошли. Оказахме се през два етажа. Да излезем заедно и да се поразгледаме из градчето изглеждаше също толкова естествено. После се лигавихме два часа на по бира, но се сближихме и когато се прибирахме бяхме прегърнати. Чувствах я по-различно от другите с които съм прегръщал докато изпращам. Чувствах се вече в кладенеца, усетих, че съм много по-дълбоко отколкото е било до сега, че сега нещата са действителни, че няма да спрат дотук и нямат общо с тийнейджърско развлечение. Можех ли да зная до колко дълбоко в буквалният смисъл ще стигнат. Идеше ми се да се смея. Тя пак се разкрещя…
Вече беше ясно. Нямаше да издържи и щеше да скочи. Преди да вляза в кладенеца беше с мен и за това изгубването ни в тази пустош й се струваше шега. Сега когато остана сама отрезня, както аз отрезнях когато се озовах в кладенеца.
Точно така, мъжете се опомнят в дъното си, жените изгубени и сами в дивата си природа.
Премине ли импулса следва печалта. Светът разтваря суровите черти, тези които не можем да смекчим с трогателната си душевност, а трябва да се преборим някак си, независимо дали имаме някакви шансове или не.
Е, това не го пише във философските ми книжлета. Няма и да го прочета другаде освен върху отворите на хлъзгавите стени.
Ръцете ми омекнаха и виснах в гърлото. Глътна ме и премлясна с мен. Мисълта ми изскочи вън от кладенеца. В този миг бях едновременно паднал и все още се държах. Точно този момент, реши. После намерих сили. Отключили са се някакви резерви, някакви хранилища в които се пазят духовете на екстремалните състояния. Мога да кажа, че изведнъж всичко стана по-светло, че ме полази възбуда, дива възбуда. Различна от тази при ласките ни, но също толкова приятна и дива. Тъпанчетата ми биеха някакъв налудничав рок. Екзалтиран. Непознато парче. Войнствен. Бесен, с рев на китари и демоничен кикот. Тялото ми се превърна в едно с камъните. Движеше се по себе си, пълзеше нагоре, преизпълнено с ентусиазъм. От стреса мислите ми се преобърнаха. С главата надолу се преобърнаха, като палачинки се преобърнаха, а в гърдите ми се преобръщаха тържество и разочарование, наслада и болка. Преобръщаха се като тела които се любеха се преобръщаха, като нашите тела които стигаха в емоцията си толкова високо, безумно високо, но никога до край. Над мен се вееха косите на недостъпната. Близко и безкрайно далеч. Метри само, а въпрос на живот и смърт. Преминаване през битие. Излизане от ада. Орфей води навън своята Евредика. Порочната си, запазила детският садизъм Евредика. Преди малко си мислех, че пълзя по своя кладенец, но сега си мисля точно обратното. Аз влязох в нея, дълбоко в нея. Стигна ли до горе, ще има да се гордея, че съм направил най-дълбокото си проникване. Изкисках се вътрешно на себе си. Да, точно така. Не е необходимо само да ти е голям, необходимо е да имаш кураж, много кураж за да влезеш там където с онази си работа не можеш. Да влезеш цял в нея, до остатъка й от извора, да извадиш живителните глътки които тя не може да извади навън. В ада е била. Скъпата ми Евредика е имала живителното, но твърде дълбоко. Нещо сигурно й се е случило. Държи се лекомислено, в наше време това скъпо се заплаща. Възможно е някой като онези батковци с които предизвикваше ревността ми да не е бил толкова безобиден или влюбен като мен в нея. Кой знае? Възможно е, възможно е. Може и да си е такава. Жадна е била, жадна е била, но е трябвало да се намери куражлията който да слезе до недрата й. Да извади емоцията й. Мразих ли я или я обичах повече. Жертва ли съм или напротив, това слизане ме направи мъж. Можеше да ми даде. Толкова лесно можеше. Всичко щеше да е пак незабравимо, защото е за първи път, но щеше ли да е така…Щях ли толкова да съм дълбоко и високо…
Не мислих нормално и ми е трудно да пресъздам мислите си. В някои моменти всичко приличаше на съновидение. Не чувствах тялото си, нито имах представа, че се движа. Опомнях се на ръба на силите си и пак откривах неподозирани. Тя крещеше, плачеше, повтаряше, че ще скочи и бях готов на няколко пъти да пусна безценният термос с пълна сигурно с буболечки и всевъзможни бактерии вода, но се боях, че пак ще каже, че е жадна.
„Е, скъпа! Направих толкова, че когато изляза сигурно няма да имам сили да получа наградата си, но не всяка жена е родена да бъде недостъпна. Не всяка е принцесата за която може един задръстеняк като мен да се превърне в пияният и невменяем рицар – празноглавец, внушил си, че с мускули може да превземе света, а с дух да грабне и луната, ако пожелаеш. Не искаше да ти свалям звезди, принуди ме да го сторя. Пропълзя като змия в дълбините ми и също тъй ловко излезе навън с тайната ми, за да ме накараш аз да вляза в твоите. Ти си богиня. Май е време да се пусна ей така за забавление, не навършил и седемнадесет знам, че съм разбрал повече за жената от много сдухани дъртофелковци с портмонета и силиконови цици наоколо. Ти си целта и Всемира. За недостъпната ти слязох в ада и щурмувам висините. И си ми толкова миловидна, че чак ми идва да те разцелувам по бузките, но първо трябва да изпълзя…”
Текнаха ми сълзи. Чиста доза вълнение. Силна, убийствена.
Стигнах до отвора, толкова близко колкото и до нейният. Деляха ме сантиметри, две или три набирания в които щях да мога да протегна ръка и да се хвана за ръба на кладенеца. Срещнахме погледи. Въпреки мрака се виждаше. Лицето й беше стилизираният образ на чистият ужас. Дъхът й стигаше до мен. Пресичаше, на моменти не можеше да си го вземе. Ето в този миг, разбрах какво е да си обичан.
И силите ме напуснаха.
Всичко стана светкавично и още го сънувам. Не ми помогна нищо да се отърва от този кошмар. Присънва ми се, че съм там и целият ми живот след това е измислица. В същото време съм абсолютно сигурен, че това е сън. Обърквам се, казвам си, че не е честно да го сънувам след като съм го изживял, но не мога, не мога да се събудя. Случвало ми се е често след последвалата сцена зад кладенеца да се появят стени на втори. По-гладки, по-хлъзгави, а тя пак да е горе. Едната да пада с крясък, надолу, а другата да ме зове отгоре. Ужасяващо е. Обикновено не мога да заспя след като съм се събудил, но понякога ми става празно при събуждането. Обяснявам си го, по хиляди начини си го обяснявам и то правдоподобно, но като че ли има нещо друго, нещо което не мога да назова. Същото каквото имаше и дълбоко в нея. Не в кладенеца от който все пак изпълзях, а в истинската й същност.
Падах, а тя протегна ръка. Беше напълно несъзнателно от моя страна. Хванах я. Набрах се, но при тежестта ми тя се катурна надолу, в мига в който се улових за ръба.
Оттук нататък следват много дълги животи, цели вечности. Изскочих от кладенеца и закрещях. Тя не ми отвръщаше. Крещях дълго. Хрумна ми да сляза отново, но не знам какво свръхсъзнание имаше сила над моето и не сторих грешката. Ако слезех щяхме да загинем и двамата. Крещях, а тя не отговаряше. Стори ми се, че припаднах. После бягах. Спрях, при едно от паданията си. Страстите ми утихнаха. Хладната мисъл проговори. Знаех, че е мъртва. Мъртва е. Нямаше смисъл да търся помощ. Да крия, няма смисъл. Случи се. Фатално беше. Не можеше да се предвиди. Всичко се нареди по този начин. От самото начало. Побягнах пак. Без посока. Краката ми кървяха. Камъни, тръни, пръчки и какво ли още не се беше забило в босите ми стъпала. Без чувство за посока все пак стигнах до близко село. Преди да ме погълне безпаметното, се бях примирил, че е мъртва.
Не срещнах повече такава жена. Намирах равновесие или приключение, любовни бесове и любовни ангели, доверие и топлина, чувство за споделеност и искреност, нежност и възбуда, други светове и дълбини, хармония или очарователна липса на хармония. Имах и други критични авантюри, не толкова екстремални, но в тривиалният живот, авантюрите са далеч по сериозни.
Снощи тя ми позвъни. Мислех, че между нас всичко е свършено. Бяхме достигнали върха. Изчерпали се бяхме. Твърде силно бе, за да е останало още нещо.
При падането е затънала в тинята. До шия. Главата й се е подпряла в стената и не се е килнала. Това я е спасило от удавяне, иначе през цялото време докато я открият е била в безсъзнание. Нямаше тежки травми, но стана голяма каша около нас. Баща й искаше да ме убива, майка ми се кълнеше, че ще и издере очите.
Нямах сили да се боря. Изчерпан бях. Радвах се, че е жива и се хилих около месец докато ме лекуваха от шока.
Минаха петнадесет години. Нямах представа откъде е намерила телефона ми. Не й отказах срещата, но дали ще отида самият аз не знам.
Излязох ли наистина тогава от кладенеца?
Оставаше ми да се набера още веднъж за да я имам.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Музите

  Тя се разплака. Той й повтори, че е щастлив. Нищо, че ще забрави. След това пак се любеха. Накара я отново да му разкаже, вече без да плач...