Разгърна я плахо.
Огледа се да не го вижда някой. Стори му се нередно. Изпита боязън и едно
похотливо вълнение. Обърка се, изгуби мислите си сред гора обвинения и
самообвинения. Усети, че пулса му е учестен. Цветовете пред очите му са
по-преситени. Не можеше да си вземе дъх. Беше на седемнадесет, но отбягваше Книгата.
Не се връзваше с разбиранията му, с духа му, с разбиранията
му за свобода, все
още напълно неформирани, но ярки като чувство и замисъл лишен от изказност.
Освен това баща му и майка му претендираха, че са атеисти. Всъщност доста
суеверни хора, самите те не знаеха в какво вярват и търсиха това в което да се
доверят. Прочете първите редове и изпита нещо непознато. Нищо особено не
пишеше. Нищо което не бе чувал и преди да разтвори Библията:
„В началото Бог
сътвори небето и земята. А земята беше безвидна и пуста; тъмнина се разстилаше
над бездната, и Дух Божий се носеше над водата.”
И момчето
почувства тъмнината, и се почувства така сякаш то се носи над нея и очите му се
плъзнаха по следващите редове като че отново сътворяваха битието. Различно от
това което беше до този момент. Текстът беше увлекателен и неясен, потърси
следваща книга която да му бъде ключ за разбиране и следваща която да бъде ключ
за разбиране към ключа и следваща която да бъде ключ за разбиране за нея. И така
все по-дълбоко и по-дълбоко потъваше в тъмнината за да търси яснота. На пръв
поглед нищо странно не се случи с него. Просто откъсна от компанията си и тъкмо
навреме защото само след седмица колата в която щеше да се намира и той хвръкна
в една пропаст. Никой не оцеля. Не се разбра точно кой от най-близките му
приятели беше шофирал, но знаеше със сигурност, че е бил пиян или поне пийнал
порядъчно. Ударът трябваше да бъде силен и наистина беше силен, но той не
почувства болката. Затъна още по-дълбоко в текстовете. Молеше се да повярва и
повярва. Вярваше, че се моли и се замоли. Замоли се истински, без думи,
витаейки в разбирането, домогвайки се бавно до него. През прахта и годините.
Давайки всичко за него и сили и средства и всичко останало което можеше да
осъзнае от ежедневието. Дълбоко някъде в него едно дете си играеше, луташе се
из планини и лабиринти, обръщаше камъчета и тайнствени знаци, бъркаше из
хралупи и пещери и търсеше следващият и следващият ключ който ще му отвори
разбирането към предишният и по-предишният ключ. В периферията на съзнанието му
се изписваха фактите, че е от дълги години научен работник, богослов и автор на
няколко дълбоки теологични изследвания, че катастрофата е останала отдавна в
миналото му, че косите му посребряват и двамата му родители вече не са на този
свят, че с първата си съпруга се разведе преди години, а с втората нямаше
развод, но не знаеше къде се намира. Струваше му се, че слиза по висока, вита и
много паянтова дървена стълба когато трябваше да води лекции, а започнеше ли се
унасяше и не помнеше как се озоваваше там горе където продължаваше своите
изследвания или както казваше: „своите сделки с дявола за да разбере Бога”. И
тъй всичко течеше, а той понякога чувстваше болка в гърдите и дълбоко
разочарование, че не е разбрал повече отколкото в онази утрин в който разлисти
Библията страхливо като апокрифно четиво.
„Хайде, хайде. Сега
пък кризи на възрастта. Духове на меланхолията и захаросани понятия. Забавно ли
ми беше, забавно. По един фин неразбираем и недопустим начин. Да ти се изплъзне
всичко, та това е като да спечелиш всичко…Себе си ли опитвам да прелъстявам с
думите…”
Спомняше си много
детайли от онази сутрин. Острият мирис на липи, пукнатият прозорец и звънящият
шоково телефон по който очакваше да му се обадят приятелите.
Пръснатите из
цялата стая списания. Тиктакащият с философска тривиалност огромен адски скучен
часовник. Нещо си мислеше, но не можеше да улови като цялостно изречение.
Спомняше си пълният пепелник и това, че от скоро пушеше открито пред родителите
си. Посребреният свещник подарък от първото му гадже. Не бяха интимни, но се
целуваха навсякъде. Спомняше си и петната по стената и кичозният натюрморт в
стаята му направен от сестра му. Непоправима мечтателка, излетя още същата
година от дома им. От тогава не се върна и пътуваше из света. След години чу че
е известна водеща на нощно предаване, после загубиха всякаква връзка. Разбра,
че е другаде и омъжена. С години нямаше никаква вест от нея, а от няколко насам
получаваше коледни и новогодишни картички все от различни точки на планетата.
Нищо не му казваше и тогава беше мълчалива, а той не я и питаше, защото знаеше,
че няма да разбере повече отколкото му открива и без въпроси. Пазеше още онзи
натюрморт.
Пазеше и всички
останали спомени и мисълта, че не е научил повече от тогава. Гонеше я, тя пак
идваше. Наричаше я „нездравословна” и пак прогонваше за да дойде пак. И това
продължи до онази вакханалия ли да го наречем или купон в която го замъкнаха
негови студенти. Бяха весели момчета, а и негови любимци. Мислеше да изпие не
повече от две чашки с тях, въпреки, че повода беше голям. Не разбра какъв, но
беше голям. След втората чашка изпита усещането, че е с приятелите си които
изгуби при катастрофата. Разбра колко още неща не си е казал с тях, колко много
са се натрупали през годините. Изпи още няколко чаши и вече напълно изгуби
представа, че онези млади хора са мъртви, а тези биха могли да им бъдат деца.
Заговори като тях и се държа като тях. По някое време изгуби представа какви ги
върши. На сутринта идваше бавно на себе си с пластмасова чаша кафе в ръка и в
трамвай който го носеше в абстрактна посока. Миришеше целият на своя студентка.
„Как пък познавам
миризмите на студентките си.”
Чувстваше се
налепен от слюнка, освободен като от натрупано електричество, засрамен, че се е
изложил и пред момичето и пред Господа. Мислите му се мятаха като мушици в
паяжина. Обезсилени, плахи. Всяка сама за себе си.
Почувствал се
беше като някога. Още имаше чувството, че е прекарал нощта в компания със
старите си приятели. Опитваше се да си спомни и чертите на момичето. Като успя
се успокои, че не е негова студентка.
Слезе от трамвая
напълно дезориентиран. Гадеше му се. Хапна на бързо и се сдържа да не повърне,
а после спря да мисли. Мислите все го водеха към онази катастрофа, а гласовете
и на онези и на тези момчета звъняха в главата му, размесваха се, преливаха.
Изпълнени с живот, заредени с авантюристичност, греховни и дръзки.
Опита се да си
състави планове за деня. Нищо не се получи.
Когато видя
църквата влезе в нея. Осъзна нещо шокиращо. Винаги беше прекрачвал прага на
църквите като богослов, с познанието си, със заучената си молитва, с чувството,
че постъпва редно и без усещането за необходимост което изпитваше в този
момент.
Сякаш за пръв път
влизаше в църква. Портата като че ли сега се отваряше за него. Коленете му
отслабнаха. Направи кръстният знак като, че ли сваляше от тялото си щит и то
остана беззащитно и открито.
И започна да се
моли без думи.
С виденията които
играеха пред очите му, премигващи сред свещите. Преживяванията му се връщаха,
излизаха в църквата и я населяваха, а чрез тях той се молеше.
Дълго, много
дълго погледът му бе отправен към Богородицата, а в един миг тя се отлепи от
иконата. Застана на метър от него, от плът и кръв. Запали свещ и започна да се моли.
Видя сълзите й. Стресна се. Не беше видение. Чудото се оказа съвсем обикновено.
Млада жена двойница на изображението на иконата стоеше, молеше се и сълзите и
обливаха лицето й. Устните й шептяха ли, шептяха, а тъмните й очи пламтяха.
Когато тя излезе
я последва. Движеше се на безопасно разстояние за да не го забележи. Не беше
наясно защо го прави. Просто вървеше след нея. Увеличи дистанцията, стори му
се, че тя подозира за преследвача си. Държеше се особено. Имаше нещо в
походката й, нещо в облеклото й. Държеше се така като, че ли цял свят я
наблюдава. Като пред камера. Предизвикателно, твърде предизвикателно за подобно
лице. Истинска ли беше. Същата ли щеше да бъде и на дневна светлина каквато
изглеждаше пред свещите. Искаше му се да се запознае с нея. Изпитваше онзи
трепет както когато търсеше поредният си ключ към познанието. Възхита
изместваше сексуалното желание. Тя беше съвършена. Сълзите й приличаха на
нарисувани. На художествено средство с което се подчертава светостта. Преминаха
през четири дълги оживени улици. Спря се веднъж да си купи цигари, веднъж да
пие кафе. После дълго говори приведена над прозореца на някаква лимузина.
Забави крачка пред витрината на един бутик, но продължи. Няколко момчета й
подвикнаха, а тя се засмя в отговор. Премина през малката алея на един
разнебитен от времето парк и стигна до една от емблематичните улици населена и
денем и нощем от жрици на любовта. Там се и спря. Видя как заговори един мъж,
но той я отмина. С отмалели крака тръгна към нея. Не разбра кога си е сложила
грима. Изглеждаше различно и все пак същата.
Усмихна му се
предизвикателно и похотливо, а от гърдите му се откърти една единствена фраза,
преди да я отмине:
Няма коментари:
Публикуване на коментар