Чий е този блус?

Колаж: Elfi Elfida, линк към блога й

Така му беше тъмно, че като замижеше виждаше някаква светлина. Разсеяна, по-скоро плашеща, но светлина. Отваряше очи, за да не се препъне, а сивотата го грабваше, смучеше го като огромно, разгонено същество. Нематериално, обсебено от демони на див, покварен глад. Всмукваше го навътре в себе си, смилаше го наедно с мислите, кошмарите напираха в паметта му. Сънуваше наяве,

че от всички видими и невидими пролуки на всяка сграда, дреха и тяло излизат хищни пеперуди и обхващат зрителното и го консумират.

Лъжи! Защо премълча, че е болна. Защо когато научи го напусна. Тя ще умре. Тя не е сама, а е с лудостта и неспособността си да се справя с живота, с раковите си клетки. Звярът който я бе галил, докато се е притискала до него нощем, който бавно и уверено я беше ухажвал, пипал по най-интимните точки, шептял и неприлично. Навярно се бе съпротивлявала, навярно е искала да го издаде, да признае всичко на съпруга си, а после. Бе се предала. Точно тъй пишеше и в писмото си:

„Тръгвам с новия си любовник, който ще имам до края си. Не, той няма да ме остави. Нито си пада по други дългокраки освен мен. Кучи син е, но ме обича…”

С нейният изказ. Дяволският изказ, всичко преиначаваше. Гримираше реалността както си искаше. Толкова беден беше живота му без нея. Толкова беден с тежката банкова сметка и съдружието му в тридесет и седем фирми.

Разбра за първата й изневяра преди десет години. Усмихна се вътрешно с явното намерение да скъса топките на онзи пилешки врат. Пълен охлюв и лентяй. Нямаше какво друго да открие у него, огледало на собствената си ирационалност. Помисли си, помисли си какво да го прави, после се отказа от каквото и да е било. По-добре да си кръшка, отколкото да го напусне. И той не беше верен. Никак даже, а тя имаше нужда от себеподобни като тъй нареченият си любовник.

Сърди му се страшно като разбра, че е разбрал. Изкара го перверзно копеле което се е наслаждавало да наблюдава. Не, че беше далеч от истината, но кое мамка му е истината. Това Пилат ли беше попитал? Да, да…И Христос даже не е отговорил.

Кризата мина.

От нейна страна също нямаше пристъпи на ревност, а имаше защо да ги проявява. Или й се струваха прекалено лекомислени забежките му?

Кой знае?

Сега имаше чувството, че истината през цялото време се е кривяла и му е правила гримаси. Дърпала си е носът нагоре, опъвала си е клепачите, надувала е бузи с въздух, плезела се е, разтягала е устни в половин усмивка и половин мръщене. Правила се е на маймуна и се е присмивала.

Кога беше се разболяла?

Кога е разбрала?

Защо е крила?

Забавлявала се е. Мислила си е, че пак знае, но се прави, че не забелязва и както някога извратено се наслаждава, че я губи.

Туморът поне в началото не е бил опасен. Можеше да й намери най-добрите лекари, да й осигури най-съвременни средства за лечение. Можеше да спре коварната болест както спираше конкурентите и прекалено любопитните…

Ден след като научи тя избяга.

Пусна пипала навсякъде, но чувстваше, че няма да я намерят. Луда беше, но интелигентна. Познава го много добре, по-добре отколкото той нея. Предвидила е, взела е мерки и няма да бъде открита.

А на него му се гадеше от лъжа. Гадеше му се.

И не знаеше къде върви. Чувстваше се изтощен. Мислите си гнойни и пулсиращи. Тежаха му. На няколко пъти се закиска истерично.

И забрави как се е озовал в онзи блус бар.

Парчето му беше познато. Много познато. Не успя да се сети кой е певеца. Замижа. Поръча си уиски, но макар да беше перфекционист в консумацията на каквото и да е, от пиене и ядене до женска плът и компания, му беше все едно какво пие. Музиката. Напомняше му нещо. Някакъв мил спомен. Много мил. Потърси го. Залута се. Престана да разбира текста на песента и започна да разбира стоновете между думите, чистата натурална болка. По-силна от отчаянието, някак объркана изпълнена с нелепости. Просмукваща като черна дупка всички мисли, просмукваща ги дълбоко там където нямаше мисли, а само голи объркани усещания. Побеснели зверчета в гора, която диша и чувства болката на всяка жертва и вкуса й в устата на всеки хищник. Кошер на безброй голи жилещи усещания и мрак. Ад, но ад в който се чувстваше приятно…

Кой, кой изпълняваше това парче?

Запита се и забрави въпроса си. Отвори очи, колкото да си поръча следващо питие. Стори му се, че сервитьорката се е сменила. Предишната приличаше на лалугер, тази на лисица, но не каква да е лисица, а жена – лисица от китайски мит. Не се усмихваше, но самите й устни, дори и без да се усмихват рисуваха усмивката. Шеговитата усмивка на живота, пълният с усещания живот, безсмисленият и очарователният…

Попита я кога си е тръгнала колежката й, а тя отговори, че е тук от сутринта и й остават още три часа.

Щеше да я попита кое е това парче, но забрави и поръча едно двойно.

Замисли се за жена си. Трябваше да го прочете в очите й. Разбра, че е търпяла ужасни болки. Жените са издръжливи, но не чак толкова, че да не проличи в погледа й. Издавало я е. Носила е болестта от няколко години.

Болестта или любовника?

Засмя се горчиво. Спря една сълза. Беше пиянска или от мелодията, кой знае. В никакъв случай не беше действителна.

Онзи първият й любовник поет ли беше или художник? Или май свиреше блус? Фалшиво, не като този. Пропаднал тип. Имитираше я като маймуна, а тя си мислеше, че е намерила себеподобен. Още не е късно да му скъса топките. Ако има, изобщо.

Но за вторият беше късно. Сигурно е истински мъж в друго измерение. Има сатанински очи, смугла кожа и дълга коса, изписан е с боите на войната. Приискала му се бяла жена и си я е взел. Влизал е в сънищата й, шепнел и индиански приказки, развивал се е в кръвта и в дробовете й, даже е пуснал метастази и в мозъка й. Може в началото болката да е била слаба, като докосване което е желаела и да се е възбуждала.

Сигурно той самият е бил изтощен от срещата си с някоя от псевдопевиците в звукозаписното студио, в което има доста голям процент и глас.

Хайде сега, пък, чувство за вина?

Кой свири тези мелодии.

Всички песни които се превъртяха му бяха познати. Много познати, но недотам, че да си спомни откъде.

Копелето я е обсебвало. Клетка по клетка се е намърдало смъртоносно между нейните и някак я е убеждавало да крие от съпруга си за връзката им.

Някои нощи сигурно е ридаела, но не на глас. Ридаела е от милувките му. Как не си е прехапала езика. Защо не е изпуснала и едно стенание.

Забрави колко чаши е изпил. Нито как се е сближил със сервитьорката. Лудост беше, но той шофираше колата й. Оказа се, че живее недалече. Момичето имаше седем лица. Сменяше си ги през няколко минути. Милувките й бяха обаче само на една. И тя не беше онази която си тръгна от него.

По-добри, по-умели и възбуждащо фриволни, но различни.

Сутринта вече имаше само едно лице. Лисичи черти, но не от китайската митология.

Просто чаровни.

И тя се чувстваше виновна. Разправяше, че не било разумно да си тръгват така демонстративно заедно. Имала приятел. Пак го нямало заради турнетата му. Сподели, че са истинска загуба на време. Нищо повече. Дори за какви турнета става въпрос. Колегите й щели да си мълчат, но сигурно да мислят, че си вади нещо и от странична дейност. Въздъхна и заключи, че й е все едно какво си мислят.

После не беше толкова приказлива. Потъна в себе си.

-Чии бяха тези блусове? – попита я малко преди да се тръгне.

- Какви блусове?

- Въртя се цяла вечер един и същ албум.

- Блусове!!! В нашето заведение. Не ме разсмивай. Блус, как пък не! В нашето заведение се слуша само най-отвратителния поп фолк.




любовна и еротична психо - драма