Маестроото

Както винаги Маестроото, дължеше пари. На три яки момчета, на ТЕЦ и на хазяйката, на майка си и на дъщеря си. На тринадесет или седемнадесет приятели, беше им загубил бройката. На няколко комшии и на продавачката в зеленчуковият магазин. На дядото който му беше дал печката и на момчето от вестникарската будка. На дамата в цветарският магазин и на кварталният клошар.

Дължеше пари и за платна и бои, за фириз и на издателската къща която му беше отпечатала каталог преди десет години и още не бяха си оправили сметките. Дължеше и на седемнадесет годишната си приятелка която твърдеше, че само рисува. Беше оставил момичето без спестяванията й за лятото. Дължеше и на двама клиенти на които беше взел парите, а не бе му останало време да изпълни поръчките. И на себе си дължеше. От деветдесет килограма беше станал шестдесет и осем. Пиеше само чай и изяде гълъбите които му кацаха на терасата. Оправданието му беше, че му са се стрували омърлушени.

Разбира се, всичко щеше да свърши. Да бъде забравено като неприятен сън и дори в мемоарите си нямаше да го спомене, защото той беше Маестроото. С две „о”, за да се различава от всички останали които наричаха справедливо и не чак толкова справедливо така. Той изключителен. И скоро щеше да получи заслуженото си признание. Най-откачената му арт-менажерка която се стрижеше като рейнджър и май си падаше по момичета говори с него тази вечер. Каза му за някакъв туз който забърсала. Очите му изтекли докато гледал каталога. Познаваше тя, познаваше жертвите и клиентите. Разгръщал напред назад. Ту се правил на загадъчен, ту на издялан от материал откъснат от задните части на Зевса, ту признавал, че е рядко впечатлен. Тя не лъжеше, Маестрото и на нея дължеше пари. Щяха да си оправят сметките. С всички щеше да си оправи сметките. Още утре. Мераклията съвсем открито накрая признал, че евтиния не го интересува. Иска да инвестира пари и душа в нещо качествено. Нещо което ако не продаде, да му пълни душата. Или май го беше казал обратно: „нещо което ще ми пълни душата, ако не продам.”

Маестрото заскача на място. Обърна един триножник и нацелува арт-менажерката си.

С жест като, че ли разкрива тайните на битието дръпна покривалото от завършената си картина. Метър и половина на метър. Портрет на жена, гримирана с огън, устните й като речни камъни, тъй натурално предадени, че тинята направо намирисваше. Лицето й изглеждаше тъй като, че ли всеки миг щеше да избухне и да бъде покрито в зелена буйна растителност. Как беше предал екстаза, екзалтацията, големият взрив преди началото на всяко творчество…Самият той не помнеше как беше съумял да го постигне, но лицето го изразяваше.

„Господи!”-не се стърпя арт-менажерката.

-Ха, сега приближи се до картината.

Хипнотизираната дама направи крачка и изведнъж лицето се измени. Стана на съвсем реална жена. Дори малко скучна, като че ли четеше книга която не разбираше. Но кожата й като истинска. Личаха си порите.

-Коя е тази, мамка му?-попита ревниво.

-Ти.-отвърна Маестроото-И не ти. Онази която имах за първи път когато бях на четиринадесет и се криехме зад задното колело на един затънал трактор. Другата дето се появи по-късно. Първата ми учителка на четката, която държеше ръката ми докато рисувах. Майка ми и дъщеря ми. И всичките останали. И една която е само на седемнадесет и ми служи за модел…Нарисувал съм Любовта. Разбираш ли какво. От далече прилича на природа. От близо тя е опитомена форма. По от близо…Приближи се и ще видиш фрагментите на неразбраното….

-Престани….Виждам каквото виждам. Направил си, шедьовър. Ще го продадем. Утре ще го продадем. Вземи да се почерпиш и да не правиш глупости тази вечер. Става ли?

-Става, миличка!-отвърна й засмяно. Двамата се прегърнаха, целунаха и разделиха…

Маестрото разбира се тръгна към един приятел. С чистото намерение да му върне част от парите които му дължеше. По пътя купи една бутилка и като видя дружката му колко е щастлив, реши да му поиска още малко заем. И го получи. Пиха и пяха до полунощ, после излязоха да гонят нощни пеперуди, но единият от двамата беше прибран в участъка, а другият тръгна да го измъква. До сутринта си имаха неприятности и не можеха да се сетят кой е бил арестуваният и кой не. Накрая закусваха с по бира и разсъждаваха за дълбоките тайни на битието.

А какво се беше случило в това време в дома на Маестроото.

Някои от хората на които той дължеше пари изобщо не бяха добри хора, дори изобщо не бяха хора. Двама от тях, решиха да го навестят. И като видяха, че никой няма у дома отвориха вратата с шперцове. Преобърнаха всичко и като не намериха нищо се спряха пред картината.

-Гати гаджето! Супер е!-възкликна единият -Кво да е правим тази.

-Ами ако беше истинска директно на магистралата. Що не беше дъщеря му за да се научи той с кого се гъбарка.

-Я да му дадем един урок…-захили се единият.

Грабнаха по една четка и започнаха свободно творчество върху картината. Трябва да признаем, че не бяха лишени от талант. Разбира се, далечен от този на Маестроото.

Първо и нарисуваха мустаци а ла Хитлер, после й сложиха зъби а ла Дракула, брадичка а ла Ришельо, един бакенбард а ла Пушкин и един а ла Мик Джагър. Обърнаха й усмивката така, че заприлича малко на Джокондата. Разбира се такова произведение на изкуството не може да мине без марсиански заострени ушички с косми и ухилен червей който излиза през ноздрите. Хубаво се похилиха и решиха, че му стига толкова за тази вечер…

Така и забравиха да заключат дома.

Четвърт час след излизането им, такси спря пред блока в който се намираше ателието. От него слезе дъщерята на Маестроото. Искаше да се види с него. Да му обясни, че го обича, че й трябват съвсем малко пари. Много малко, но не чак толкова, защото…Скоро ще става майка…

„Сигурно ще получи удар! Та той има самочувствие, а и зрялост на тийнейджър. Как така ще приеме, че е дядо…”

Учуди се, че вратата е отключена, а като видя картината, промълви:

-От това вече наистина ще получи удар!

Познаваше стила на баща си и хич не се излъга като заподозря какво се е случило с картината му. Почака малко, обиколи няколко пъти стаята. Влезе в банята, но нямаше топла вода и само си изми зъбите. Замисли се и реши малко да пооправи картината. Докато боите са пресни вандалщините по-лесно ще се отстранят.

Подцени работата. И тя рисуваше, но за разлика от баща си не беше гениална. Пооправи някои неща, а други направо влоши. Брадичката на тайнствената дама заприлича на брадичката на онзи сладък тип който щеше да стане баща на внука на Маестроото. Трябва да разберем момичето. Младо и доста влюбено. Повлия картината съвсем несъзнателно. Тогава телефона й запя. Беше майка й. Плачеше и се молеше да идва по-бързо. Да хваща първият влак. Имало след час. Проверила. Да го хваща и да се прибира. Знаела всичко. Щяла да й помогне много, ако до сутринта се прибере.

Е, момичето нямаше какво да прави. Вдигна багажа на рамо извика такси и остави незавършеният шедьовър.

Малко след нея в ателието влезе хазяйката и като видя мустакатата дама с мъжка брадичка си помисли, че Маестроото я подиграва.

-Дължиш ми пари и се смееш, а! Ще ти дам на теб…

Изпадна в бяс. После се разплака.

-Нима съм такава. Ама аз не съм такава. Не съм художничка, но ще ти покажа, ето каква съм…

Грабна четката, но разбра, че така няма да стане.

-Добре, може да съм такава, но знам как да направя да изглеждам друга.

Изтича до своя дом няколко етажа по-долу. Взе си всички гримове и започна да ги налага върху картината. Не, че нещо се получи, но поне не се влоши.

Накрая отвори широко прозореца и промърмори:

-Ще се удуши този идиот.

Още излезе и в стаята долетяха няколкото неизядени още гълъба. Разходиха се из стаята. Изходиха се няколко пъти по време на полет и като че ли се целиха в картината.

Изгони ги пияницата на входа. Блъсна с трясък вратата. В едната си ръка държеше дамаджана, а в другата меч. Намерил го беше до контейнерите, забит в земята. Реши, че това е неговият Ескалибур и като се замисли кой може да бъде Ланселот, реши че това ще е само Маестроото. Толкова беше пиян, че дори не разбра какво прави. Заговори с мустакатата сервитьорка която в един момент се оказа нарисувана. Реши да я прободе с меча, но тогава разбра, че не държи вече меча, а една четка.

Замляска с четката по картината. Омръзна му и си тръгна, катурна се по стълбите и едва не се уби.

Призори се върна дъщерята. Беше си купила билет за влака, но в последният момент реши, че няма да се качва. Не можеше да си обясни защо постъпва така. Реши, че просто така иска. Лута се почти цяла нощ сама. Накрая дойде пешком и се изкачи по стълбите. Когато видя картината щеше да полудее. Нямаше да я остави в този вид. Та това беше грозно. Сви устни грабна четката и палитрата и няколко часа работи за да я омаскари повече. Накрая се предаде и си рече, че по-добре да я няма когато баща й се прибере.

Всъщност той си имаше други проблеми. След първата бира пиха втора и трета. Накрая пак ги прибраха и пак ги пуснаха. Едва намери пътя за вкъщи. Когато си спомни за важната сделка отрезня за минути. Изсекна се, вдъхна дълбоко въздух, нарисува на лицето си сериозно изражение, подреди мислите си една след друга. Заключи по-неприличните. Изми си на мивката в избите лицето, каза си няколко мантри и реши, че е добре.

Когато влезе в дома си и видя картината, цъкна с език, вдигна рамене, след туй се отпусна виновно на един стол и си мислеше за един анимационен филм който беше гледал в детството.

На вратата се позвъни, отвори с усмивка.

Арт - менажерката му въведе туза. И тримата застанаха пред картината.

Колекционерът сложи внимателно очилата на носа си и изпляска с ръце.

-Ето това, е! Това се харчи! Това краси! Експлозията на битието! Импулсът на шизофренната мисъл предаден като форма. Отчуждението на психичността от тялото, предадена с небрежността на една агресивна и познаваща красивото ръка…

Арт-менажерката преди малко щеше да припадне, а сега се четеше в очите й недоверие, но колекционера говореше сериозно.

-Взимам я. Няма никакви пазарлъци. Съгласявам се на цената ви. Ти малката идваш с мен да оправяме документите, а ти си гений, но да си призная, нуждаеш се от лечение. Хайде бай. Имаш парите…Яж и пий и весели се, душо…

Маестроото още не вярваше.

-След час мои хора ще дойдат да приберат платното. Може би ще желаете да го фотографирате. Нямам претенции.

-Не, не…

Маестроото желаеше този резил да се разкара миг по-бързо от къщата му. След час момчетата наистина дойдоха, а той вече държеше парите.

Всичките дългове щяха да бъдат оправени и да има за години напред. Да рисува, да се отдаде изцяло на изкуството, без да гони срокове и да изпълнява поръчки. Без да търси и да бърза да намери купувач. Щеше да си издаде каталог, а и изложби да си открие и вестникарска колонка да си плати. Щеше да направи впечатление така и скоро щеше да се появи и в гледано телевизионно време и нещата му изобщо тръгваха…

Опита се да изглежда радостен. Проблемите му свършваха.

Но в съзнанието му беше картината, а пред очите му платното което продаваше.

-О, музо, трябваше ли да те омаскарят толкова! Защо трябваше!-изрече тихо.

И заплака.


хумор, сатира, разкази с неочакван край