Завист

Колаж: Стефан Кръстев

Срязаха го. С острие от счупено стъкло. С тъпо острие го срязаха. На две го срязаха. Започнаха от сърцето, през дванадесетопръстника, през пикочният мехур  и завършиха с тестикулите. Откъснаха ги, завъртяха ги като ласо и ги метнаха за да се закачат на ръждивата антена на четвъртият етаж и продължиха да режат. От скърцащият звук настръхна и му се изправи косата. Това почувства като видя драскотината. Колата беше застрахована, а драскотината нищо и никаква. Трудно дори се

забелязваше. Само след месец по колата щеше да има сто такива и то не защото някой ги е направил, а просто защото е функционирала. Нищо не представляваше драскотината. Нищо. Не си заслужаваше вниманието, но му призля при мисълта, че някой иска да му развали радостта. Преди седмица купи колата. Видимо всички се радваха. Неприкритата завист не беше злоблива, изглеждаше приятелска. Завист на зрели хора които по успеха на другите сверяваха своите, не за да си развалят вечерта, а напротив за да оценят това което имат и не е никак малко. С всички от блока и околните къщи поддържаше приятелски отношения. На един уреди кредит от банката, на друг сам стана поръчител, спаси едно момиченце от удавяне, а един тийнейджър от разбеснели се хулигани, използва влиянието да се отърве друг от поправително училище и момчето се промени, а родителите му изглеждаха много, много благодарни. Печелеше женските симпатии без да се възползва от телата им. Печелеше умовете на мъжете им, без да ги завлича в рискованите си бизнес авантюри. Усмихваше се и нямаше човек който да му е поискал пари на заем и да не е получил. Спретнат и усмихнат и външно и духовно. Това му беше девиза и този девиз не го подведе вече цели тридесет и четири години. Имал бе борби и не една, но и в тях опонента му го уважаваше. И бизнес опоненти и бившата му съпруга. Разделиха се, защото тя искаше да напредне в артистичната кариера, не искаше да го мами и той не я спря. Уважаваше го. Не се боеше да потърси помощ от него и той никога не й я отказваше. Понякога прекарваха вечер на чашка или нощта. Не скри, че още я обича, но не откри, че понякога е наранен. Причината е, че се чувстваше некомфортно когато на някого му беше кофти. Не искаше да я разстройва и разколебава. Тя си имаше свой път. Както с нея, така се отнасяше и с всички останали. Ценеше доброто настроение. На първо място него. Доста се колеба преди да си купи подобна кола. Струваше много, но можеше да си го позволи, а няма мъж който да не обича хубавите возила. Не, такова животно няма! Не удържа и му стана още по-радостно когато видя, че съседите се радват с него.

В началото драскотината му се стори толкова нелепа, че не повярва, че я има. Тя обаче стоеше там и не беше случайна, а направена от човешка ръка. Личеше промисъла и емоцията. Злъч, злъч и зараза. Това беше почерка.

Полазиха го хладни тръпки, премаля му, адреналина му скочи. Това не беше просто драскотина, а проява на агресия върху него. Неочакван удар под пояса. За минути през главата му минаха лицата и имената на всички в квартала. Прецени всеки един по отделно и всеки му се струваше неспособен да го стори, но след като драскотината беше факт ги заподозря до един. После се разсмя на инфантилността си. Като че ли му мина. Тъкмо когато реши да влезе в колата видя група гологлави момчетии да дърпат и блъскат Вуду-то. Стори му се, че единият я заплю в лицето. Извика им някаква закана, но му отвърнаха с псувня. Това което направи в следващият момент, дълго време го терзаеше. Не се замисли, направи го механично. Мислеше, че никога не би го сторил и че има далеч по-правилни начини да се справяш с критичните ситуации. Носеше пистолета като предпазна мярка. Все пак печелеше много, пътуваше много, контактуваше с най-различни хора, а на този свят няма невъзможни неща. В много случаи положението беше далеч по-нагорещено, но в тях дори не беше се сещал, че притежава оръжие за самоотбрана. От друга страна скиновете бяха малолетни и с меко казано неособено респектиращ външен вид, но той извади пистолета и дори свали предпазителя. Опомни се какво прави една когато момчетата се изпариха като дим.

-Мамка му.-промърмори си под нос и прибра пистолета.

Вудуто тръгна с младежка походка към него, оголила венци в най-фрапантната си усмивка с която можеше и да изплаши преди малко нападателите си.

-Страхотно мъжки, мерси…

Местната клошарка. Живееше в един несъборен нефункциониращ от петнадесет години нафтопункт зад блока. Никой не знаеше годините й. От дете я помнеше, че все на толкова изглежда. Около триста или триста и две и три. Нещо такова. Баеше против уроки, но само на “кварталци”. Събираше бутилки и хартия. Понякога послъгваше за да изпроси нещо, но скечовете и си заслужаваха хонорар. Хващаше се за бузата и ревеше, че трябва да си вземе аналгинче, а в устата й нямаше коренче сигурно от времето на строежа на Берлинската стена. Друг път разправяше, че дядото й е болен или че канализацията и е запушена. Разбира се, нямаше ни дядо, ни канализация. С вечното си настроение печелеше симпатиите на всекиго тук. Освен това плашеше уличните песове и квартала никога не бе имал проблем с тях. Ако не поркаше толкова щеше да бъде канонизирана.

-Тези бяха нацисти, да знаеш. – рече му с тайнствен тон.

-Така ли? – направи се на учуден.

-Да. Напоследък ходят с голи глави.

-Не може да бъде.-усмихна се той.

-Ти ме бъзикаш. – намръщи се и се засмя -Дай един капак за ракията.

С него си говореше съвсем открито. Никакви постановки. Дай един капак за ракията и толкова.

Намери в портфейла подходяща банкнота.

-А ако те срещнат малчуганите?

-Няма. Ще се прибера вкъщи и ще си пийна пред телевизора. Трябва да се наспя, че цяла нощ едни танци…Лелее, мамо мила…Да не ти разправям.

Засмя се за телевизора. Разбира се, че нямаше и ток. Сградата трябваше отдавна на е съборена. Държеше се на силният й дух. Дупките бяха попълнени с картони, а тавана подпираха наредени една върху друга гуми. За нощният й живот знаеше, въпреки че беше по-дърта и от костенурка, доста бурно я караше. Нямаше вечер в която да не излезе и да се прибере чак преди зазоряване. Бродеше по кръчми, алеи, квартири, често се озоваваше и в отрезвителното, но от „къщичката” си не излизаше само в най-студените зимни нощи.

„Ето човек на който никога за нищо няма да му пропука!”-сети се за драскотината и му стана горчиво.

-Хайде чао. – махна му – И ако гаджето те изрита, аз съм насреща.

Драскотината пак проряза вътрешностите му. Гласът й продължи да отеква. Остроумията изведнъж го раздразниха. Станаха му противни. Все така си я е карала. За нищо, никога не й е пукало. Подигравала се е сама със себе си. „Телевизор”, ще и даде един телевизор.

Погледна я как излиза от супера и се превежда за да влезе през един отвор в съборената. Онова което беше някога врата беше запушила с остатъци от покрив на автомобил, стари чинове и одеала. Минаваше през една дупка която захлупваше с похлупак за бъчва.

И беше щастлива!

Острието отново го разряза на две. Не можеше да понесе, че някаква си драскотина го е разстроила толкова докато на една стара жена не й пукаше за нищо материално.

„По-силна ли е от мен! Та това е…Нелепо…”

Драскотината обаче не излизаше от главата му. Дори след като бояджиите така добре се справиха, че не можеше да посочи къде е била. Цял ден нищо свястно не успя нито да направи, нито да си помисли. Провали няколко разговора, на няколко пъти изобщо не вдигна телефона. Изтри от електронната си поща едно сериозно предложение без дори да го е осъзнал напълно. Имаше реална опасност отново да пропуши, след като преди година и половина се прибори с цигарите и здравословното му състояние значително се подобри. Драскотината драскаше ли, драскаше по мислите му, а Вуду-то се хилеше с беззъбата си уста и невъзможното си самочувствие.

Привечер го изпълни демона. Купи достатъчно бинтове и туба бензин специално за случая.

„Ще видиш ти!”

Никой нямаше да заподозре, че някой от квартала може да направи това на обичаната от всички Вуду. Подозренията щяха да паднат върху гологлавите тийнейджъри. Спеше му се, но дебна до малките часове. На няколко пъти си помисли, че е излязла без да я забележи. Обикновено толкова не закъсняваше. Сигурно си имаше някакъв таен изход, но се боеше да провери за да не изпадне в неловко положение.

Току виж застанал на входа й вечерта след като му е направила сексуален намек.

Видя я в просъница. Изпълзя като видение. Сплаши няколко улични котака и се сви в алеята. Прокрадна се до къщичката, заля сухите храсти които я обикаляха с бензин. Напои факлите от навит около пръчки бинт. Няколко метна върху покрива. Нямаше да удържи, знаеше, че има пукнатини. Блъсна капака от бъчвата и метна три факли и вътре. После една горяща върху покрива и една вътре.

Запали цигара. Разкашля се и я хвърли върху храстите.

„За това си заслужава да пропуши човек.”

Отдалечи се, преди пламъка да е обхванал и незапалените факли.

Седна спокойно на пейката пред блока откъдето се виждаше добре разрастващият се огън. Едва ли пожарната щеше да дойде бързо. Чу се първото глухо избухване. Огнен октопод спусна пипала от покрива по стените. Пламна и вътре в къщата. Не вярваше, че толкова буйно ще гори. Изглежда имаше много непотребни вещи. Изведнъж сърцето му се сви. Припомни си я веднъж клатушкаща чанта да върви към къщи. Хвалеше се с книгите които взела от библиотеката. Споделяше често, че е истинско щастие да се зачетеш и да отидеш другаде.

При втората глуха експлозия се разнесоха искри. Няколко прозореца светнаха. Чу се трета. Стените се разтърсиха и изчезнаха. Потънаха в огнената стихия. Нова експлозия разнесе остатъци от стари предмети във въздуха.

Изглежда сградата рухна. Не се виждаше, тъй буен беше огъня. Не искаше да се стига чак до там. Само да и изгори някои малки и скъпи нещица, но не и всичко.

Чуха се пожарникарските сирени и тогава…

Видя я да излиза от недрата на пламъците.

Свита прегърбена и с характерната си куцукаща походка която напомняше леки подскоци. Вървеше право към него. Не гореше.

Отърси се, все едно се отърсва от водни капки и от тялото й се изляха искри.

Приближи се и седна до него на пейката.

Въздъхна тежко и му поиска цигара.

Запалиха.

-Не мога да разбера кой го направи. Цял живот не мога…-долови горчилката която изпитваше сутринта в гласа й.

Махна с ръка.

Сирените се усилваха.

-Дай капак за ракията.

Забърка из джобовете. Не видя колко ги даде. Веднага ги пъхна в пазвата си.

-Ти излезе от пламъците. Не гореше.

-Изгорял от огън…

Не можа да я чуе, по нататък. Пожарните вдигаха голям шум, а докато обърне глава тя изчезна.

магически реализъм