суббота, 12 мая 2012 г.

Не просто игра

                                         Колаж: BG Север

Играта започна отдавна. В предишната вечер плачеше и се молеше, увещаваше и се кълнеше, заплашваше по свой детински плах начин, но родителите му бяха непреклонни. Нямаше да има кученце и толкоз. Преди дни му изгониха и гълъбите дето кацаха на терасата, купиха му аквариум и рибки, но това бяха декоративни рибки. Изкуствени като тях самите. Да, точно така си помисли едно шест годишно дете и ги осъди на смърт, но после забрави да изпълни присъдата. На другият ден
започна с малките отмъщения. С колекцията на баща му. На времето много пътуваше и носеше „бутилирана естетическа наслада” от най-екзотични кътчета на света. Не пиеше от бутилките, но към тях бе по-ревнив и от най-пропадналият пияница готов да убие и баба си, за чашка.
„Това е. Също като живота му. Пази си го бутилиран и запечатан, а сам не знае защо му е.”-и тази нетипична за шестгодишен мисъл мина през главата му.
Когато видя мръсният Робинзон да се рови из контейнера, започна сладкото отмъщение. Бръкна в гардероба, намери в чекмеджетата една лятна рокля на майка си, която щеше да потърси чак след месеци, с няколко демонични замаха я разкъса, изхили се зловещо и направи от парчетата няколко солидни парашутчета.
Изкикоти се пак докато връзваше бутилката произведена някъде из Латинска Америка. Разбира се, полюбопитства. Помириса я и се разкашля. Това си беше истинска отрова. Замай му се свят и си представи физиономията на баща си като започне да търси точно тази бутилка. Скоро нямаше да мръдне дъртият си задник вън от къщи. Би го изпратил иначе с военен оркестър и заслужаващите почести. Няма да има такава бутилка, ще го лиши завинаги от съкровеното му запечатано съкровище, както той го лиши от кучето.
„Тъй скъперник. Подели го с бедните. Алкохолът е за пиене, живота за живеене, а кученцата и децата за отглеждане.”
Ако знаеше колко скъпоценни са мислите в малката му главичка би ги записал, но уви. Скъпото преминава покрай нас без да го забелязваме. В повечето случаи поне, а той не можеше още да пише. Знаеше буквите, но много ги кривеше. За сметка на това можеше да прави парашутчета, още повече ако са от ефирните летни рокли на майка му, а също и да свири с уста. И го направи когато клошара стигна до ъгъла, готов да завие и да потъне в своята си там посока. Човека се спря и обърна. Не вярваше, че се свири на него. Тогава видя парашутчето. Рисуваше кръгове във въздуха, а това което висеше на него. Дано, дано не беше подигравка, дано не беше поредната подигравка. Приличаше на бутилка забрава. Пълна догоре. Едва не се закачи на една антена. После се приземи на един перваз и за няколко дълги като живота минути си помисли, че ще остане там, но вятъра отново я поде. Парашута не се разтвори добре и си помисли, че като падне ще се чупи. Стори му се, че сърцето му ще се пръсне на парчета. Втурна се през глава да я хване в ръце. Твърде късно. Бутилката тупна издавайки кух звук, а миг по късно звукът се повтори, защото от инерцията удари главата си в стената. Грабна скъпоценното стъкло. Нищо му нямаше. Дано онова малко изродче да не го е напълнило с пикня. Вкуси и махна щастлив на детето. То отвърна на поздрава му, изхихика се и скри глава зад завесите.
„Ангелче”
В това време ангелчето се кискаше демонично. Радваше се на радостта въпреки, че оня си беше дърт, вмирисан мърляч.
„Поне има кой да се нарадва на това което е за радост. Дано и утре да дойде.”
И той се появи, точно по същото време. Стана по-забавно отколкото ако имаше кученце. Преди да пусне бутилката го дресира на много неща. Научи дъртака да се крие зад ъгъла и да дебне. После да се втурва пресичайки улицата въпреки летящите коли, псувните и злобните закани с юмруци. След туй с лъвски скок да я хваща преди да е паднала. Налагаше се цялата каскада, защото бутилката винаги първо кацаше на някой от первазите, след туй вятъра неизменно я подхващаше и падаше надолу без парашутчето напълно да се е разтворило. Понякога имаше предостатъчно време.
Бутилката оставаше за по-дълго на перваза и старият миризливец правеше маймунджилъци на момчето, за да го ядоса, а то умираше от смях. Веднъж една комшийка помисли, че клошарят прави гримасите на нея и го перна с един налъм. Отначало беше смешно, но после на момчето му стана тъжно за стареца и изсипа три килограма обелки от картофи в пощата й. Падаше й се. Една сутрин обаче една скъпа кола едва удари спирачките зад гърба на стареца, от нея слезе едър мъж с подстригана късо коса и удари няколко пъти старият човек до врата. Ако знаеше къде му е пощата, щеше да му я направи на трески, но реши повече да не играе със стареца на дебнене и още щом го види да пуска бутилката.
Човекът изглежда не разбра. Момчето така и не разбра какво си е помислил, но той не се докосна до бутилката. С часове. Търкаляше се по тротоара, ритаха я минувачи, някои я поглеждаха крадливо, но чак циганката от чистотата намери кураж да я прибере. Ако знаеше, че ще я вземе друг, не неговият клошар щеше да се изпикае вътре. Захили се дяволито, но се разстрои, че днес стареца остана без своята дажба.
Минаха му още куп тревожни мисли. Баща му не проверяваше от дълго време колекцията си. Нямаше време, а бутилките бяха над хиляда и все пак някой ден щеше да усети. А какво щеше да стане тогава с непознатия? Тревожната мисъл отвори следваща, а следващата следваща. Малкото дете започна да разсъждава като възрастен.
„Жестока игра захванах. Дядото изглежда сам хареса рискованата игра. Хареса му, че ме забавлява и печели бутилките. В първият ден беше друго, във вторият и третият също, но после си е помислил, че имам нужда от него и той ми дава за да вземе. Не иска да ги вземе даром. Не е просто пиячката, той се чувства необходим…Искам да престане всичко. Ще го сгази кола, а и все някой ден татко ще разбере за бутилките. Аз ще си го отнеса, но дядото…Вече никой няма да го погледне, а и ако татко научи цялата истина него ще изкарат виновен, а той е последният който носи вина.”
Прекара първата безсънна нощ в живота си. Струваше му се, че в нея мозъка му ще изгори, ще се разтопи като пламтящ найлон и никога, никога няма да порасне, а ще обикаля като старият човек из контейнерите за боклук и всички ще му се присмиват.
На сутринта чакаше стареца. Дълго го чакаше, но лисицата му с лисица не дойде. Не искаше да говори със своят работодател. Искаше си играта. Няколко дена не спускаше бутилките и не се отдели от прозореца. Старецът дебнеше на своя ъгъл. Цял ден, а вече беше студено. Много студено.
-Махни се! Махни се или ела да ти ги дам всички. Напий се като свиня, напий се като мамут и умри като мамут, но не ме карай да правя повече така. Трябва да научиш правилата за движение. Ясно ли ти е! Вече не ми е смешно…
Стори му се, че старецът кима, но беше толкова далече за да разбере. Помисли си, че под жалката му външност се крие дявола и го намрази. Реши да спре до тук, но онзи не се отказваше. Чакаше си на ъгъла и момчето не издържа. Спусна бутилката. Разплака се после, след това претръпна. Беше му ясно. Напълно ясно, че някой ден катастрофата щеше да се случи. Непознатият нещастник беше обречен. Винаги е бил обречен. Да желае и да вярва, че е нужен на някого, дори да е готов да рискува живота си. Малкото живот който му е останал. Улицата скоро ще се заледи. Всеки ден пада температурата. И на тротоара да падне ще се натроши и няма да стане повече. Защо не вземе по лесният начин това което му се дава и не седне на кльощавият си задник да пие и да радва душата си.
Мислите щяха да го подлудят. Те бяха като чужди. Все още не беше дорасъл за тях, но имаше между тях една спасителна която можеше да хрумне или на шест годишен или на човек който цял живот е останал шест годишен.
В първият ден не успя да го направи. Почеркът му все още беше много, много разкривен. Измъчи се, не стана цял ден от масата, но до вечерта вече можеше да изписва буквите. Техните щяха да се гордеят, че са го научили да пише толкова рано без да знаят, че истинският му учител е била необходимостта и желанието да спаси един човешки живот.
На другият ден бутилката която полетя беше тъмна. Старецът откри в нея вместо очакваното съдържание бележката:
„Моля те, не пресичай повече така. Искам да си жив. Много искам да си поиграем в къщи. Ела.”
Момчето дълго чака стареца. Видя го че влиза във входа и чака ли, чака.
Той почина някъде между етажите. По точно между третият и четвъртият. Там комшии бяха извадили едно старо канапе което щяха да изхвърлят, но отложиха за ден, после за два и то остана там.
Асансьорът не работеше и той тръгна по стълбите. Задъха се, а когато видя канапето се усмихна. Същото каквото бе имал някога в дома си и мислеше, че и ще умре на него. Седна да си вземе дъх и повече не стана.
В следващите дни много се коментираше за безобразието да умре клошар във входа. Имаше яростни комшийски сблъсъци. Стигна се до решението входната врата да бъде заключвана.
-Пак нерви и това си е. Само ключ за вход не мъкнех по джобовете си. Някой ден заради цялата тази желазария ще си изгубя панталоните.-мърмореше баща му.-Този пък що за тип беше…
Устните на момчето го изрекоха сами. Миг по-късно изобщо забрави какво е казало:
-Що за тип, ли? Този който изпи тази част от щастието ти която не посмя да вкусиш.




Хорър, трилър, социална драма

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email