пятница, 18 мая 2012 г.

Думичката

                                          Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й

Обезумяла съм. Какво говоря? Винаги съм била безумна. Въобразявам си разни неща, върху тях след това градя реалното и то е във въздуха. Ей, така! Виси си, тиктака. Не може да падне, не. Земята не може да го приеме. Контактът между тях е невъзможен. Едното изключва другото. Действителността не може да приеме, че съм на тринадесет, едновременно с това на деветнадесет и на толкова колкото е изписано в паспорта ми, а то не означава нищо. Нищо не означава, за мен и
факта, че съм жена която почти не излиза от къщи. Домашна котка, породиста, много мила, но понякога настръхва, без сама да разбере защо е било. Факт е, но не означава. Не съм заключена в нея, не я разбирам напълно. Тя също не ме разбира напълно. Не, не и не. Общуваме само със стихове. Иначе нямаше изобщо да си приказваме. Разменяме мисли и реалности, а тя понякога гледа замислено в календара. Датите още и говорят нещо. За мен не са реални. Не, не и не. Приятни завъртулки са, нанизи които и блестят и тежат, но нямат смисъл. Поне не онзи който вижда жената на средна възраст, аз съм още на тринадесет и на деветнадесет. Знаете ли какво стана когато бях на тринадесет? Започнах половият си живот. Какво и как стана, ли? Бях на екскурзия с класа. Красива природа, мури, пътечки, ромолене на река. Един малък вир. Наведох се да пия вода и…Вече не бях същата. Детството свърши. Една зрителна измама отне девствеността ми. Душевната. Тялото я загуби години по-късно. Видях във вира отражението си. Аз бях, но не същата. Всъщност същата, но по-възрастна. На деветнадесет. Другата възраст в която останах завинаги. Лицето ми изведнъж беше станало красиво. Не лъчезарно, безгрижно, трогателно, невинно и симетрично. То беше красиво. Моето, а толкова, толкова различно. Прочетох в изражението му възбудата и тя премина през мен. Женската, зрялата, умелата. Тази която знае да дава и да получава. Тази която може да предизвика и да утеши пламъци. Може да ги поеме в себе си дълбоко и да ги дирижира, да танцува с тях и по тях. Може и да се престори, че го е направила. Може да открие и скрие място за докосване. Водораслите под отражението ми са измамили очите ми. Те ми заприличаха на релефността която предава на лицето съзряването, намеците за бръчки, по-дълбокият емоционален свят. Казах ви, зрителна измама беше, но аз я приех. Дълбоко в себе си я поех. По-голямата нахлу в мен, облада ме, избухна. Преобърна всичко. Премаля ми, беше болезнено…А после сладко, много сладко…Изправих се упоена. Нарцис с женско име. Самопрелъстила се Лолита. Всяка стъпка беше като сексуален акт. Вървях из пътечките с часове. Вървя по тях и до сега. Още не съм напуснала онази гора, онези пътеки.
Въобразих си, че съм отразената жена и това беше основа която градях. Тя беше красива, тя имаше самочувствие. Знаеше как или умееше да открива как. От този ден станах по-освободена, по-целеустремена и обаятелна. Печелих и отблъсквах приятели. По-лесно ми беше да разбера възрастните и не разбирах вече онези като които бях преди да се огледам. И градях ли, градях отразената жена. Подражавах на зрителната си илюзия и накрая я постигнах. Можех да накарам мъж да ме обикне. Да си помисли, че ме е обикнал. Да се лъже, че не ме е обикнал. Да ме хареса или харесва. Да не ме харесва, а да не може да ми устои. Да не може да ме понася, а кошмарно да ме желае. Да излиза от кожата си за мен. Да е готов да запали дома си, а да не е способен от треперене да запали и цигара. Можех, можех и още мога, макар отдавна да не изглеждам така както отразената жена. Вече я постигнах и тя още живее в мен. Преди аз живеех в нея. И така. Трябва да ви кажа, че тя беше удивителна актриса в живота. Реши да стане и буквално актриса. Не звезда, мразеше звездите. Обичаше изкуството. И успя да стигне до театралната сцена…
Хей, сервитьора, още две. Нали ще пиете още едно?
Сега трябва да разкажа нещо на което трудно ще повярвате. Аз, тоест тя – хубавицата, онемя. Стана на първата й репетиция.
Тя отдавна се чувстваше зряла. Достатъчно зряла за да прави любов и вече правеше. Разбираше любовта доколкото е възможно изобщо да я разбере човек. Назовавала я, как ли не, но никога, на никой не беше казала…Ще го напиша…Дайте салфетката:
„Обичам те!”
Не беше декламирала дори стих в който я имаше тази дума. Съзнателно я отбягваше от онзи ден в който се видя така красива. Тогава тринадесет годишната си помисли, че онази жена която вижда, с тази дума ще направи някого щастлив. По-щастлив отколкото би го направила шестица от тотото или царска корона. Детски фантазии, но казах, те бяха основата на целият градеж и изпитах суеверен страх, че всичко ще се срути и отново ще бъда малката и затворената в себе си. Трябваше да произнеса тази дума в ролята. Трябваше. Много обичах театъра. И го направих...
Последва режеща болка. Притъмня ми, вкус на кръв изпълни устата ми. Загубих представа къде се намирам. Земята се завъртя и падах, падах, падах…
По-късно нещата си имаха обяснение. Сценична треска плюс цял лист медицински термини. Бих повярвала и се направих, че вярвам, за да не ме помислят за луда което си е истина.
Три дни не проговорих и никога нямаше да проговоря. След като изрекох забранената думичка бях загубила дар слово. Мислих си, че е завинаги, но наказанието беше само за сплашване. Чувствах се омърсена, изнасилена, продала честта си. Какво значеше тялото пред тази свята дума. Постъпила бях като долнопробна мръсница. Да, твърде често се употребява и от всички, но аз й предадох за себе си онова значение което тази дума трябва да има. Поругах я, заради една роля. Не ми се смей, де…Сериозно, истина ти, говоря. Така се случи. Аз нямам оправдание и не мога да я използвам лекомислено.
Щях да си остана няма, но той се появи. Появи се като крадец. През отвореният прозорец. Спусна се по антената. Не спях, но не бях и будна. Лицето му беше в сянка. Седна на леглото до мен, исках да ме люби, но се чувствах недостойна да потърся милувката му, безсрамно ми се струваше между нас да има интимност. И се направих на дълбоко заспала с надеждата, че той ще злоупотреби с тялото ми. Не се случи. Той ми каза:
„Утре когато се събудиш ще говориш. И запомни, винаги…”
Сепнах се и се събудих, без да съм чула докрай това което искаше да ми каже. Не, не беше сън. Искаше да изглежда сън, но не беше.
Майка много плака и се радва като ме видя отново здрава, читава и чуруликаща.
Никой не забеляза и не разбра, че аз не изричам тази дума. Заменях я с много други. Имах тази дума. Имам я и сега и често, често я изписвам в стиховете си, но не я казвам.
Страх ме е отново да не загубя гласа си. Виждаш ме, че съм бърборана. Да, много обичам да говоря. В известни отношения е по-приятно дори от това да правиш любов. Като плуване в заливи е, като разходка за събиране на гъби, това да говориш. Безгрижно, а в същото време сериозно, сериозно колкото си искаш. Можеш да се удавиш и да се отровиш в думите и все пак не преставаш, заливаш се в тях, омайваш се, пиянстваш с думите и се веселиш с тях. Само човек загубил гласа си за три дни може да разбере какво богатство са приказките. Не говоря за Словото с главна „С.” За него дори не може да се говори…
Но да продължа разказа си. Възможно е, твърде е възможно да съм загубила съзнание от шока при сценична треска, а после да съм си въобразила, че е заради забранената думичка. Възможно е, онзи ангел или гаден изнасилвач на който не му е станало, да ми се е присънило или да е искал да ми каже нещо друго, а не това, че не трябва да изричам повече думичката.
Да, възможно е и през всичките тези години аз съм се съмнявала. Съмнението ме е разкъсвало. Обвинявала съм се. Разкъсвала съм се от желание да я изрека. Имало е случаи когато съм се отдавала, не защото съм искала, а защото ме е възбуждала мисълта да изрека думичката. Изпадала съм в кризи. Надсмивала съм се над себе си. Много пъти съм била готова да се лиша от всичките думи само и само да я изрека, но миг преди да го сторя съм заплитала езика си и след това съм губила кураж.
Постепенно започнах да изпитвам горчилка. Хората ме харесваха. Печелих души, напредвах в живота. Създавах битието си и себе си, а никой, никой дори най-близките не забелязаха, че не казвам тази дума. Заменях я с толкова много, но нея не.
Как може! Как може да не се забелязва. Нима нямат нужда от моето признание, че изпитвам това чувство.
Дълго се терзаех, но тежестта премина в облекчение. Уверих се, че не казвам, а показвам тази дума. Но по-важно е, че преди да я покажа я създавам.
Често ми се случва, дори пред сапунени сериали да ми се насълзят очите. Не за друго, а защото я чувам, виждам как хората с пълни гърди и с усмивка, тъй леко сякаш дишат я изричат, а аз не мога да я призная на глас, макар да съм го заслужила.
Имам си семейство. И изпитвам към него чувството. Някога по-страстно. По-първично и чисто. Сега понякога дома ми натежава. Често мислено го напускам и се връщам край онзи вир който ме преобрази. Надничам и виждам, че съм красивата, че отново мога да бъда тя. Мога да я избера да съм тя, но помисля ли си го…Как да ти кажа, предпочитам красивата да живее в мен затворена, отколкото аз да живея затворена в нея.
И в този миг съм трите. Максимумът който мога да получа от трите.
Ето, че аз съм една щастлива, много щастлива жена.
Но защо тогава кисна по кръчмите и още малко ще се разридая пред един непознат?
Нещо ми пречи. Нещо ми тежи.
Знаеш ли, исках да кажа на някого, защото повече може да нямам тази възможност. Ще се завърна у дома.
И ще кажа думичката дори след това да не мога да кажа повече нищо.



еротична фантастика


магически реализъм

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email