Той я лишаваше от
воля. От неволно изпуснатите й думи го разбирах, от това че трепереше го
разбирах, трепереше гласа й и нещо в погледа, трепереха й ръцете, но не от
възбуда. Не го обичаше, с нещо я караше да се бои от него. Или не беше точно
страх. Обсебваше я, той имаше силен характер, много силен характер. Нямаше нещо
непостижимо за него. Тя имаше само една красота. Красота на тялото, на думите,
на фантазията. И приличаше на стръкче. В началото ревнувах, мислех,
че е
невъзможно да ме напусне. Бяхме стигнали далеч, много далеч, а тя изглеждаше
толкова крехка, че не можеше да понесе болката от скъсването. Но я губех. Не си
го признавах. Пиех много, за да се почувствам уверен, минеха ли ми черни мисли
ги зазиждах. Между стените на къщите които моята фирма градеше, зазиждах
черните мисли. Бачках колкото седмина, че и повече. Нарочно го правех. Чудеха
ми се, но го правех. Баща ми е собственика, а аз съм архитект. Нямам работа при
зидаро - мазачите, но ръцете ми обичат работата която върши мисълта ми. Ръцете
ми обичат да повтарят мислите. Действителността ми да се движи след идеята и да
я достига. Сам на сбъдвам проектите си. Тъй в живота, тъй и в работата.
Щастливец се чувствах, че мога да работя и с ум и с ръце. Моите собствени
работници ме смятаха за чудак, но ме обичаха. Пред очите на по-старите
отраснах. Миризмата на хоросан и вар ми е любимата. Препирните и
философстването на люта ракия вечер ми е библия. Не, че пия много или се
припирам, но разбрах много истини за живота от грубият език на тези сред които
живеех. Нищо чудно, че обичах да работя сред тях и някак ме приемаха. Когато
изпаднах в кризата, когато я губех и не мигвах и зарязах всичко друго, а се
мъкнех с тях и вземах бачкането на неколцина, първо ме помислеха за побъркан,
после се досетиха каква е истината. Разпитваха за нея. Отбягвах въпроса.
Утешаваха ме, че съм млад и сигурно е за нейно добро. Трябва да се науча да
уважавам чувствата на хората. На тази която съм обичал също, иначе няма да мога
да обикна друга. По принцип бях съгласен, но те не знаеха…Не виждаха това което
имах нещастието да видя. Тя вече не беше тази която прегръщах, а една кукла,
едно зомби. Дори цветът на кожата й беше различен. По – блед. На няколко пъти
несъзнателно търсех малки следи от дупки в шията й. Не приличаше на себе си. И
очите й бяха други, и приказките различни. Когато се опитвах да я разсмея се
смееше на сила или избухваше в силен безпричинен смях до сълзи. Почти я
намразих когато долових в думите й съжаление към мен. Рекох й си направо, че
нищо не ми дължи, че аз съм суров мъж. Строител. Засмя ми се, каза ми, че съм
се държал анахронично. Имаше право, засмях се и аз. После по-подробно и далеч
по-объркано започнах да й обяснявам, изглежда същото. Казах и, че не искам да й
преча, нито да замъглявам разума й, да узурпирам волята й. Учудих се, но вместо
доволна беше разочарована от думите ми. Прехвърляше ми отговорността за своята
грешка. Все едно ми казваше: „вържи ме, за да не постъпя глупаво.” Не можех да
го сторя. Не знам, защо, но не можех. Изглежда не исках да ме намрази по-късно.
Тя се нуждаеше от тирана в мен, но аз не бях тиран. Боях се да бъда. Дадох й да
се разбере, че ще я подкрепям, че я желая, че съм готов на всичко, но стига да
го поиска. Тя самата да го поиска, а не аз да поискам да го поиска.
Долових отнесено
несъгласие. Все едно спеше, сънуваше същото което се случва в действителността
и говореше логично, но от далече. Освен реалните имаше и някакви други
съновидения. Опитах се да бъда различен. Същият какъвто ме желаеше. Направих
опити, но изглежда несполучливи. Не бях роден за лидер, дори работниците ми още
си позволяваха понякога да се държат с мен като с малкото момченце. Понякога
имаха право и го приемах и изглежда свикнах твърде много с ролята на смирения
за да мога да си позволя и когато трябва да проявя власт. Очите й мятаха
мълнии. Питаше ме какво си позволявам. Как смея така да се държа с нея.
Отговарях й, че правя това което тя дълбоко в себе си иска от мен. Приемаше го
с насмешка. Не можех да бъда и искрен. Така изглеждах още по-самозаблуден.
„Не можеш, да е
спреш, малкият. Тя е тръгнала след този негодник. Всички знаят, че е негодник.
Знаела го е тя, преди да застане на негова страна…Срещу цял град и своят малък
свят…”-казваше го топ пияницата от бригадата. Той умееше мъдро да изкаже дори
най-голямата глупост. Но понякога наистина беше мъдър. „Тя, не иска да те
погубва. Изобщо не мисли за теб в този момент. За някакво овехтяло украшение в
живота си те вижда. Разбира се, че не го обича. Не се коси, така е трябвало…”
Направих му
забележка да не идва пиян на работа. Рискувахме много. Напоследък стегнаха
положението, защото имаше смъртни случаи. Не ми се вярваше с него да стане
злополука, но риска си беше риск. И освен това ме дразнеше. Лесно му беше на
него, а тя вехнеше.
Не я видях близо
десет дена. После не я познах. Първо не успях да си взема дъх. Видях една жена
от класа. Непозната, величествена и страховита. Когато се взрях обаче забелязах
болката. Изписана като бръчки около устните, а те изглеждаха по – тънки. Свити
в гримаса. Като че ли искаше да говори, а не можеше. Успяхме да останем за час
насаме. Беше се състарила с десет години. Различно очарование разкриваше
различната в нея. Потиснатата същност която не беше изявила в отношенията ни.
Мислех я за жена, но виждах сега жената. С мен беше момичето, но сега
изглеждаше тъжна. Много тъжна и плаха. Разказа ми на бързо много. И тя не
харесвала, нито живота му, нито душата му. Нарече го с много обидни думи. Казах
й, че нищо не я задържа с него. А тя потвърди с отнесено „да”. Каза ми, че иска
да сме заедно, но не й повярвах. И с право. Седмица след това говорихме по
телефона. Каза ми, че ще се женят. Безвкусица щеше да бъде да им пожелая всичко
най-добро. Не си вярвах. Нямаше да ми повярва и тя.
Отдадох се на
работа и на мечти. По цяла нощ чертаех проектите. През деня ги градях. Не давах
на никой да ми заговори с нея. Излизах с няколко момичета. Спрях пиенето
тотално. Не ми стигаха по цял ден кофите с вар и бетон и понякога вдигах щанги
във фитнес залата. Помиришех ли възглавницата изпадах в кома. И се събуждах свеж
и преизпълнен с енергия. Разрушителна енергия от която трябваше да се освободя
и го правих. Не мислех за нея. Всичко правех само да не си помислям за нея. И
една секунда ми беше истинско мъчение. Обвинявах се, чувствах се малодушен,
недостатъчно мъж, неспособен да я защитя. Още един милион нелепи самообвинения.
Трепейки се ги избивах от главата си. Някой зевзек от младите ме нарече:
„каторжник на любовта”, щях да го убия, ако разберях точно кой ме е определил
така сполучливо. Направих даже вътрешно разследване и като не излезе нищо се
посмях хубаво, купих две бутилки черен етикет и ги оставих на колектива с
наставлението да стигнат до автора на остроумието. Прав беше все пак. А на мен
тази каторга започна да ми харесва. Имаше нещо шеметно, нещо преизпълнено с
живот, да се самоизмъчваш изтънчено. Всичко това щеше да попие сред стените.
Някой ден моите болки да пазят деца и възрастни от студ и крадци. Да им
създават чувство за сигурност и добра среда за самоизмами. Колко красиви
изглеждаха болките ми. В тях се сгушваха хора. Някои от тях сигурно бяха
по-щастливи от мен. Не можех да не почувствам и тяхното щастие…
А имахме много,
много поръчки.
Но един ден се
почувствах безсилен. Получихме една поръчка. Една извратена за мен поръчка.
Трябваше да
построя техният дом. На моята някогашна любов и човека който я беше
демонизирал. Разбрах, че е станала алкохоличка. Веднъж четох в светската
хроника за големи нейни изпълнения. Видях и снимките. Хвърлих вестника и се
помъчих да забравя. Не успях. Всички мисли които гоних от себе си се завърнаха
яростно, изпълниха ме. Щях да експлодирам.
Никой не ме
караше да се мъкна със строителите си. Понякога дори им пречих. Рядко, но се
случваше и това.
Посъветваха ме да
си взема почивка. Да отида в Египет или Тайланд или…Изкараха ми кратък урок по
география.
Можех ли да
пропусна обаче този случай?
Работих дори и
през нощта. И сам.
Строях дома който
трябваше да е наш. Представях си, че е наш. Представях си как се разхожда из
стаите, как гледа през прозорците, как слиза по стълбищата, как излиза по тънка
нощница на терасата, как наднича над градината…
И проектирах, а
след туй строях със своите ръце къщата на мечтите си.
Виждах я от време
на време. Не приличаше изобщо на себе си. Това беше черупката й. Нейните черти,
но в друга жена. Смееше се вулгарно. Имаше акцент. По-красива беше, много
по-красива. Веднъж се опита да флиртува, но я отблъснах.
Оттогава повече
не стъпи на строежа.
Една от
подземните стаи изработвах не по проекта. Само за себе си. Там беше моя
територия и никой не разбираше какви ги върша, нито смееше някой да ми се
бърка.
Оставих една
широка празнина в основите. Вечерта преди приключването, отместих няколко
тухли. Влязох в празнината, отворих си бутилка и вдигнах тост:
-За теб
скъпа!-изпих около двеста грама на един дъх и започнах да се зазиждам.
Кръвта ми се
стопли. Всичко ми изглеждаше много артистично. Добър символ. Подходящ завършек.
Когато поставих и последната тухла се засмях и пих още. Замай ми се главата,
мислите ми промениха хода си. Повдигна ми се, но се овладях да не повърна. Само
се изкихах шумно няколко пъти и звездички заиграха пред очите ми.
-За теб
скъпа.-пих отново -За теб бях зазидан в тази стена. Не в друга, ей в тази…
За миг забравих
къде се намирам. Стори ми се глупаво и нелепо. Хоросана не беше се втвърдил
още.
„Да, вярно.
Трябваше да произнеса речта си и да разбия тухлите, но имах още време…Аз съм
изключителен строител. Няма как да не преценя времето!”
-Тъмно беше. Бях
зазидан. И на тясно. На тясно живеех, но трябваше да изградя дома на мечтите
си, за да мога след това да имам правото да градя и дома на живота си. Двата
дома не се оказаха един и същ, както често, много често става. Не съм свикнал
да е така, но трябва да приема реалността такава каквато е за всички…
Усещах, че говоря
като работниците си когато се напият вечер и ми беше приятно.
-Скъпа, моя, част
от сянката ми ще остане завинаги в стените ти. Но аз е време да излизам от тях…
И блъснах
тухлите, но те не подадоха. Блъснах ги повторно. Притиснах ги с цялото си тяло.
Няма коментари:
Публикуване на коментар