Буца шум

                                         Колаж: Стефан Кръстев

Кожата ми се превърна в стъкло. Стъкло по което скърцаха стотици нокти, рисуваха болезнени орнаменти, трошаха се и потъваха дълбоко. Завъртаха се като свредел, пулсираха, експлодираха и се изсипваха с безброй отломъци в съзнанието ми. Кълцаха мислите ми, пилееха ги, кряскаха и ги тъпчеха. Скандираха на непознат език, екзалтирани нещо ужасяващо. Крясъкът ми се изгуби между техните.

Скърцах със зъби. Опитвах се да уловя спасителната мисъл. Знаех, че я има, трябваше само да си я помисля. Усещах я, ухаеше като момиче ухаеше, като огромна зелена поляна, като гробен покой, като библиотека, като храм, като морски бряг. Някъде в периферията в съзнанието ми беше. Тъй близка и тъй неуловима. Приближавах я. Открои форми. Пръстите ми изтръпнаха от вълнение, подготвени да се излеят върху клавиатурата. От началото на седмицата чувствах буцата. Рядко ми се случваше да я нося толкова. Буцата не се намираше само в гърдите ми. В тях имаше свое седалище, но се разхождаше и по ръката ми, по лявата ръка. Понякога засядаше в лакътя и движението ми ставаха трудни, напомняха на движения на робот, сковани, затруднени, лишени от естественост и крайно мъчителни, но буцата не беше само физическа. Напротив, по-скоро беше мисловна буца. Абсурдна хомогенна, твърда маса от противоречия. Дълга мисъл в едно единствено изречение без пунктуационни знаци което в отделни свои части изразяваше някакъв смисъл, но като цялост беше дразнещо, противно и абсолютно безсмислено. Преизпълнено с асоциации които навяваха безброй мисли и ни една цялостна. Чувствах целият си мозък като буца, а буцата свиваше и стомаха ми, превръщаше и дробовете ми в буца, дори в редки случаи и тестикулите ми. Очите си също чувствах като буци. Фотоклетки които отчитаха реалност без да я преведат в съпричастност и изживяване на съзнанието. Чувах очите - буци как тропат върху формите на обграждащата ме среда. Чужди на действителността, чужди и на мен.

В миниатюрни буци се превръщаха и кръвоносните ми съдове, движех се като буца, носена от мощта на сивият поток. Буцата беше моята болест, приличаше на много други, с нея се бях родил и я опознах добре. При първите й симптоми обикновено я разбивах. В такива случаи болестта беше дори приятна. Разбивах буцата на думички, на стихове, разказчета, разкази, писма до никого и някоя, послания до извънземните и абсурдни бележки, афоризми които щях да забравя и никой нямаше нужда да ги чуе или изразявах писмено нещо което ми убягваше от съзнанието, нещо което трябваше да сторя и то не по моя начин, а по начина който го налага реалността. Открих, че буцата е несмилаеми наченки реалност, въпросителни на които е трудно да намерим отговорите, а и те не се нуждаят от отговори, просто се натрупват в клетките ни и съзнанието ни, в условията в нас и около нас, не са описани като материални обекти и не им е дадено название, но те въпреки това съществуват и с тях трябва да се съобразяваме. Буцата е и предчувствие и интуитивно послание, а понякога си мислех, че е Божие откровение. Трябваше да я почувствам, за да мога да я разбия, за да мога да я разбивам постоянно без тя да порасне дотолкова, че да ме прегази. Лесно се превръщаше в думички, пръскаше се на парчета и се търкаляше весело и игриво от това което е в мен навън и вече не тежеше, а по-скоро забавляваше. Буцата е безсилието което всеки носи, за да закали силата си. Буцата е и горчилката която не всеки може да понесе. Понякога е буца в хляба, понякога е обидна дума или свитото на буца сърце което един ден се пробужда твърде силно за да бъде действително. Изживяло немислимото, но въпреки това оцеляло то си върши работата като важен физиологичен орган, при това я върши добре и безотказно, но няма общо вече със своята символика като каквато до вчера е живяло. Не е способно да нагорчи, нито да бъде разкъсано от страст, да прескочи детински или да се свие като зверче. Дори не тежи. Просто има ръбовете на буцата, а те притискат и разрязват останалите живи страсти останали в тялото. Буцата е и меланхолията и екзистенциалните сривове, но буцата е притежание със съдържание. Стига да може да бъде разбита, стига от грубият й материал да бъде създадена пластика или играчка, фетиш или нещо смехотворно, камбана или каквото и да е.

Не допусках никога буцата да стане толкова голяма в мен както стана в тази седмица.

Сънувах нещо и забравих какво. После стана експлозията в центъра. Същата вечер там имах среща. По същото време. Не делова, не и с жена, която не познавам, а с тази която опознах твърде добре за да превърна в чужда. Припомних си всичките години. Прекрасни, отчаяни, препълнени със страст и нелепост. Нямаше смисъл отново да ставам себичен. Желаех я, но съм уморен. Уморен съм, а и почувствах буцата и тя имаше черно чувство за хумор. Не мога да си спомня, аз ли й се обадих, или тя на мен, нито кой стори второто обаждане с което отмени срещата. На другият ден разбрах за експлозията. Щеше да ни отнесе. Имало някакви версии. Баничката ме накапа, петното приличаше на четирилистна детелина. В автобусът осъзнах какво щеше да се случи, ако бяхме се срещнали на уреченото място. Изляха се върху мен топли и студени вълни. Две момичета зад мен си говориха много сладки клюки. Почувствах, че ми става тясно в собствените ми дрехи. После при слизането си се блъснах рамо в рамо със своя двойник. Чувал бях, че имам. Реагирах твърде късно. Автобусът беше потеглил като осъзнах кой е в него, на спирката видях един некролог който ме върна назад в детството. Една старица която познавах много малък. Първият път когато осъзнах, че има смърт. Още помня как пуфтеше печката й, поничките и млякото.

И всичко се изля едно върху друго. Размеси се. Във вестниците пишеха за експлозията. Аз и дриадата ми трябваше да сме там. Там трябваше да сме. Все така ни се разминава, както със живота така и със смъртта.

От този момент нататък работеше и се движеше моят механизъм. Действаше правилно, акуратно и безпогрешно, а аз носех буцата. Прегазваше ме. Чувствах я по-тежка от когато и да е било.

После видях очите й. Те търсеха свобода. Не става въпрос за жената за която преди малко говорих, а друга с поглед подобен на нейният. Не запомних как изглежда. Исках да я попитам нещо. После говорих с някого. Напълно чужд ми разговор. Механизмът на ежедневието работеше и без мен. Устните ми отговаряха и подържаха разговора върху който изобщо не мислех. Човекът беше истински рапош. Рапош обърнато обратно означава шопар, но иначе абсолютно нищо. Така наричам неволните досадници, дразнители които заговарят за нещо което ми е по-чуждо от парцел в лунен кратер, откъм тъмната страна. Говореше шумно, вибрираха костите от мощният му смях. Струваше ми се, че траеше часове. Ставаше въпрос за някакви дървеници и стари хладилни инсталации, марка бургии и някакви си бонификации. Изглежда механизмът ми го разбираше, защото вземаше участие в разговора, а буцата в мен натежаваше ли натежаваше и така продължи през целият остатък от деня. Имах да свърша нещо неотложно. Не помня точно какво. Вероятно го е свършил механизма ми, но не остана време да разбия буцата. На следващият ден беше твърде тежка за носене и ме изтощи, изцеди и последните ми сили. Още щом се прибрах съня ме просмука. Сънувах, че някой друг вместо мен разбива буцата. Разбива я с хилти. Вдига голям шум. Събудих се. Не разбиваха моята буца, а тротоара пред дома ми. Беше започнал ремонта. Нямаше логика, но точно в този ден се случиха още най-малко две събития. Появи се кола с пукнато гърне, а на собственика й явно не й пукаше защото минаваше през прозореца ми от четиринадесет до двадесет и четири пъти на денонощие, започна работа и един колосален чалга - бар. Чуваха се до късно изстрели, пиянски и екзалтирани крясъци, компютърно модулирани гласове на силиконови кумири и познати до повръщане ритми. Изглежда ремонта на шосето възбуди и страстта за промяна у всичките ми комшии, но по цял ден ръмжаха дрелки, отекваха удари на бойни чукове и ръмжене на машини за чистене на подове. Не знам какви се събираха в бара, но движението по шосето, което беше в ремонт вместо да намалее се усили. Често взеха да свирят и патрулки, но за арести така и не се чу и можеше ли дори да е имало да се чуе в цялата тази шумотевица. Изглежда някой от ремонтиращите съседи е ударил някаква отточна тръба или се е случило нещо друго, но чешмите на цялата кооперация свиреха. Тези от по-далечните апартаменти отекваха като бойни рогове, по-близките като тръбене на слонове, а моята с познатият ми от казармата незабравим сигнал: „чорба – каша…чорба – каша…” Тийнейджърките живеещи над дома ми си купиха свръхмощна стереоуредба, а дядото отдолу оглуша и пускаше телевизора си на такива децибели, че горките момичета не можеха да го заглушат със стереоуредбата си. Реших да емигрирам на Марс, но си спомних, че един билет само за излизане в космоса е двадесет милиона, а и ракетните двигатели щяха да ми вдигат допълнителен шум.

Започне ли да се рони буцата няма да чувам нищо. Трябва само да се хвана за спасителната мисъл. Имам изречението, то е дълго и безсмислено. Трябва само да намеря мястото където да го разбия и да се разпадне на по-малки. Чувствам, че съм близо. Много близо и ще намеря подходящото място. Ще ударя тежкото изречение, ще се разпука буцата…Сигурно ще залее всичко, ще заглуши всички източници на шум и ще престана да чувам. Ще се нося в пееща тишина. В любовна тишина без въздишки, а далечните стенания на животворящите идеи. Чувствам, че ще се справя иначе буцата ще ме смаже. Като жабче ще ме смаже.

Счупиха се стъкла. Някой изпсува. Отекна изстрел. След това сирена. Много изстрели и много псувни.

Близо бях, много близо бях до разпукването. Паднах изтощен. Вчера един приятел ми се обади. Чудех се откъде е научил телефона ми. Имал нужда от нов материал, но свеж. Специално за новото му издание. Никакви публикации, нито на хартия, ни в електронен вариант. Казах му нежно да си гледа работата. Засмя се, това ни беше като код. Значеше, че си обещахме. Лесно щеше да бъде. Твърде ми натежа буцата. Така и така трябва да я разбия…

Осъзнах, че няма да мога да се справя. Допуснах я да стане твърде голяма. Това вече не е моята буца, а глобалната. Ударя ли я, всичко ще се разпадне. Ще се пръсне в небивалица.

Дали да си спукам тъпанчетата? Или по-добре да се обеся, а след туй да се похиля хубаво? Да имаше сърф който може да се кара по гребена на шума. Щях да си открия клуб на сърфистите по високи децибели. Да давам под наем дъски и да хващам за коремите и дупетата знойните дами които още не знаят как се кара това чудо.

Засмях се гръмко, но не чух смеха си. Преминаваше сватбена процесия с надути клаксони.

Двете комшийки от ляво и от дясно на дома ми, явно вече се бяха хванали за косите. Докато влизах само се гледаха кръвожадно и ръмжаха, но сега се чуваха крясъци на биещи се до смърт котки.

Дядото отдолу гледаше парламентарен контрол, а момичетата отгоре бяха свили на петдесетте си и няколко квадрата жилищна площ, цял стадион „Уембли”.

Аз пък се питах дали комшийките се бият за някой от съпрузите си или за мен. Кой ги знае.

И полудях.

Кожата ми се превърна в стъкло. Стъкло по което скърцаха стотици нокти…

* * *

Седмица по-късно се опомних в механизма си. Той беше продължил да движи тялото ми и да изпълнява всички належащи процедури, да изпълнява поставените му задачи и дори да се преструва, че се забавлява.

Нямаше и следа от буцата.

Видях и своята публикация.

Познах, че е моя само по изписаното име.

Приятелчето беше удържало на думата си. Публикацията излезе светкавично, изглеждаше доволен. На мен самият материала ми хареса.

Стилът ми беше познат.

Приличаше на моя, но не…Това не бях го написал аз. Истинският му автор беше шумът.




Хорър, трилър, социална драма