Прокълнатият

Колаж: Стефан Кръстев

Той се роди с петно от изгоряло върху гърдите и отрасна с него. Раната зарастваше за дни, за месеци, за година, но един ден пак идваше болката. В началото слаба, тя се усилваше, кожата се зачервяваше, подуваше, овлажняваше, избиваха мехури, той се гърчеше и прехапваше език, очите му се обръщаха, пяна избиваше от устата му, свиваше устни и надаваше стонове, скърцаше със зъби, а мехурите се пръскаха, течеше гной, а болката се усилваше, докато накрая мястото

почернееше. Имаше форма на ютия. Все едно садист се беше гаврил и притискал нажежената повърхност в гърдите му, но той се роди така. Не помогнаха никакви медикаменти, пластични операции, хипнози. При някои процедури му олекваше. При други като че ли ставаше по-лошо. Но той преди големите се досети, че когато говори с някого. Когато думите му се леят и думите на другият се леят. И разговора е приятен за двамата. И има какво да споделят, а ако няма поне е интересно, то тогава раната изчезва. Лечението му се въртеше в омагьосан кръг. Накрая спря да представлява интерес и той се опомни, сам пораснал и изоставен. Не беше свикнал на живот извън институтите и болниците и трудно общуваше, а това за него означаваше болката. И му беше много трудно в началото, но свикна да намира лекарството. Дните му се състояха в търсене и употреба на чудатият лек. Нямаха друга цел, ни друга умисъл. Като наркоман който отчаяно се нуждае от дневната си доза той се нуждаеше от думите на някого. Намираше го по опашките за плащане на ток и получаване на социални помощи, пред университетските стени на плача и кафенетата, по парковите и пазарите, в библиотеките и на автобусните спирки. Намираше го в чакалните на гарите и на политическите митинги които не го интересуваха. Намираше го в махане на стоп в посока която не го вълнуваше, в участия в сделки и начинания които не представляваха за него интерес. Тръгнеше ли разговора болката утихваше. Все повече и повече. Мехурите започваха да чезнат. Оставаше само червенина под формата на ютия, а тя слабо сърбеше. Понякога изчезваше дори и тя. Мигове в които той се чувстваше като всеки останал. Щастлив, олекнал, изтощен и със странното желание да остане за малко сам, да събере мислите и паметта си. Да се почувства притежател на себе си и отделен от всеобщата, своя собствена малка реалност. После болката пак започваше и пак, и пак търсеше. Не умееше да задържи приятел. Не се получаваше, защото криеше за болката си. Признаеше ли за нея това означаваше да си признае, че го използва. От друга страна с подобна тайна приятелство трудно се задържа. Или поне така си мислеше, защото между болката и търсенето на лек той нямаше време да изгуби детинската си наивност. Любими имаше за кратко. Само в дните и седмиците когато раната зарастваше. После бягаше. От страх да не я отврати или разстрои, от страх да не почувства и тя неговата болка, защото бе наясно, че да обикнеш значи да споделиш, а той не можеше да причини ни на любима, нито на враг своето страдание. И продължаваше да търси по пристанища и закусвални, по бирарии и туристически обекти, по курсове за преквалификация и нареждане за интервю за работа която знаеше, че няма да получи, а и не можеше да върши. Имаше периоди в които раната я нямаше месеци. Мислеше си, че тя е излекувана завинаги. Чудеше се как ще започне нов живот и как ще я кара без раната и в един момент си мислеше, че е твърде късно да бъде излекуван и не иска да бъде излекуван. Имаше и случаи в които я наричаше с нежни имена. С различни женски имена и се обръщаше към нея ту като към любима, ту като към дъщеря. Шептеше и пламенно думи изпълнени с благодарност. Разсъждаваше на глас, че без тази рана не би опознал толкова хора, чул толкова изповеди, видял толкова лица. Грешеше, много грешеше. Той не помнеше и не познаваше никой от тези в които бе намерил краткият си лек. Лицата се преливаха, превръщаха се в разгневени сиви вълни. Черти нямаше в тях, характери също. Превръщаха се в едно неозначаващо нищо минало. Това което се беше случило вчера беше същото което се е случило и преди дни. Той живееше само в настоящето, в своето търсене, откриване и използване на лекарството.

И не разбра как се изтърколиха толкова години, че той стана стар и немощен. Заживя в един масивна грозна кооперация с малки стаички със символичен наем. Не можеше вече да пътува и да търси, защото тялото му напомни, че има право и на други болежки освен тази над гърдите.

Скоро стана любимец на всички.

Съжаляваха го. А той се радваше на всичко което му разказват, колкото и отегчително да е да разказа за всекиго другиго. Говореха му за олющените стени и за протеклият таван, говореха един за друг и всеки срещу всекиго. Знаеха, че той ще запази тайната им, всеки мислеше, че той е на негова страна и наистина в момента на разговора той беше на страната на този който в мига утешаваше адската му болка. Носиха му бабини илачи и билки, сънотворни и успокоителни, фалшива водка и домашна ракия, марихуана и неща за смъркане. Мислеха си, че по този начин му помагат, защото и пред тях той не признаваше, че му е достатъчно само присъствието му.

Незабелязано вечните комшийски войни утихнаха, не настъпи благоденствие, но огънят не беше така чест и хората се търпяха.

Имаше и друго. Често забравяха за своето страдание когато го чуваха нощем да вие от болка. Едни се кръстеха, други целуваха талисмани, псуваха нещо неопределено и си мислеха колко ли му е тежко. Нещо в гърдите им се размекваше, мислеха си за другият ден когато ще му занесат бутилката или шишенцето с лекарствата и той ще ги гледа с онази благодарност която ги правеше да се чувстват значими.

Всичко продължи до денят когато в кооперацията се нанесе Къдрокосата. Обра погледите на мъжете, като лайка за чай ги обра. Не говореше много, но все усмихната ходеше. Имаше порочно тъмни очи, само един лаптоп и няколко парцала. Дадоха й най-плесенясалата стая и на вторият ден всички разбраха, че пишела стихове. Усещаше се, че няма да донесе нищо хубаво и така се и случи. В края на седмицата, тя, за пръв път гостува при страдалеца. Стоя до сутринта при него. Както си беше мълчалива сега приказките й не спираха. Идеха и други гости, но се чувстваха неудобно като ги виждаха двамата как си гукат. Като че ли говореха някакъв свой език който не се разбира от непросветените. Красиво звучеше, но дразнеше в същото време. Забеляза се и че той спря да пие лекарствата, а от ракийките и водките си сипваше по малко колкото за компания и по всичко личеше, че онова което го боли, не го боли. В началото вдигаха рамене и си казваха, че няма лошо, че е добро и че човека най-сетне намерил утехата си. После неестествената тишина нощем започна да ги плаши. За пръв път започнаха да забелязват колко грозна и натежала е сградата, че има зли сенки които дебнат зад ъглите, че мирише на плесен, а на онези двамата за нищо не им пука. Като, че ли всичко започна да се разваля и зина празнота. Тя поглъщаше мислите, караше очите да забелязват враждата в отсрещните, в огледалото да се появяват бръчки, а петната от плочките в банята по-трудно да изчезват. Пръстите ставаха по-жълти от цигарите, а тютюнджийската кашлица по-тежка. Работата по-уморителна, а ниската заплата по-унижаваща. Болезненият вой не се чуваше и не се чуваше. Накрая изчезна и последната надежда.

Случи се на един голям религиозен празник и имаше много хора в стаята му. Всеки му носеше по нещо. Естествено там беше и тя. Нямаше достатъчно столове и тя беше седнала на леглото при него. В един момент, тя пъхна ръка под завивката му.

Щеше да е неприлично, адски неприлично, но нещо в израза й, нещо в израза му, предаде на цялото действие неестествена наивност. Всички видяха как погали гърдите му и как израза на лицето му отведнъж се промени.

Десетки бръчки изчезнаха, руменина бликна по страните му, а очите му бяха озарени от живот. Повдигна се, разкопча се и се видя, че раната я няма.

Ясно беше, че е завинаги.

Три дни хората се тресяха в безмълвна ярост. Никой не смееше да признае на глас, че е раздразнен от промяната, че се чувства излъган, че мрази онази непознатата и този никаквец който ги предаде.

На четвъртият един от тях за когото всички знаеха, че е буен пияница се разкрещя и каза част от това което на останалите тежеше:

-Тези ни направиха за посмешище! За смешка ни направиха…

Някой поде думите му като ехо. Друг каза още нещо…

-Тръбата в тоалетната ми се спука вчера…-яростно нададе вопъл един по-глупавичък от живущите.

-Твоят клозет кво общо има със случая…

-Ами има…Де да знам…Ами тези двамата кво общо имат с това, че си…

Забрави какво иска да каже, а друг се намеси:

-Не е редно да се караме един с друг. Тези са виновните. Да ги накажем…

-А тя допуска правописни грешки.-гракна една умница -Показа ми стиховете си, ако става на въпрос, аз мога да пиша и по-хубави, ама…

-Къде е тръгнала насам – натам…

-Той е виновният, че толкова много му дадохме. Последните си парици за лекарствата му и за пиячката му.

-А кво ще правим с клозета ми?

-Стига и ти с твоя клозет. Те ни направиха за смях. Трябва да си го получат.

Отидоха първо в неговата стая и го накараха да изяде една тенджера развалена мусака. Накрая го удариха с една бутилка по главата и той никога не се събуди.

После нахлуха в нейната стая. Стаята беше твърде малка за да събере всичките жадни за справедливост и я изнесоха в коридора. Щяха да я изведат и навън, но вън нямаше електрически контакти, а електрически контакт им трябваше.

Завързаха я за пожарогасителният кран.

Последното което тя видя преди да загуби съзнание беше червената повърхност на нажежената ютия.




Хорър, трилър, социална драма