Където се събличаше

                                          Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й

Имаше си едно място в гората където събличаше старостта. Сваляше я като дреха, сгъваше я внимателно и с много обич, поставяше я в хралупа за която знаеше само тя и я замаскираше с листа, а зиме когато нямаше листа – с клони. Правеше няколко крачки и се връщаше за да види дали все пак добре е скрила съкровището си. Струваше й се, че при по-внимателен взор хралупата се забелязва, а това, че е замаскирана означава, че в нея има нещо. Махаше след туй с ръка. Без риск
не може да си млад. Вдигаше ръце в страни, завърташе се няколко пъти с танцови стъпки и после следваше познатата пътека. Недалече живееше любовника й, сигурно беше на възрастта на внука й, но тя изглеждаше по-млада. Понякога даже й се сопваше, че се държи като дете, а тя стъписана и сплашена изглеждаше още по-детински и чак будеше у него умиление с което той в нея пробуждаше умиление. Обикновено яхваха мотора, не подбираха посоки. Той не беше много умен за да има, а тя твърде умна за да се хване в капана на целеустременото. Правила го бе и съжалила. Годините бяха минали, опомни се стара без да е имала време за остаряване. Така част от нея остана зелена, незряла в развитие. Бунтуваше се, искаше да излезе. Побъркваше я. Разкъсваше я. Болеше като тумори. Гневеше се и плющеше с огнен бич, разкъсваше мислите й, органите й, мразеше и обичаше, проклинаше всичко в което се намира, което я определя и я държи пленена в старицата. Не утихваше и не се радваше на големи постигнали много в живота деца, ни дома и нейните постижения я удовлетворяваха. Млада беше и искаше което й се полага. Неразумно и лишеното от посоката. Живото за само себе си. Правото да вършиш грешки. Искаше раните си и истинското остаряване. Не й даваше да спи. Накъсваше кошмарите на реалности, реалността накъсваше в кошмар. Разкъсваше със собствените й ръце дрехите. Забиваше юмруци в огледалото, драскаше с кървави нокти лицето си, докато откри начина да съблича като дреха старостта.
И за да не ме помислите за сюреалист ще ви кажа какво правеше тя. С нокти разцепваше тънката обвивка която разделяше два пространствено – времеви континиума. Как беше улучила това място? Случайно.
Сама не знаеше какво прави и как го прави, но разширяваше отвора, смъкваше старицата от себе си и тъй като тя още не беше сбъдната за състоянието което се намираше, приличаше на карнавален костюм с маска. Първата й мисъл беше, че е полудяла и й хареса да е луда, реши да се обади сама в специализираното лечебно заведение, после и хрумна първо да се позабавлява, а после да се обади. Мина й през главата да изгори старицата и беше на път да го стори. Но си спомни приказката за „Тюленовата кожа” и се побоя да не си навлече проклятие. Малко по-късно като й се обади внучето й, всъщност не истинско внуче, а доведеното дете на сина й което много, много обичаше, разбра, че няма и не може да се лиши от бръчките. Опита се да анализира трезво ситуацията, нищо не се получи. Скри набързо старицата, под старите дюшеци и настръхна при мисълта, че могат да я изядат молците, а да залее себе си с нафталин не беше съгласна. Въздъхна, нямаше как, щеше да я остави за малко, докато си купи парцали подходящи за младото тяло. За час два, няма да успеят да я изядат гадинките. Първото подсвиркване беше за нея знак, че не е полудяла. Обърна се и прати въздушна целувка, щастлива, че младите са точно толкова глупави колкото и по времето на нейната младост. Трудно се примири с неудобствата на новата мода, но и те си имаха добрите страни. За всеки случай не беше между тях тази, че гащите влизаха вътре в тялото, но пък имаше нещо възбуждащо в малкото неудобство. Накупи набързо дрехите, заболя я сърцето, че изпука всичките си спестявания за няма и час, но както я заболя тъй и се зарадва, че болката беше някак по-действителна и приличаше по-скоро на вълнение. Дълго мисли къде да крие оттук нататък старото си тяло, а през останалото време докато то е на гърба й младежките си дрехи. В къщи не ставаше. Все някога някой клюкар щеше да забележи загадъчната млада жена която излиза и влиза в дома. Освен това не смееше за дълго да остави старата си кожа. Можеха да я повредят крадци например. А и къде да крие момичешките дрехи? Внучетата от време – навреме идваха. Онези невестулки снахите й бъркаха навсякъде, мили момичета, но любопитни. Понякога мечтаеше да ги намрази и толкова да ги намрази, че да им сготви най-хубавото шкембе чорба подправено с татул, хубаво щеше да се лепне на затлъстяващите им дупенца. Те бяха обаче подкупващо мили и ги обичаше толкова, че чак им се ядосваше. От тях не можеше да се скрие нищо.
Затвори очи, зачовърка мислите си, стори и се, че се лута в гора и не може да открие пътеката като…Да, разбира се. Преди година се загуби по време на излет. Дълго се лута и намери сама пътеката. Сега познаваше добре местността. Спомни си и за дървото и хралупата. Имаше риск някой пор да я изяде или някой бракониер да отсече дървото, но без риск млад не можеш да си. Имаше някакъв символичен смисъл в това да събличаш старостта си в гората. Като си го помисли почувства как колената й отмаляват и леко й се вие свят. Приятно беше дори да си го представи, а като преживяване беше още по-приятно. Спеше два три часа през деня, след туй живееше като старица до падането на вечерта, после отиваше в гората. Събличаше старицата и преживяваше поредната младежка нощ, но разумно дотолкова, че да се прибере навреме сутринта. Веднъж много се напи, арестуваха я и не можа да се върне цял ден в дома си. Ако децата й бяха тръгнали да я търсят щеше да се получи голям гаф. При сверка на отпечатъците по компютрите можеха да излезе, че е арестувана млада жена за хулиганство, по-точно непристойно поведение на публично място, правене на секс на доста осветена пейка. Хвана се за главата при мисълта. Размина се, но младите доста се бяха притеснили. Друг път махмурлийка се прибра без да си е облякла старицата. Припомни си пред огледалото и то след като десетина минути прави гримаси, оглежда сенките и торбичките под очите си и се чудеше дали не остарява твърде бързо. Наложи се цял ден да се крие под завивките, а минаха и петте и внучета и всяко с номера си се опита да я отвие. Едва издържа до падането на вечерта и се зарече повече да не пие. Когато видя старата си кожа непокътната разбра какво съкровище за нея е тя. Просълзи се, прегърна я, притиска я до гърдите и й зашепна колко я обича. Тя предаваше смисъл на младежките й преживявания, на всичките грешки които беше извършила по-рано, но не бяха достатъчно и продължи да ги върши и сега. В старото й тяло имаше покой, чувство за хармония, в тромавостта му имаше финес какъвто младостта не притежаваше. Чувствата в него приличаха на море, на отлежало вино, на здрачаване. Радостта в повяхналото тяло беше потънала в себе си, необятна и екзотична, приличаше на почивка след дълъг преход, кратка почивка пред прохода към нещо немислимо. В тази вечер вместо да съблече край дървото, тя облече старостта си и реши никога да не я сваля от гърба си. Върна се у дома. Пи сама вино, стопиха се свещите, свърши и химикалката на последната страница на дневника. Легна преди здрачаване и не успя да заспи. Цял ден се чувстваше уморена, но съня не идваше до свечеряване. Дремна малко и без да помни какво точно сънува и как то я накара, тръгна отново към своето дърво. Имаше да открие нещо в младостта си. Чувстваше, че не е заслужила още тихата си почивка. Нещо я терзаеше, не и даваше покоя. Демонизираше бръчките й, караше я да ги чувства като драсканици по лицето и мисълта й, като драсканиците по грамофоните плочи.
Примири се, че ще живее двете си реалности. Че едната желае, другата я желае.
И между желанията е тя – истинската. Събличащата се и обличаща се. Ни млада, ни стара, а тази която не може да се сподели изцяло защото е двойнствена. Като всяка която е истинска. Може би като всяка жена. Всяка която има тайнствената си хралупа в гората където съблича и крие обвивката си и когато всички си мислят, че спи тя е будна и сънува, сънува това което е в нея и в което тя не е присъствала докато е имала. Двойнствена като изживяното и непостигнатото.
Натъжи се при мисълта и в тъгата почувства върховна наслада, по-силна от сексуалната. Почувства се сама и свободна, богинята която не може да принадлежи, която е търсена и желана, но преди всичко необяснима и е предана единствена на себе си.
Тръгна уверена в нощта и повече не се поколеба. Използваше повторният си шанс, без да се питаше защо й е. Не се мъчеше да не постъпва както някога, ни взимаше от внимание опита който и казваше, че не бива да постъпва тъй или инак, че това или онова действие ще имат печални последици, че ще и донесат страдания. Имаше къде да се скрие от тях. В старата си кожа, в нея настъпваше причастието, в нея отново беше на топло и сигурно, завръщаше се у дома. Започваше старият живот, а нощите си имаха своя логика която не можеше да я догони в дните.
Веднъж пипна на ръба на самоубийството една приятелка от младежката си компания. Дълго и бърка с пръсти в устата за да повърне всичките химии с които се бе натъпкала. После я накара да изпие две тенджери кафе, разхождаше се с нея на отворен прозорец само и само да не й даде възможност да заспи. Онази ту се смееше, ту плачеше, ту разправяше вицове, ту й се нахвърляше с нокти, но накрая отрезня засрамена, изпадна в меланхолично състояние, говореше страховити неща и най-накрая тъжно и лишено от страст благодари за спасението, но констатира, че рано или късно ще го стори пак. Защо? Самата тя не знаеше. Защо пък не. И другото нямаше отговор. Приказваха дълго. Твърде дълго.
-Хубаво момиче си, ще бъдеш и хубава жена. Не си и от този тип които стават заложници на бита си. Каквото е, добро или лошо, то те очаква и те иска. Няма да живееш сиво…
-Ще добавиш, че съм и богата.
-Да. Освен това си и богата и интелигентна…
-Слушай…-момичето се разциври – Права си…
Излишни приказки. След седмица се сбиха, заради спринцовката. Успя да я изхвърли преди глупачката да си е била и втората в живота доза, след което нещата щяха да бъдат трудно обратими.
-Защо, мамка му, го направи…Не ми харесва…
-Кое?
-Знам ли! Нещо не ми харесва. Стига толкова, мамче.
-Вече не е забавно.
-На теб все ти е забавно. На мен отдавна не ми е. Остарях преждевременно. Разбираш ли? Остарях. Тъпо ми е и толкова.”
-Нямаш представа какво е да остарееш. Нямаш, глупачке. Пълна глупачка. Остаряла? Няма да остарееш, ако продължаваш така.
-Че нали това искам.
-Не знаеш какво искаш. Не знаеш. И мога да ти покажа какво ще изгубиш, но не ми е работата, а и заради една полудяла пикла не ми се рискува всичко, всичко което имам, защото то е външност на старица.
-Без енигми. Хайде чийрст, не се връзвай толкова.
Три нощи по-късно, едва я спря да не се качи пияна на колата. И тя беше пила, иначе нямаше да го стори. Заведе приятелката си до хралупата и я накара да облече старицата й.
-Хайде-бъди за денонощие мен-Внимавай с внуците ми. Ще видиш колко е приятно, но след това ми върни тялото. Скъпо ми е, но някой ден и ти ще имаш такова.
- Че какво им е толкова на бръчките и подутите вени.
- Като ги сравниш с това което изживяваш сега, ще разбереш.
Когато момичето облече старото тяло възкликна от удивление.
-Е?
-Господи.-беше отговора-Че защо, стариците толкова циврят.
-Предполагам, че е защото не могат да сравнят.
-Но пък е болезнено и го чувствам чуждо.
-Някой ден ще си имаш свое, но пак ще е болезнено.Хайде, поживей си вместо мен. И си спомняй винаги.
Когато се разделиха имаше неприятно предчувствие. Прогони бързо тревожните мисли. Няма жена на планетата която да пожелае изведнъж от двадесет да стане на седемдесет. „Ще му се наслади бързо. После пак като мен ще пожелае младостта, но за да има покоя на годините, ще трябва да се потруди и да ги понатрупа. Малко я ревнувам, че ще гали внуците ми и ще диша въздуха ми. Не ги е заслужила, но какво да се прави. Приятелка, а и толкова объркана. Поне глупостите й от главата ще отлетят. Хареса й, пролича.”
В едно се оказа права. На момичето бързо й беше доскучало да е старица и остави точно на време тялото. Малко беше поизкълчила крака, но станало по невнимание. Не й се разсърди много. Знаеше, че е неволно, а и не беше свикнала с годините да управлява поизносено тяло. За това се иска опит.
В друго сгреши. Сгреши в себе си, че повторно няма да отстъпи тялото си.
Седмица и нещо приятелката й сияеше, наслаждаваше се на всеки миг, говореше и се смееше както никога, танцуваше повече от всякога, сдобри се с приятеля си, накара го отново да полудее по нея и разкара появилата се наскоро конкурентка, записа се в курсове за делтапланеризъм, вместо да измие строши старите прозорци и сложи нови, започна да крои планове и с нещо трудноопределимо се промени облика й. После пак започна да се движи надолу, надолу емоционалното й състояние и накрая замоли пак да прекара за денонощие в старицата.
Дълго умолява и накрая я получи.
Върна я пак навреме и с изкълчен глезен и пак изглеждаше за кратко щастлива. Превърна й се в навик, винаги когато се разстрои да се теши в тялото на старицата, а истинската старица не можеше вече да й го откаже, докато една сутрин не си го получи.
По пладне пред дома си видя ковчега.
После некролога.
Отдалечи се бързо. Нямаше къде да се прибере и имаше толкова време. Да изкупи грешката и правото да бъде стара.
Неразумната умря.



магически реализъм

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Музите

  Тя се разплака. Той й повтори, че е щастлив. Нищо, че ще забрави. След това пак се любеха. Накара я отново да му разкаже, вече без да плач...