Тайната й


Някога тя се изгуби из лозята. Търсиха я из зоната. В издирването й се включиха и военни с джипове, и спасителните отряди с хеликоптери и ловните дружинки даже, а времето рязко захлаждаше и усети как сълзите по бузите й са замръзнали, а след туй й стана топло. Няколко дебели завивки паднаха върху нея, а в тях тя плуваше. Навътре, навътре плуваше. Без да си взема въздух и
без да чувства липсата на въздух. Стана лека и някъде видя някого, а той приличаше на жив човек. На млад и много стар човек. Той я отнесе до една врата и преди да се събуди, й рече:

„Тайната ти е изписана по устните. Толкова ситно е изписана, че може да се прочете само с устни…”

Малко по-късно трима пияни ловци я откриха. Баща й скъпо и прескъпо им се отплати. Не им даде пари, нито други материални подаръци, а приятелството си и те бяха много щастливи от този негов дар. Защото приятелството му означаваше много.

Разбра, че дълго е била в безсъзнание. Твърде дълго, за да бъде същата. Твърде дълго, за да е като останалите. Говореше различно и движенията й бяха различни. Също сънуваше различни неща и се движеше по различен начин. Мислеше си, че ако открие своята тайна, ще бъде пак като себе си, пак като всичките. И започна да търси устните, които ще прочетат какво пише по нейните. Растеше и изглеждаше много добре ,и целуваше ли, целуваше. Целуваше младенци и стари сладострастници, целуваше познати и непознати, целуваше болни и греховни, чисти и обречени, сластни и сдържани, бледи и отегчени, лигави и прекрасни, желаещи я и отблъскващи я. Такива, каквито обичат да се целуват и такива, каквито не обичат. Целуваше и девици, целуваше и проститутки. И иконите дори целуваше по устните. Целуваше и своите устни по огледалото. И лекарите, и сестрите, когато я прибираха за нейна безопасност там, където не мислеше, че й е мястото.

Всъщност не целуваше никого, само допираше устни в устните и търсеше устните, които са толкова чувствителни, че ще прочетат тайната й. Никой не я разбираше. Ту будеше страх, ту присмех. Обичаше да пътува и да целува. Създаде си много неприятности. Веднъж я отвлякоха, но я спасиха. Друг път я затвориха в дом, но тя се спусна по антената. Много пъти се губи. Винаги накрая се озоваваше в болницата, без да е намерила устните. Често почти намираше думите, за да разкаже за преживяването си по време на замръзването, но щом започнеше, пак се объркваше. Не умееше да говори ясно. Търсеше думата и мястото й, губеше я, по същия начин, както когато се загуби сред лозята. Имаше случаи, в които се съмняваше, че видението й е било действително. Все пак беше замръзнала, може да е сънувала. Колкото и реално да изглеждаше всичко. От друга страна, мира не й даваше мисълта, че лозята не са гори, а дори в гори щяха да я открият толкова много и добре организирани спасители. Къде е била в това време? Кой можеше да бъде онзи човек? Човек ли беше изобщо? И ако не е човек, ангел ли беше или изрод? Ако е ангел… Никой не помни ангелите си. Ако е изрод… То нямаше да я остави жива, като възможен свидетел срещу себе си. Щеше да я убие, ако й беше сторил и нещо друго. Освен това, не изглеждаше такъв. Дали не се е опитвал да каже нещо друго за устните й. А тя да го е разбрала погрешно?

Разсъжденията й постепенно ставаха все по-стройни и по-стройни. Не го забелязваше, но светът около нея, бавно започна да придобива някаква логика. Логика, която не разбираше и никой не разбира, но с течение на времето се научава да съобразява със своята. Така и тя. Макар отдавна беше голяма, започна да расте и в разсъжденията си. Отказа се да вярва в устните, които ще прочетат някакъв си магически надпис. Прие като метафорични думите, които е чула на прага между живота и смъртта, и взе да става обикновен човек. Колкото и трудно да говореше, започна да възстановява липсата си в образованието. Трудно се съсредоточаваше в началото, но намери някакъв скришен механизъм в мозъка си и го използваше така, както може само тя. За кратко време догони, че и надмина и най-умните си познати на нейната възраст. Промени и поведението си. Обличаше се различно, успяваше да подреди доста цялостни изречения, а не след дълго думите се отприщиха и се изливаха сами. Без да се замисли за тях. Те знаеха какво искат да кажат и казваха повече, отколкото си беше и помисляла. Дори научаваше от тях. Тъй като баща й беше все още много влиятелен човек, а тя старателна, бързо намери своето място в света. Понякога чуваше нелепи слухове за себе си. Често й се напомняше за миналото и за целувките, но тя се научи да търпи, колкото и да я болеше сърцето. Горчеше й, че иска да забрави, а не можеше, защото й го напомняха. От лековерие и глупост беше целунала навярно десетки хиляди устни, а вместо да намери в тях ключа, намери толкова злъч.

„С целувка ме предадоха. И целувката ми предадоха…” - просълзяваше се понякога, а после се усмихваше на нещо си и забравяше.

В сънищата си пак целуваше. Сочни и отровни, кисели и дъхащи на неприятно, изрисувани и обезформени, прекрасни и страстни устни. Море от устни… Гора, попарена от есента, превърнала всичките си листа в човешки устни. Капеха и я обливаха, по цялото тяло я обливаха. Побъркваха я от възбуда и пак не прочитаха тайната й.

Събуждаше се обляна от пот и не искаше повече да заспива. Опипваше си устните и се питаше дали изобщо са действителни.

Когато се влюби, а то беше за пръв път, независимо колко устни беше целувала, тогава си помисли, че той прочита тайната й, но не може да я изкаже и само я показва с любовта си. Дълго живя със заблудата. Имаха щастливи години заедно. Народиха им се и деца. После нещо стана, нещо, което ни тя, ни той разбраха. Разделиха се и тя сви устни и за целувки, и за думи. Говореше само служебно. Не се събираше с никого. И това продължи до деня, в който случайно се срещна с онова момче от входа, което беше целунала за пръв път с надежда да й разкаже тайната й. И той сега й я разказа. Цялата. Беше тъй нежна, тъй чувствена и дълбока, тъй съкровена, че макар да нямаше нищо порочно в нея, я накара да се изчерви. До уши се изчерви, до коренчетата на косите си се изчерви. Стана й странно. И неудобно, че той знае толкова много.

Тогава се шокира. Разбра, че да се разбере смисъла на прочетеното от устните е трябвало да мине съответното време.

Всички, които беше целунала, щяха да узнаят тази нейна толкова лична тайна.







магически реализъм










Няма коментари:

Публикуване на коментар