среда, 16 мая 2012 г.

Пламнали устни



Взе я от куртоазия, тя беше като лимузината му, като многостайният бял мрамор, дърворезбата, грозната скъпоценна статуетка – страхотна инвестиция, като кожените тапицерии и златната везба по ловните пушки. Имаше титла за красота, сърцераздирателна наивност и желание да принадлежи на някого като него. Че го привличаше – привличаше го както привличаше хилядите завистливи погледи които можеха да я докоснат само по гланцираните страници на лъскавите списания. Не обаче
толкова, че в тази нощ откакто стана негова официално пред общество и Бог, да остави лаптопа по който бавно се движеха скъпите живи цифрички които на другиго не говореха нищо или означаваха банкови индекси, но за него бяха престиж, философия и Господ.
Чакаше го, чакаше го, устните й пламенееха. Унасяше се, желаеше го. Мечтаеше неясни неща. Заспа, а преди да отвори очи, една прозрачна пеперуда се отлепи от устните й, направи кръг из стаята и излетя през отвореният прозорец…

* * *
Не си помисли нищо обидно. Не й изглеждаше вече противоестествено, ни неморално, ни безпринципно, фриволно, покварено. Със своят мил лентяй преминаха през пламъците, през екваторите и тропиците на илюзиите за любов, давеха се в диви реки от слюнка и захаросаност, в кисела пот и сладостни измами. Още като, че ли обичаше своя неудачник, но вече знаеше повече от него, за това което е между тях, което вече носеше в себе си. Той нямаше да се промени, а тя твърде потъна с него, за да бъде същата както някога. Билетът й беше в сака, не мислеше, че ще бъде гадно, приемаше го като нещо доходно и сериозно. Нямаше да се подвизава по улиците, нито да стане собственост на агресивни самци които да я принуждават да прави което пожелаят. Нейна приятелка беше навътре в нещата. Щеше да я уреди с клиенти.
Той още спеше и не подозираше, че няма да я види никога повече.
В секундата в която тя приближи устни към лицето му имаше голяма вероятност това да не се случи. Самата тя не разбра колко е разколебана. Устните й трепнаха над неговите, разтвориха се, а после сниши лице и го целуна като вампир по врата. Не разбра, че повърхността от устните й се отлепи и се впи с бледото червило по целунатото място.
Преди да е отворил очи, една пеперуда от бледо червило запърха с криле отдели се от врата му и излезе през пролуката на прогнилата дограма. Скоро срещна друга пеперуда…

* * *
Отдавна преди да се е събудила, тя, знаеше всичко което ще й кажат. Нямаше смисъл да я жалят и да започват толкова далече. Знаеше, за инжекцията диезепам която са подготвили, за роднините които ще влязат всеки момент за да я утешават. Не я оставиха през цялото време, караха я да се чувства споделена, желана и да забравя, да забравя всичко което се случва. Също да живее с мисълта, че злото не е толкова силно колкото тя. Когато излезе от комуната мислеше, че е свършило, че няма да се върне назад. Много бяха се оправили. Защо не и нейният син.
Само, че сега беше мъртъв. Нямаше нужда лекарят да започва от толкова далече. Искаше й се да му кажа, че няма смисъл, че така се живее, че е голяма и разбира. Всичко разбира, всъщност нищо.
Не успя да изрече нищо. Опита се, но вместо звук от устните й се откърти една невидима пеперуда и излетя навън…

* * *
Той беше добър човек и щеше да го научи много неща. Родителите му го оставяха при него. Мил старец, вечно усмихнат, даваше им винаги парите и времето си. Нямаше нищо против да го взема и забавлява когато те са заети. От седмица каза, че двамата за да станат приятели трябва да имат тайна…И започна да го пипа и не беше приятно, дори болезнено…Но кажеше ли, щеше да е предател и завинаги да бъде прокълнат.
Майка му се прибираше. Почувства силно желание да и каже, че не иска да го оставя повече там. Не успя и от устните му се отдели нещо. Приличаше на пеперуда. Кацна в косите й. Беше разрошена. Изглеждаше и пияна. Отвори прозореца въпреки, че беше студено. Нещото се отдели от тях и изчезна…

* * *
Някои се забелязваха, други не. Някои съвсем слабо, други се виждаха и достигаха размерите на малки врабчета. Приличаха на пеперуди и на листа. Промушваха се през пролуки и шахти, излизаха изпод дрехи и боклукчийски контейнери. Изпод покривки на маси и гарирани коли. Не привличаха внимание, изглеждаха като всичко реално и обикновено.
Събираха се. Събираха се на едно място над града. Ставаха стотици, хиляди. Пърхаха с крила, докато се превърнаха в огромна огнена вълна. За миг тя прие формата на разголила гърда богиня. Гневна, усмихната жестоко.
Аленееше и пулсираше.
Чу се глухо боботене. Превърна се в огнена вълна.
Гората зад нея пламна, а после пламъците се заспускаха надолу.
Към неподозиращият нищо, град…



магически реализъм

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email