За детето се
погрижиха социалните. Не съм сигурен къде го пратиха. Има си специализирани
заведения. Този обаче не можех да го разбера. Трябваше да си търси къде да иде,
защото наближаваше и зимата, а по всичко личеше, че ще е отчайващо студена.
Висеше тук, виждаше как незаконното му обиталище се рушеше. Не, че с действията
си пречеше, но самото му присъствие внасяше смут сред работниците. И освен това
ми изглеждаше твърде възрастен за да е баща на
детето. Нищо чудно то изобщо да
не знае кои са му родителите, а този да е обикновен гаден перверзник. Не
изглежда нормален. Брадата му е като маска и ми се струва, че очите му имат два
различни цвята. И дрехите му са твърде чисти, твърде светли за човек живеещ под
всякакъв екзистенц-минимум. Не показва, че му се къса сърцето. Не е викнал
журналисти за да се прави на опечален свят наивник, нито е препречил с тяло
пътя на машините. Изглежда сякаш не знае какво се случва с него. Забелязвам
една хитра усмивка. Може и да ми се струва. Нямам представа какво цели. Знае
много добре, че постройката му е незаконна, дори опасна, че е извън
регулационните планове на града, че отдолу минава шосе, а неговата „малка
спретната къщурка” създава риск от свлачище. Малък, много малък, но все пак
риск. И пречеше на търга за терените. Буквално се намираше в чужда собственост.
Пълен хаос. Как беше допуснато да живее, самият той нямаше представа, колко си
години! Не мога да го проумея и не мога. С малкият са ходили нагоре из горите и
са събирали материали за сувенирите които са изработвали. С това са се
издържали. Като аборигени. Оказа се, че детето е умно. И се е учило добре,
въпреки условията…Ето го, пак се пречка. Един приятел от районното ми обеща да уговори прокурорска заповед с която да го пратят в психиатрията, но дотогава не можел да го пипне. Не, че пречи нещо, но ужасно ме дразни. Знам, че страда. Грижил се е за къщичката като за бижу. Дори крановете на чешмите бяха изрисувани с петолиния и птички. И изобщо настроението в стаите беше в тон с пернатото лекомислие. Светлината падаше от прозорците по лакираният под с усмивка. Сенките които дърветата хвърляха отвън приличаха на заиграли се малки и големи деца. Познавам и миризмата на мизерия. Тук я нямаше. Тук ухаеше, но на какво и аз не знам. Като пуснах да си налея вода ми се стори, че изрисуваните птички чуруликат със струята.
Защо не се маха! Не му е работата тук. Живял е незаконно и погрешно и това е. Не му е работата да се терзае и да гледа как всичко за което се е трудил се руши пред очите му. Не може да се спре. Така трябва.
Ама какво ми пука за него. Като му е толкова акъла да си къса сърцето.
Забелязах, че нещо говори на работниците край дървото. Изглежда разстроен. Буйно ръкомаха. Дървото също трябва да се махне. Знае го. Любопитно ми е обаче какво се опитва да направи. Приближих се.
-И ангела грабна меч, да отсече Дървото за познаване на доброто и злото, но чу глас, Не сечи стеблото, а само клоните му. И направи си от клоните свирка и им свири с нея и нека чуят нейният глас и той ги води. –бръщолевеше несвързано нещастника
Един от работниците се закиска:
-Това го няма писано.
Човечецът се почеса по главата.
-Вярно, няма го. Не мина номера. Може и на мен да го е казал. Хайде оставете дръвчето.
-Не може.-намесих се аз.
Щеше да каже нещо, но премълча. Раменете му се отпуснаха. После се усмихна.
-Е, добре.-рече-Не ми обръщайте внимание. Аз все така си говоря. Опитвам се да прочета библейските междуредия, но това е защото…И аз не знам защо…Сигурно съм фантазьор и виждам пеперуди и там където няма. Пеперудите са като мисли. Пърхат ли пърхат и замрежват погледа. Разфокусират го и той не може да вижда по-далеч от тях. Пърхат ли пеперудки пред очите ти няма как да не се спънеш, но да забравим пеперудите. Работата е, че…и аз не знам каква е работата. Ангелът може и да не е чул подобни думи и да е нямало изобщо диалог между ангел и Господ в Едемската градина преди изгонването на двамата грешници, но аз мога и да си направя свирка от това дърво. Или да опитам, ако вие ми разрешите.
-Слушай-рекох му-Твое си е цялото дърво, просто не бива да е тук.
-Добре де, добре. Разбрах. Изобщо не противореча. Когато нещо се уличи, че не е на мястото си, то следва да бъде отстранено. И биде отстранено. Така трябва, така е справедливо. Има си един ред на нещата и един ред на мисълта и един ред на съставяне на реда и един ред…Обърках се, но не това ми е думата. Исках да ти кажа, че свирката няма да е същата, ако я направя от клони на отсечено дърво. Дори да е отсечено преди минути. Ще ме изчакате малко. Аз двадесет и две години ви чаках. Бих ви чакал с удоволствие още толкова, но вие дойдохте…
Спечели ме с чувството си за хумор.
-Е, добре. Режи си клонче и си прави свирката някъде, но не тук.
-Ще я направя за минути…
Докато го каза извади джобно ножче, набра се като маймуна по клоните. Отряза едно клонче, скочи и се приземи пред носа ми.
-В коренът е уникалното…-забърбори.
Бавеше неизбежното. Късаше се от вътре и ако можеше би продължил цяла вечност. Не знам, не го разбирам. Нима си мислеше, че дървото ще остане. А и видя как рухна къщата. Сега се правеше на палячо, но щеше още малко да ме разреве. Не можеше да говори вечно. Знаеше го, но все пак се опитваше…
Със следващите думи ме стресна и разтрепери. Съгласете се, странно прозвучаха:
-Не можем да говорим вечно. Ни да живеем вечно. И да мислим вечно не можем. Все пак се опитваме. Не можем да се крием вечно под съграденото и все пак вярваме, че то ще крие вечно….
Говореше и дълбаеше дупки в клончето. Колко ли ще издържи.
-В коренът е уникалното. Иначе във върховете на клонките…Как да ти кажа, те са като общество. Допират се от вятъра. Преплитат се и клонче разбира, че има друго клонче, а са толкова идентични. Трудно е между тях да отрежеш различаващото се и от него да процедиш онзи глас който се отличава. И казва повече. Как мислиш, възможно ли е ангел да е отсякъл от Дървото за познаване на доброто и злото, свирка…Няма значение. Ето я моята. Вече не мога да говоря. Нека говори то. Чуйте я. Следва ли да бъде отсечено, щом сте решили, че не тук е мястото му.
Ефектно го направи. Правеше се на глупак, лъкатушеше в сто посоки, за да постигне тезата си. Нямах представа, че с толкова примитивен музикален инструмент може да се свири така.
В началото мелодията ми се стори позната, а после…Обърках се…Стори ми се, че видях изрисуваните с петолиния и птички кранове на чешмите. Струйката чурулика, птиците отлитат, заплитат крила в клонките…Клонките си предават от ухо на ухо отчаяният им крясък който достига до висок, висок хълм, а на него съм аз, но не съм същият. Дете съм, но едно много голямо дете и гледам един град, а града е огромно влечуго запълзяло на някъде, а това влечуго е моят домашен питомец. Пази ме и ме слуша и го храня с настроение….И се чувствам силен с него и мога да се фукам пред приятелчетата си в клас….А някъде свири ангел с направена от клонките на Дървото на познанието, свирка…
Изпитах странното усещане, че музиката излиза извън границите на слуховият диапазон и я улавям с гените си и те я познават. Чували са я много, много отдавна, преди да сключат тази комбинация която носи моята памет.
Мелодията стана игрива. Свирката пищеше. Клоуни правеха цигански колела на карнавал, бълваха огньове мургави мускулести мъже, една циганка с голяма гръд ми гледаше на ръка, а пръстите ми се превърнаха в клонки. В клонки свирки и една забравена моя любов ги целуваше и цял се превърнах в ноти…
Къщата рухна тежко. Тя рухна преди часове, но сега усетих падането й. Из гората бягаха уплашени зверове с човешки черти. Не предизвикваха ужас, а емоция като при гледане на екшън-филм.
И видях пътеки сред иглолистни абстракции.Миришеше на смола. Стори ми се, че бягам.
Не бях сам, но бях ли с друг…
Чувството се усили. Озъртах глава да открия някой и нещо. Колкото по-силно чувствах, че не съм сам, толкова по-самотен се чувствах.
А мелодията ми се надсмиваше. Надсмиваше.
Накрая престана.
Човечецът артистично се поклони.
-Бива си ме?
Работниците му заръкопляскаха.
-Нямам шапка, но няма да свивам шепа. На кой каквото му се отдели от сърцето да го слага в онази кутия там. Аз съм артист, не ангел. Така де, всеки труд…-обърна се към мен и не пропусна случай да се изгаври – Ти си по законите. Това няма да е данъчно нарушение, нали?
-Коя беше тази мелодия?-не обърнах внимание на злобната му шегичка.
-Как коя. Ами ангелът дето я свири…Шегувам се. Импровизатор съм. Не помня никога какво свиря. За световните сцени щях да съм, но си имам един малък дефект. Трябва да се случи нещо много така…Като това с дървото, а какво да ти кажа. Само него съм посадил. Хайде. Охо, щедри сте ми били вие. Отивам да му ударя една-две-три.
Заподскача. Разсмя ме.
-На този му завиждам.-рече един от работниците.
А аз не. Нещо друго чувствах. Не завист. Около час си тананиках мелодията и част от виденията се връщаха. Вече избледнели, вели, но още тъй красиви и страховити. Усетих, че тананикам фалшиво. После ми се изгуби мелодията. Мъчих се да си я спомня, но не излизаше. Гласът му обаче звучеше с характерните си дълбоки придихания и лека метална, дори дразнеща нотка:
„И ангела грабна меч, да отсече Дървото за познаване на доброто и злото, но чу глас, Не сечи стеблото, а само клоните му. И направи си от клоните свирка и им свири с нея и нека чуят нейният глас и той ги води.”
Долових болка. Наострих слуха си да я чуя по-добре. Да се уверя дали е действителна или не. И тогава чух мелодията и тръгнах след виденията си. Разгръщаха се, ставаха по-ясни.
Вечерта търсих човечеца по кръчмите. Исках да поговоря с него. Нямах представа за какво. Просто да поговоря. На много места твърдяха, че е излязъл преди малко. На други, че ще се появи. Така и не го намерих.
През нощта сънувах мелодията.
Когато се събудих не я помних.
Малко преди обед ме чакаше неприятна изненада. Чудех се да се смея или да плача, да се разкрещя, да убия някого или да се самоубия.
Човекът който ми говореше и си миеше сега ръцете с мен, всъщност благослови цялата афера. Правеше се на учуден, дори имаше невинен поглед и още малко щеше да тръгне да ме поучава:
-Има запис. Разбираш ли, видеозапис. Някой ти е търсил цаката. Остана да обвинят целият екип в корупция…Трябва да те уволним. Не искам да го правя, но няма друг начин.
И изпитах пак усещането, че съм с някого, а всъщност сам.
Мелодията обаче е нямаше.
Стоях пред дървото си. Моето дърво – кариерата ми. Щеше да бъде отсечено, а нямах клонче от което да си направя свирката.
Опомних се вън от учрежденията. Пих няколко хапчета за кръвно и вървях без цел. С часове. Исках и не можех да чуя мелодията. Озъртах се да видя някого, чувствах присъствието му, а него го нямаше.
Когато се качих в таксито, не помних адреса си.
Зарових се из паметта си и казах име на улица което ми звучеше познато.
Таксиметровият се учуди и дълго търсихме подобна улица, но такава нямаше.
Когато му платих и слязох се опомних изгубен. В непознат град. Нещо повече. В непознат свят.
Тогава чух мелодията.
И в нея нямаше видения.
Няма коментари:
Публикуване на коментар